Константин II Асен: Разлика между версии

През [[1404]] г. Константинв IIсвое еписмо посочендо от[[Бургундия|бургундския]] [[херцог]] Филип по повод общи военни действия срещу османците император [[Сигизмунд Люксембургски]] посочва Константин II като владетел на България наравно с деспот [[Стефан Лазаревич|Стефан]] за [[СърбияСръбско деспотство|Сръбското деспотство]] и войводата [[войводаМирчо Стари|Мирчо]]та Мирчо за [[Влашко]].<ref>Пламен вПавлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 232. ISBN:978-619-7496-14-7</ref> В това писмо добалканските [[Бургундия|бургундския]]владетели [[херцог]]са Филипизброени пов поводгеографската общипоследователност военниот действиядясното срещукъм османцителявото крило на един широк военен фронт като Константин дословно е наречен „известният Константин, прославеният император на България“, което показва ясно, че за Сигизмунд Видинското царство съществува както през въпросната 1404 г., така и в предходните години.<ref>Пламен Палов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 232. ISBN:978-619-7496-14-7</ref> Същата година цар Константин заедно със сина на [[Иван Шишман]] [[Фружин]] и войводата [[Мирча Стари|Мирчо Стари]] започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като [[въстание на Константин и Фружин]], при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г.

Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409-1410 г. Въпреки това в част от въстаналите територии се запазила българска власт. През [[1413]] г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от [[Муса Кесиджия]], Константин II е прогонен в [[Кралство Унгария]], но същата година [[султан]] [[Мехмед I]] побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от [[Византия|византийците]] и е покорено едва при падането на [[Константинопол|Цариград]] през 1453 г.

* Според решение на Големия съвет на търговската република [[Дубровник]] от [[28 ноември]] [[1398]] г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства [[Славония]] и [[Срем (област)|Срем]] и със също така самостоятелното кралство [[БоснаБосненско (област)|Боснакралство]];

* Според византийската хроника на [[Псевдо-Сфранцис]], в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през [[1413]] г. на страната на султан [[Мехмед I]] срещу [[Муса Челеби]] се сражават войските на „владетелите“ на Сърбия и България, и на Василевса“василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император [[Мануил II Палеолог]]);<ref>Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 233. ISBN:978-619-7496-14-7</ref>

* Пак по повод същите събития византийският историк [[Михаил Дука]] дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на [[Янина]], деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите"„Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...“"[[Европа|ра]];<ref>Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 233. ISBN:978-619-7496-14-7</ref>

* През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски [[Санджак (административна единица)|санджак]]. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през [[1430]] г.<ref>Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7</ref>

ВсичкиСъщевременно посочени по-горе доказателства обаченалице са косвени. Те показват, дипломатическата активност на българските представители на последната управлявала династия от Средновековието и техните усилия да възстановят българската власт в териториите на юг от Дунав. Много по-категорични са доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г.:

* в една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на [[Хилендарски манастир|Хилендарския манастир]], където той е наречен „цар български“ - „В годината 6920 (1422 г.) умряха султан Мехмед I и Констандин, царят български, и Балша Зетски.“<ref>Пламен Палов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7</ref>