Разлика между версии на „Царство България“

 
=== Дългове и репарации ===
{{основна|Български репарации след Първата световна война}}
 
След 1880 година често срещана международна практика става „ипотекирането“ на държавни данъчни приходи за погасяване на задължения към държавите-кредитори. България не прави изключение, и последиците от тези практики дават крайно отрицателно отражение върху суверенитета, стопанския и политическия живот на страната.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=32}} Непосредствено след независимостта през 1908 година, царство България опитва да изтегли заем за развитие от Франция без подобни условия, но опитът е неуспешен. [[Австро-Унгария]], противник на [[златен стандарт|златния стандарт]] (за разлика от Франция), вижда в това възможност да наложи влиянието си на Балканите.[[Дойче банк]], която подсигурява средствата за заема, настоява той да се обезпечи с приходите от българския [[тютюн]]. Вместо това Австро-Унгария изисква от Народното събрание да даде на Германия контрол върху българското промишлено развитие. На ръба на фалит след двете балкански войни и изправена пред разгарящата се Първа световна война, България приема офертата за заем от Централните сили. Условията, наложени от кредитора, довеждат до физическа саморазправа в Народното събрание.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=36}}
 
Загубата на България в Първата световна война обезценява [[български лев|лева]] десетократно през 1918 година. Наложените [[репарации]] възлизат на 2,25 милиарда [[златен франк|златни франка]].{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=37}} Към 1921 година, дълговете и репарациите се равняват на 213% от [[брутен национален продукт|брутния национален продукт]] (БНП). До 1925 те намаляват до 76,6% от БНП,{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=37}} главно благодарение на усилията на Александър Стамболийски, чието правителство договаря сваляне на общата сума на репарациите до 550 милиона франка през март 1923.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=39}} В края на 1920-те години България тегли още два заема – [[Бежански заем|Бежанският заем]] през 1926 и [[Стабилизационен заем|Стабилизационният заем]] през 1928.
 
През 1929, слабата реколта и настъпването на [[Голямата депресия]] стопяват валутните резерви на [[Българска народна банка]] с 60%, а приходите от износ спадат.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=40}}{{Sfn|Rangelova|2000|p=246}} След неуспешни политически маневри, българското правителство издава указ за преустановяване на дълговите плащания през април 1932, практически изпадайки в състояние на [[фалит]] по предвоенния дълг.<ref>{{cite book|last=Flandreau|first=Marc|title=Money Doctors: The Experience of International Financial Advising 1850-2000}|publisher=Routledge|page=201|year=2005|url=https://books.google.bg/books?id=n7GmVLgF-b8C&pg=PA201&lpg=PA201&dq=bulgaria+default+1932&source=bl&ots=nf1R1xoQuW&sig=ACfU3U0RDanZpAunhzYnKBOHY8QP8CcR5g&hl=en&sa=X&ved=2ahUKEwiqivLOlfriAhVQyaYKHb4DDnQQ6AEwB3oECAkQAQ#v=onepage&q=bulgaria%20default%201932&f=false}}</ref> Френските кредитори незабавно нареждат на представителя им в София да спре издаването на [[акциз]]ни етикети и митнически печати, ограничавайки приходите на българското правителство. Спорът е решен с арбитраж пред [[Обществото на народите]] през юли, с постигнато разсрочване и намаляване на дълга.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=43}} За сметка на това обаче суверенитетът на царство България е допълнително ограничен. Кредиторите получават правото да бъдат информирани преди прокарването на всеки нов икономически закон от Народното събрание; всяка нова икономическа политика пък трябва да се одобрява от четиричленен комитет с широки правомощия, включващ двама български представители. Почти се стига и до ситуация, в която кредиторите директно да управляват съставянето на българския държавен бюджет чрез свой представител.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=44}} Съществува и проблем с вътрешна задлъжнялост – необслужваните селскостопански кредити, които възлизат на 10 милиарда лева, или 25% от БНП. Правителството на [[Никола Мушанов]] създава фонд за подпомагане на близо 1,2 милиона длъжници, който покрива 6,6 милиарда лева от дълга. Създава се и държавна институция за изкупуване на продукция – ''Храноизнос'', целяща да стабилизира приходите на селяните.{{Sfn|Ivanov&Tooze|2011|p=46}}