Източна криза: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
няма нито един конкретен източник |
м форматиране: 9x нов ред, 3x 6lokavica (ползвайки Advisor) |
||
Ред 1:
{{Без конкретни източници}}▼
'''Източната криза''' е своеобразна кулминация в развитието на т. нар. [[Източен въпрос]]. След [[Кримска война|Кримската война]] ([[1853]] – [[1856]] г.) в основен фактор за отношенията в Югоизточна [[Европа]] се превръща националноосвободителното движение на балканските народи. В средата на 70-те години на [[XIX век]] на дневен ред излиза въпросът за ликвидиране на османското господство в [[Босна и Херцеговина]], остров [[Крит]] и в [[Българско землище|българските земи]]. В Източната криза са вплетени непосредствените интереси на Великите сили – [[Русия]], [[Австро-Унгария]], [[Германия]] и [[Великобритания]]. Конфликтът води началото си от избухването на [[Херцеговинско-босненско въстание (1875-1878)|въстанието в Босна и Херцеговина]] през юли – август [[1875]] г., преминава през [[Априлско въстание|Априлското въстание]] и [[Сръбско-турска война (1876)|Сръбско-турската война (1876)]] и намира своята развръзка с [[Цариградска конференция|Цариградската конференция]], [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война от 1877 – 1878 г.]] и [[Берлински конгрес|Берлинския конгрес]] от юни – юли 1878 г.
== Предпоставки ==
▲{{Без конкретни източници}}
Вследствие на множеството пропаднали опити за подобряване състоянието на подвластното население чрез реформи, ширещото се беззаконие, гнилата структура на османския държавно-административен апарат и произвола на местните земевладелци, през 1874 г. назрява поредният конфликт в западната част на [[Балкански полуостров|Балканите]]. Формираният още през [[1463]] г. от териториите на Босна и Херцеговина ''пашалък'' често става арена на сблъсъците между [[Османска империя|Османската империя]] и монархията на [[Хабсбурги]]те, търсещи влияние в региона. През XIX век, въпреки натиска на европейските страни, състоянието на християнското и мюсюлманско селско население слабо се променя. Местните [[бей]]ове и чифликчии приспадат до 40% от реколтата и изискват тежка [[ангария]] от подвластните.
Слабата реколта от 1874 дава пряк повод за бунт в двете области.
[[Сърбия]] и [[Черна гора]] започват неофициално да подпомагат изграждането на комитети и снабдяването с оръжия и муниции. Очертават се условия за избухване на война между двете княжества и [[Висока порта|Високата порта]], в която да се вплете и сблъсъкът на австрийските и сръбско – черно – горските интереси. След обединението на [[Германия]], [[Прусия]], [[Австрия]] и [[Русия]] се намират в дипломатическо съглашение, известно като ''
=== Интересите на Австро-Унгария ===
След като Прусия взима преимущество в обединението на Германия, политиката на Австро-Унгария се насочва на [[югоизток]]. С господството си над [[Славяни|славянското]] население в западните Балкани и желанието за влияние и експанзия [[Виена]] и [[Будапеща]] влизат в пряк конфликт със Сърбия и националноосвободителните движения на подвластните народности. В интерес на Виена е осуетяването на промяна в [[статукво]]то – раждането на нови славянски княжества, както и нови конфликти с Османската империя за покровителството на Сърбия и Черна гора. Целта на австро-унгарските държавници е укрепване на властта в западната част на Балканския
=== Интересите на Русия ===
След Кримската война основна цел на руските политици е възстановяването на изгубените позиции на Балканите. В началото на 70-те Русия активизира своята балканска и близкоизточна политика, след като укрепва отношенията си с Прусия в лицето на [[Ото фон Бисмарк|Бисмарк]]. През [[1870]] г. били денонсирани клаузите от [[Парижки мирен договор (1856)|Парижкия мирен договор]], отнасящи се до забрана за поддържане на руски черноморски [[флот]]. През [[1873]] г. положени са основите на пакта между тримата императори на принципа на запазване на статуквото. Въпреки това Русия отново започва да се очертава като естествен съюзник и покровител в борбите на подвластните балкански народи.
Сериозен фактор във външните отношения на Русия е появилият се във втората половина на века т.н. [[панславизъм]]. Влиянието, което оказват панславистите в руското общество, е голямо. Без да имат програма или говорител, те се обявяват за освобождение на всички славянски народи от чуждо владичество (т.е. както османско, така и австро-унгарско) и за вкарването на тези народи в една [[федерация]] от държави, в която Русия да
=== Интересите на Великобритания ===
В хода на Източната криза Великобритания поддържа своя принцип за запазване целостта на Османската империя. Неин интерес е ограничаване на руското влияние на юг особено в Проливите, където е съсредоточен основният сблъсък на интереси – за Русия – излаз към топлите морета, осигуряващ морската ѝ търговия, а за Англия – контрол върху търговските пътища към далечния Изток и [[Индия]]. За Англия Балканите са „стратегическо предмостие“ към главните обекти на нейната търговия. Политиките на Великите сили са вплетени в игра на взаимно ограничаване влиянието в западните провинции на [[Турция]], сред славянското население, както и домогванията до търговията на [[Босфор]]а и [[Дарданели]]те. Русия не желае присъствието на Англия и Австро–Унгария, докато Англия и Австро–Унгария работят за ограничаване руското влияние.
=== Състояние на Османската империя ===
Въпреки че Османската империя излиза победителка от Кримската война, тя се оказва финансово и политически обременена от европейските държави участнички в конфликта. Препотвърдени са капитулациите, подписани с Великите сили, въведени са редица данъчни и законови облекчения за пребиваването и търговията на европейските представители на територията на империята. Направени са отстъпки в сферата на железопътното строителство. От друга страна, държавата на [[падишах]]а се вижда принудена да сключва множество заеми, за да попълва все по – разширяващия се недостиг в [[бюджет]]а. Това способства за установяване на тежка зависимост от Европа, както и възможност и предпоставка за постоянна политическа намеса във вътрешните дела на империята [[Султан]]ското [[правителство]] прави привидни опити за въвеждане на обещаните в Парижкия мир реформи. В периода след севастополския сблъсък се раждат бледите кълнове на османо–турската [[буржоазия]], започнати са реформи в търговията, аграрните отношения, съдопроизводството, [[законодателство]]то (постулатите на [[Шериат]]а биват заменяни със светски постановления от европейски тип). В началото на 60–те години е осъществена административна реформа. Въведени са меджлисите като местни смесени съвети, в които взимат участие и християнски представители. Недостигът на пари, както и гнилата въпреки реформите държавна и данъчна система, не позволяват подобряване положението на подвластните народи. Общата поквара и рушветчийство във фискалния апарат – източник на основните проблеми на населението в низините на империята, както и зачестилите нападения на [[татари]] и [[черкези]], идващи от Южна Русия и [[Кавказ]], подпомагат по-нататъшното пропадане на държавата.
== Ход на събитията ==
=== Въстанието в Босна и Херцеговина ===
{{основна|Въстание в Босна и Херцеговина (1875)}}
Избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през лятото на 1875 г. полага началото на Източната криза. Неуспехът на Османската империя в
В същото време в България е осъществен
Вътрешната политическа ситуация в Османската империя неминуемо се разклаща. Консерваторите, искащи да върнат старите времена, и либералите, които искат напредък към представителни институции, допринасят за свалянето на султан [[Абдул Азис]] в края на май 1876 г. След кратко възкачване на [[Мурад V]], на трона застава [[Абдул Хамид II]] (1876 – 1909 г.).
=== Сръбско-черногорско-турска война ===
{{основна|Сръбско-турска война (1876)}}
През лятото на 1875 г. натискът върху сръбския княз [[Милан I|Милан Обренович]] и черногорския княз [[Никола I|Никола]] за подкрепа на въстанието в Босна и Херцеговина и за възползване от османската слабост е много силен. Никола
Подкрепящите воденето на тази война се надяват на помощ от босненско-херцеговинските въстаници и на избухване на ново въстание в българските земи. И докато черногорци постигат успехи във войната срещу османците, Сърбия се оказва неподготвена. Великите сили се намесват да разрешат конфликта, а османците вече откриват пътя си към Белград. Правителството в [[Санкт Петербург]] отправя ултиматум към султана и на 3 ноември 1876 г. е подписано примирие. Решението на въпроса за бунта в Босна и Херцеговина остава открито.
=== Цариградска конференция ===
[[Файл:Constantinople Conference.jpg|мини|300п|Участници в Цариградската конференция. В средата сър [[Хенри Елиът]] и граф [[Николай Игнатиев]]]]
Моментът за война назрява, след като става ясно, че балканските държави ще загубят войната срещу Османската империя. Все пак се търси мирно решение. Всички Велики сили се събират на 2 декември в [[Цариград]]. На конференцията са съставени предложения, които биват представени на турското правителство. Султанът, възползвайки се умело от подкрепата на Англия обявява конституция, с която твърди, че дава на всичките си поданици равенство и обуславя неделимостта на империята. По този начин бива неутрализирана нуждата от намеса на Великите сили и европейските предложения са отхвърлени, а конференцията – разпусната.
| |||