Учредително събрание: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м {{цитат уеб/книга/периодика}} премахване на език-икона= / lang-icon=
Редакция без резюме
Ред 18:
По същото време в [[Пловдив]] заседава Комисия от европейски представители, която трябва да изработи основен закон за управление – [[Органически устав]] за областта [[Източна Румелия]]<ref>Областта Източна Румелия според Берлинския договор обхваща териториите между [[Стара планина]] и [[Родопите]] без Софийския санджак.</ref>, поставена под пряката политическа власт на султана. Откъснатите [[българи]] в [[Северна Добруджа]], оставените в робство в [[Македония (област)|Македония]] и [[Одринска Тракия]] нямат право на [[делегат]]и. Въпреки това от там пристигат избраници в Търново, някои от които записани като представители на окръзи от Княжеството<ref>От Македония делегатите са четирима – [[Васил Диамандиев]] от Охрид, [[Йосиф Ковачев]] от Щип, [[Милетий Софийски]] от Струмица и [[Константин Помянов]] от Прилеп. Стефан Стамболов получава доверието на българите от Македония, но не участва в Учредителното събрание като официален депутат.</ref>.
 
Народните представители в Учредителното събрание не са случайни хора: значителна част от тях са с [[висше образование]], получено в [[Русия]] и [[Западна Европа]], 2/3 от всички депутати владеят [[френски език|френски]], а половината – френски и друг език, около 70 души са активни участници в национално-освободителното движение преди [[Освобождение на България|Освобождението]]<ref>Маркова, З., Ел. Стателова. „Учредителното събрание в Търново“. // Исторически преглед, № 3, 1979 г., с. 48 – 49</ref>. Като професионално занимание най-много са представителите на възрожденската [[интелигенция]]: учители, прависти, духовници, публицисти, издатели, лекари, но има и търговци, занаятчии, селяни<ref>{{неясно|„ПакМаркова, там“З., Ел. Стателова. „Учредителното събрание в Търново“. // Исторически преглед, № 3, 1979 г., с. 49}}</ref>. Налага се изводът, че въпреки дългото османско владичество българският народ е в състояние да излъчи достойни и способни представители, които показват далновидност в непозната за тях дейност – [[парламент]]арната, и стават първите строители на съвременна България.
 
Първите заседания на народните представители са неофициални и се провеждат в църквата „[[Свети Никола (Велико Търново)|Св. Никола]]“ в Търново преди самото откриване на Учредителното събрание. На тях присъстват и дошлите 45 народни избраници от Македония, Източна Румелия и [[Одринско]]. Основната и единствена точка, по която са разгорещените дебати, е „общонародният въпрос“, т.е., разделянето на земите, населени с българи, от [[Велика сила|Великите сили]] и организирането на действен протест срещу тази неправда. Внушителна група от участниците е на мнение, че Учредителното събрание не трябва да се открива, защото така българите официално ще признаят несправедливите клаузи на Берлинския договор.<ref>[[Симеон Радев|Радев, С]]. „Строителите на съвременна България“. София, 1910 г., с. 20.</ref> Неофициално тази позиция се поддържа и от някои кръгове във [[Временно руско управление|Временното руско управление]], включително от неговия ръководител княз Дондуков, който се надява чрез разпускане на събранието да удължи руската окупация след определения от Берлинския договор срок, но тези намерения са осуетени от твърдата позиция на руското правителство и от съпротивата на много от по-умерените народни представители.<ref name="милюков">{{cite book | last = Милюков | first = Павел | authorlink = Павел Милюков | year = 2013 | title = Живата истина (Студии за България) | publisher = Изток-Запад | location = София | isbn = 978-619-152-162-3 | pages = 74}}</ref>
Ред 34:
В началото на ноември 1878 г. изработеният проект на „Органическия устав“ е изпратен в Русия за преработка и одобрение. Допълнения в него се внасят от [[Министерството на външните работи (Русия)|Министерството на външните работи]] и от [[военен министър (Русия)|военния министър]] на Русия [[Дмитрий Милютин]]. На [[27 декември]] [[1878]] г. документът е върнат в [[София]]<ref>„История на България“. том 7. София, 1991 г., с. 60.</ref>. Съставителите на проекта са отдали дължимото на установените демократични традиции на българския народ и настъпилите промени в обществото след Освободителната война. В него присъстват редица либерални моменти: намалени права на княза, издигната е ролята на [[Народното събрание]], предложено е всеобщо и пряко народно гласуване и пр.
 
Още на първите заседания Учредителното събрание избира своя 15-членна комисия, която има задача да прегледа руския проект и да изработи нов документ за основните начала, върху които трябва да е изградена българската конституция. Председател на комисията е [[Константин Поменов]], сред членовете са [[Марко Балабанов]], [[Димитър Греков]], Тодор Икономов и др. На [[21 март]] [[1879]] г., на 12-тото заседание на събранието, комисията представя своя доклад, изработен в съответствие на [[Всеобща декларация за правата на човека|декларацията на човешките права]], прогласена от [[Френска революция|Френската революция]]. В него се подчертава: ''„Най-главното начало на една Конституция е началото на свободата. Свобода на действувание, говорение и мисление са начала, които като вродени человеку, трябва да се почитат от всяка Конституция“''<ref>„Протоколите на Учредителното българско народно събрание в Търново“. Книжарница на Хр. Г. Данов, Пловдив, София, Русчук, 1879 г., с. 7.</ref>. Други важни принципи, подчертани в рапорта, са: принципът на равенството пред закона, принципът на самоопределението, който намира приложението си в участието на народа в [[законодателна власт|законодателната власт]], и принципът на сигурността на човека, т.е [[Дипломатически имунитет|неприкосновеност на личността]], [[жилище]]то, [[собственост]]та и [[кореспонденция]]та<ref>{{неясно|„Пак„Протоколите там“на Учредителното българско народно събрание в Търново“. Книжарница на Хр. Г. Данов, Пловдив, София, Русчук, 1879 г., с. 8.}}</ref>. Учредителното събрание не приема доклада на комисията, но формулираните идеи в него оказват силно влияние в по-нататъшната му работа.
 
Повече от двадесет дни депутатите обсъждат бъдещата конституция подробно, член по член. Те единодушно решават да отстранят от руския проект постановки, които напомнят юридическата зависимост на Княжеството, или да се изменят в духа на българската национална независимост<ref>Радев, С. „Строителите на съвременна България“. София, 1910 г., с. 62 – 63. </ref>. Съгласие се постига по още много въпроси: названието на основния български закон да бъде „Конституция“, както е при свободните народи, а не „Органически устав“; задължително и безплатно [[Образование в България#Начално, основно и средно образование|начално образование]] на българите; неразделяне на [[общество]]то на [[съсловие|съсловия]]; забрана на [[Инквизиция|мъченията]]; [[свобода на печата]]; размер на цивилната листа на бъдещия княз и пр. По редица други въпроси обаче споровете са продължителни и яростни. В хода на дебатите по отношение на това еднокамарен или двукамарен да бъде българският парламент, окончателно се оформят двете фракции в Учредителното събрание – [[Либерална партия|либерали]] и [[Консервативна партия|консерватори]], които впоследствие прерастват в съответните политически [[партия|партии]]. Като водачи на либералите изпъкват Петко Каравелов, [[Петко Славейков]], [[Драган Цанков]] и др. Лидери на консерваторите в събранието стават д-р [[Константин Стоилов]], [[Григор Начович]], Тодор Икономов, Марко Балабанов и др. Независимо от рязкото противопоставяне между двете фракции в събранието, Тодор Икономов дава блестящ пример за толерантност. Като вносител на предложението за въвеждане на [[сенат]], той пише аргументирана реч, която сам предлага на опонента си от страна на либералите Петко Славейков, за да се запознае с нея преди обсъждането. То протича толкова бурно, че накрая избухва скандал и консерваторите напускат заседанието.
Ред 53:
В детайли дейността на всеки един депутат в Учредителното народно събрание може да се проследи от първоизвора – протоколите (дневниците) на събранието. Те са известни, претърпяват няколко издания, отделни пасажи от тях често се цитират и преразказват. Въпреки погрешно създадена представа за тях, стенограф и стенограми в Учредителното събрание в Търново няма. Нуждата от стенограф обаче е почувствана остро именно тогава и кара [[Григор Начович]] да потърси още през лятото на 1879 г. добър стенограф в чужбина. На поканата му откликва младият словенец [[Антон Безеншек]], който идва в София през есента на 1879 г., основава стенографско бюро към Народното събрание и става основоположник на [[стенография#В България|българската стенография]]. Дневниците на [[I Обикновено народно събрание|Първото обикновено народно събрание]] се стенографират.
 
А в Учредителното народно събрание протоколите са писани на ръка – на [[кирилица]], с поправки и зачертавания, както се пише [[чернова]]. Воденето на протоколите се извършва от секретари, избрани между депутатите. На тяхната работа се гледа сериозно и тя е строго регламентирана от чл. 35 на приетия ''Правилник за вътрешния порядък на УНС''. За длъжността на секретарите още се казва: ''„...да пазят порядъчно архивите на Събранието, да приемат представляемите от разни места или лица, освен депутатите, прошения..., да държат редовно протоколите и подир одобрението им да ги представят“'' час по-скоро за напечатване<ref>Вж. ''Правилник за вътрешний порядък на Учредителното народно събрание''. // „Дневници на Учредителното събрание от 1879 г.“, Търново, 1879. Типография на... с. 3.</ref>. Изборът на секретари в Учредителното събрание се извършва на 6-тото заседание, на [[25 февруари]] 1879 г., и избраните са: Д-р Константин Стоилов (бъдещ [[министър-председател]]), [[Иван Гюзелев]] (бъдещ математик, философ и [[Министерство на народното просвещение|министър на просвещението]]), [[Петко Генчев]], [[Райчо Каролев]] (бъдещ министър на просвещението и директор на [[Народната библиотека]]), [[Петко Горбанов]] (бъдещ главен секретар в [[Министерство на правосъдието|Министерството на правосъдието]] и заместник-кмет на София), [[Константин Врачански|Архимандрит Константин]]<ref>„Дневници на Учредителното...“, с. 27.</ref>. В първите заседания, преди избирането на секретарите, протоколите са водени от Тодор Икономов и архимандрит Константин. Събранието изрично решава, че секретарите имат право винаги да се включват в обсъжданията, стига да се осигурят техни заместници за това време. Ясно е избраните да водят протоколите са млади, енергични и способни депутати, владеещи чужди езици, в никакъв случай не са просто [[регистратор]]и – някои от тях стават известни политици и общественици през следващите няколко години.
 
Разбира се, въпреки очевидното старание на секретарите, записът на ръка не може да се сравнява със [[Стенография|стенографското писмо]]. Някои реплики, обиди (имало е такива) и думи те съкращават, някои обобщават, дори редактират и преразказват. Например изказването на Т. Станчов от [[Русе]] в защита на законодателния характер на УНС е обобщено от секретаря: {{цитат|...тука г-н Станчов се увлече в своето ораторско разпалване, получи от председателя съвет да прекъсва и да се оттегли от трибуната<ref>{{неясно|„Пак там“, с. 9}}</ref>.| Т. Станчов}}
 
Въпросът за това, трябва ли да се записва всичко, изречено в заседанията, се обсъжда неколкократно. Интересно е, че се обмисля и гласува решение, според което неуместно изказани думи и обиди могат да се оттеглят по молба на депутата<ref>„Дневници на Учредителното събрание от 1879 г.“, Търново, 1879 г. Типография на Л. Каравелов и Н. К. Жейнов., с. 36.</ref>.
Ред 61:
Все пак няма по-достоверен източник от ръкописните дневници за случващото се преди {{age|1879|4|16|2015|7|18}} години в залата на Учредителното събрание в Търново. Радостно е, че ръкописните оригинални протоколи на УНС са запазени. Те се съхраняват в [[Български исторически архив|Българския историческия архив]] при Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София<ref>НБКМ-БИА, Ф. 403, а.е. 1, л. 1 – 267. </ref>, обхващащ 267 листа ръкописен текст и съдържащ дневниковите записки, списък на присъстващите депутати, много допълнения и поправки, оригиналните подписи на упълномощения руски комисар Сергей Лукиянов, на председателите и секретарите. Дневниците са реставрирани и са в добро състояние. Постъпването им в Народната библиотека е интересна история, свързана с имената на [[Любен Каравелов]], [[Петко Каравелов]] и издателя [[Нестор Жейнов]]<ref>Нестор К. Жейнов е бесарабски българин от котленски род. Умира през 1916 г. в Русия в с. [[Зубчиновка]], [[Сапарска губерния]]. </ref>.
 
Преди Освобождението Любен Каравелов има [[печатница]] в [[Букурещ]]. През [[ноември]] [[1877]] г. той я пренася в Търново и в края на годината официално я регистрира като „Типография на Л. Каравелова“. След решението за свикване на Учредителното събрание в Търново и по всяка вероятност – получаване поръчката за печатане на дневниците на събранието, името на печатницата се променя на „''Типография на Л. Каравелова и Н. К. Жейнова при Народното събрание в Търново''“. Помещава се в приземието на сградата, където заседава Учредителното народно събрание, т.е. в сградата на бившия турски [[конак]]<ref>По сведение на уредничката на [[Музей на Възраждането, Велико Търново|Музея на Възраждането във Велико Търново]] г-жа [[Тянка Минчева]].</ref>. След смъртта на Каравелов съдружникът му Нестор Жейнов взима и всички ръкописи, и документи, намиращи се тогава в печатницата, сред тях са и ръкописните дневници на УНС<ref>{{неясно|„Пак там“.}}</ref>, които преди смъртта си през 1916 г. завещава на сина си [[Григор Жейнов]] с поръчение да ги предаде на ''Българската царска делегация'' в [[Москва]]. През 1939 г. материалите са предадени, и чрез [[Министерство на външните работи и изповеданията|Министерството на външните работи и изповеданията]] идват в Народната библиотека в София. С оповестяването на изключително ценните ръкописи лично се заема нейният директор [[Райчо Райчев]]<ref>Р. Райчев. „Дневниците на Учредителното народно събрание“ (една забавна историйка от миналото) // Зора, № 5989, 3 юни 1939 г., с. 10</ref>.
 
Ръкописните дневници на Учредителното народно събрание са издадени [[Стематография|факсимилно]] с разчетен текст и коментар през 2014 г.<ref>Бошнакова, Милкана. Дневниците на Учредителното българско народно събрание в Търново, 1879 г. – В: Учредително българско народно събрание в Търново, 1879 г. Дневници. (Фототипно издание по първото издание на Дневниците, дело на типографията на Любен Каравелов и Нестор Жейнов в Търново, 1879 г.), Състав. и увод М. Бошнакова, С., 2009, 2014 стр.</ref>. Значението им за българската история и [[парламентаризъм]] е безспорно.