Дерекьой (дем Гюмюрджина): Разлика между версии

Според разкази на стари дерекьойци най-напред в селото пристигнал от [[Калайджидере]] някой си Дядо Дяко, който поставил началото на дерекьовския род Узунови (Куртеви). Според запазени родови предания и разкази на стари хора от Калайджидере дошли също родоначалниците на Калабаковия, Кисьовия, Кабаяневия и Кедиковия родове, от село [[Тахтаджик]] – на Фучеджиевия, от [[Сачанли]] – на Кадиевия, Карапачовия, Белевия и Карамитревия, от [[Манастир (дем Козлукебир)|Манастир]] – на Манастирлиевия, от [[Петково (Област Смолян)|Петково]] (Ахъчелебийско) – на Кирекчиевия, Дюлгеровия и Калайджиевия, от [[Райково]] (Ахъчелебийско) – на Герджиковия род. Каракировият род също дошъл от [[Родопи]]те, родоначалникът на Арнаудовия род вероятно пристигнал чак от [[Македония (област)|Македония]], а на Каракостовия – вероятно от хасковските села.<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>

Първоначално в селото имало около 20-ина къщи, които с прииждането на нови заселници постепенно се увеличили. Българите, които решили да се установят в Дерекьой имали различни мотиви. Някои от тях, като Стою Кирекчията слязъл от Писаница, Смолянско, за да се спаси от преследване от местни турски първенци, с които влязъл в спор<ref>Пак там [Спомени на Мария Стоева Кирекчиева и Руса Стаева Калоянова-Кирекчиева от село [[Капитан Петко войвода]] (Тополовградско)].</ref>. Други, вероятно по-голямата част от хората, като братята Коста и Димитър Дюлгерови, които били майстори-зидари се установили в селото, в търсене на по-добро място за препитание<ref>Пак там [Спомени на Калина Димитрова Дюлгерова от [[Чукарово]] (Тополовградско)].</ref>. Данните за броя на къщите и населението на Дерекьой от заселването му до края на XIX век са противоречиви. Така например, в най-ранните подобни сведения, датиращи от 1873 г., се посочва, че селото се състои от 25 къщи<ref>Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 година ([[Македонски научен институт]], 1995, София), преводач: Йордан Илиев Йорданов, стр. 59, По „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники“ (1875, Цариград), в която се дава описание на населението в трите вилаета според регистъра на данъка бедел-и аскерие от 1873 година, обхващащ мъжкото население.</ref>. Следващите подобни данни фигурират в официалното салнаме на Одринския вилает от 1893 г., където селото е записано под името Бунардере (вероятно така се е казвало старото турско селище) и е посочено, че то се състои от 60 български къщи<ref>Архив на БАН, Сб. 18 (Тракийска сбирка), Ф.5, а.е. 614 [Одринският вилает по официалното вилаетско салнаме от 1893 г. Извлечение и коментар: Ан. Разбойников и Д. Груев].</ref>. В екзархийска статистика от 1898 г. обаче се посочва, че броят на къщите в Дерекьой е 40, от които 25 – български и 15 – гръцки (под това се има предвид български гъркомански семейства)<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550 – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. Ако съпоставим двата турски документа следва, че най-голямото разрастване на селото – с около 40 къщи, се е случило в един сравнително кратък, 20-годишен период, между 70-те и 90-те години на XIX век, което не изглежда много вероятно. От друга страна вторите данни са официална османска статистика и също не била да бъдат отхвърляни с лека ръка. От друга страна, под 1894 г. фигурира и първата статистика за броя на населението, като за Дерекьой са дадени 275 жители<ref>8</ref>. Тези данни, съпоставени с броя на къщите за 1893 г. също изглежда малко вероятен, което означава, че независимо от разминаванията, към края на XIX век селото се е състояло от не повече от 60 къщи, в които са живели около 300 души. От началото на ХХ век вече имаме по-точни данни за домакинствата и броя на населението на Дерекьой. Така например, през 1903 г. то се е състояло от 70 къщи<ref>ЦДИА, Ф.1139К, оп.1, а.е.41, л.3 [Сведения за броя на учениците в основните български училища в Гюмюрджинската каза за 1903/1904 година].</ref>, в 1904 г. – 79, в които живеели 380 души (189 мъже и 191 жени)<ref>10</ref>, в 1905 г. – 75 къщи с население от 395 души<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.46, л.321 и 963 [Изложение за състоянието на екзархийското дело в 1905 година].</ref>, в 1909 и 1910 г. – 79 къщи<ref>ЦДИА, Ф.946К, оп.1, а.е.412.</ref>, 1915 г. – 75 къщи с население от 400 души<ref>ЦДИА, Ф 945К, оп.1, а.е.53 (Архив на Георги Иванов Кертев) [Списък на общините с населените места в околиите на Гюмюрджински окръг, 1915 г.].</ref>. Последните данни за дерекьойското население преди изселването му в България намираме в данни от преброяване на населението в Кралство Гърция през 1921 г., където е посочено, че то се състои от 464 души (232 мъже и 232 жени)<ref>ЦДИА, Ф.719К, оп.30, а.е.1 [Population du Royaume de Grèce d’après de recensement du 19 décembre 1920 (Athèns, 1921)].</ref>. По това време броят на къщите в селото според спомени на Никола Тодоров Карипов е бил 86<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>.

[[Файл:Sveshtenici.png|мини|250px|Списък на дерекьойските свещеници]]След заселването му с българско християнско население село Дерекьой се намирало за около 80 години под духовната власт на гръцката Цариградска [[Патриаршия]] и се числяло към Маронийската [[епархия]]<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550 – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. В селото имало една черква – '''„Свети Илия“''', построена през 1881 г. <ref>ПакНБКМ-БИА, тамФ 641, а.е.45, л.550 – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref> Постепенно обаче, вероятно със заселването на по-будните родопчани в него, настроенията започнали да се променят и в 1897 г. част от дерекьойци заявили писмено желанието си да преминат под властта на Българската [[Екзархия]]<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.107 – 108 [Писмо до архимандрит [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската митрополия, от свещеник Иван П. Антонов, архиерейски наместник в [[Гюмюрджина]](14.10.1898)].</ref>. В църковно отношение били присъединени на първо време към Козлукьойската [[енория]], където по това време свещеник бил '''Никола Илиев'''. Още на следващата 1898 г. обаче избухнал конфликт между населението – екзархисти и патриаршисти. Вероятно причина за това са станали действията на козлукьойския свещеник, за което разказва гюмюрджинския архиерейски наместник в свое писмо до управляващия Одринската митрополия архимандрит Софроний: ''„Гръцкия владика тук тези дни подал такрир на Мютесариф паша, с който се оплакал от козлукьойския свещеник [Никола Илиев], че ходел в село Дерекьой и бунтувал християните да се откажат от владиката и други не зная какви оплаквания против казания свещеник. Вчера един жандарин забрал свещеника от селото и го довел в правителствения дом. Там свещеникът изпитан му забранили да отива в село Дерекьой и посещава християните. Както Ви е известно, Ваше Високопреподобие, половината от християните на това село преди една година с отказаха от гръцкия владика и признаха родното си духовно началство Светата ни Екзархия, като заявиха това и с прошение, където трябваше, и от това време насам се присъединиха към Козлукьойската енория и тамошния свещеник им вършеше духовните треби, като отиваше и всеки месец да ги ръси. Сега това се забранява на свещеника, а християните се лишават от изпълнението на требите им за хатъра на гръцкия владика. Казах на свещеника да продължава да си гледа работата в това село, а какво ще се случи не зная.“''<ref>ПакЦДИА, тамФ 1139К, оп.1, а.е.48, л.107 – 108 [Писмо до архимандрит [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската митрополия, от свещеник Иван П. Антонов, архиерейски наместник в [[Гюмюрджина]](14.10.1898)].</ref>. Тъй като дерекьойската черква била една и в нея служил гръцки свещеник, на екзархийските семейства било забранено да се черкуват в нея по празници, да кръщават децата си и да опяват мъртвите си, поради което те ходели в с. [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]]. В последните години на XIX гръцкия свещеник на Дерекьой починал и [[Екзархия]]та, виждайки в това възможност да привлече в лоното си цялото село, изпратила там за нов свещеник '''Стоян''' от родопското село [[Дунево]]. Освен това било постигнато споразумение с [[Патриаршия]]та гъркомани и екзархисти да се черкуват поред в църквата. С това обаче конфликтът не приключил и през цялата първа половина на 1900 година имало спорове кой да ползва черквата, което в крайна сметка довело до затварянето ѝ от турските власти, за да се избегне по-нататъшната конфронтация между населението. Впоследствие в нея отново започнало да се служи на гръцки, а екзархистите не били допускани, което пак ги принудило да ходят за требите си в съседното [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]] независимо, че по това време (средата на 1900 г.) 37 семейства били екзархисти, и 19 – патриаршисти<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.185 [Писмо до [[Йосиф I (екзарх)|Йосиф I]], Екзарх Български, от архиепископ [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската епархия (26.06.1900)].</ref>. Около година по-късно (март 1901 г.) в Дерекьой вече само 7 – 8 къщи били гъркомански <ref>ЦДИА, Ф 1139K, оп.1, а.е.26, л.57 [Писмо до екзархийския наместник в Ахъчелеби от архиепископ [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската епархия (22.03.1901)].</ref>. След 1901 г. конфликтът постепенно бил решен и в крайна сметка цялото село преминало към [[Екзархия]]та. През 1904/1905 г. Дерекьойската и Козлукьойската енория са слети в една, „по немание свещеници и за двете“<ref>ЦДИА, Ф 246К, оп. 1, а.е. 309, л.45 – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град]</ref>. Техен уредник бил свещеник '''Стамат Костов''', който живеел в [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]] и служел по ред в църквите на двете села. Той останал свещеник на Дерекьой до края на [[Първата световна война]], когато селото отново минава под ведомството на гръцките духовни власти.