|
[[Смоляни]]те са славянско племе, населявало Средните и [[Западни Родопи|Западните Родопи]]. Смоляните са се заселили в земите си вероятно през [[VII век|VII]]-[[VIII век]]. През 837 г., когато племето вдигнало бунт против централната византийска власт, в тяхна подкрепа българският кан [[Пресиян]], съместно с наместника си кавкан [[Исбул]], навлязъл в Родопите, преминал земите на смоляните и стигнал до град [[Филипи]] в [[Беломорие]]то. При управлението на цар [[Симеон Велики]] смоляните окончателно станали част от българската народност.
Името на село Смилян идва от създателите му – славянски племена СМОЛЕНИ. Реално името на селото е било Смолен. В турските регистри селото е записвано като Исмилян. След завладяването на България от османските нашественици настъпват тежки времена за жителите на селото. Историята помни героичното отстояване на християнската вяра от жителите на селото и техния духовен водач – [[епископ]] [[Висарион Смоленски]], убит жестоко от турците през [[1662]] г.
''"През месец юли 1662 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата „Св. апостоли Петър и Павел“, митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села. Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково."''
''"В ранното утро на 29 юли 1662 година Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 телохранители, всички на коне и добре въоръжени от Долно Езерово за Горно Езерово. Ала ненадейно между къщите на Ревача и воденицата на Сурото в долината, излезе голяма въоръжена чета от турци и потурнаци. След голям кървав бой заловиха живи епископа и неговите телохранители – Момчил Глухо, Гего Сухар, Найден Гривински, Дечо Рутан, Белко Мечкаря, Страхил Бойчо, Грудьо Грънчо, Вълчо Гроздан, Стойко Мирчо и Райчо Райо. Турците им взеха оръжието, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към Смолян, да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и люто да си отмъсти. В Смолян по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще го последват. Ала епископът отказа да приеме исляма. Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол. Отначало почнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени щипалки, които гдето хванеха късаха парчета живо месо и кръвта бликаше. След това биха го най-немилостиво с пръчки до забрава и до пълна несвяст. Мушкаха го с копия по различните части на тялото. Надянаха му на главата нажежена пиростия и други жестокости направиха и поругаха го, но той с голямо смирение понесе всичко. Най-после един турчин от тълпата излезе и с меч го прониза в гърдите и след това архиерея се повали на земята, като изговаряше думите „на тебе Христе предавам душата си, аз се радвам на страданията си...“. Мнозина от тълпата хвърлиха камъни върху него и го направиха подобно на пита. Турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина, близо до хорището (място за хорото) в Смолян, там заровиха трупа на епископ Висарион Смоленски. Така на 29 юли 1670 година в Смолян умря мъченически епископ Висарион".''
Този разказ е публикуван за първи път в 1931 г. Родопските изследователи го отнасят към серията възрожденски „мистификации“, които не се потвърждават от нито един надежден източник.<ref>Петър Маринов, Родопски очерци – Рада Казалиева и „Историческия бележник“.</ref>
В [[1698]] година жителите на Смилян, представлявани от селяните Муса, Хюсеин, Реджеб, Ахмед, Мехмед и други, водят съдебно дело срещу жители на [[Арда (село)|Арда башъ̀]] относно владеенето на селските пасища. В спора Байъклъ̀ Мустафа от Арда и съселяните му си служат и с насилие срещу смилянци.<ref>Грозданова, Елена и Стефан Андреев. Малките селски войни, в: Контрасти и конфликти „зад кадър“ в българското общество през XV-XVIII век, София 2003, с. 438.</ref>
|
