Османска империя: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
→Бунтове и нов възход (1566 – 1683): см. формат |
по-икономично изт |
||
Ред 145:
[[Файл:Mehmed III.jpg|мини|Армиите на [[Мехмед III]] превземат [[Егер]] през 1596 г. и побеждават [[хабсбург]]ските и [[Трансилвания|трансилванските]] сили в [[битка при Керестеш|битката при Керестеш]], която е част от [[Дългата война|Дългата война (1591 – 1606)]], завършила с [[Житваторогски мирен договор|мирния договор от Житваторок]].]]
В южната част на Европа, католическите сили, водени от [[Филип II Испански]], формират съюз, който трябва да оспори османското надмощие в [[Средиземно море]]. Победата над турската флота в [[Битка при Лепанто|Битката при Лепанто]] е съкрушителен удар по дотогавашния образ на непобедимост на Османската империя. Все пак, историците днес наблягат повече на символичното, а не толкова на военното значение на битката, тъй като, в рамките на шест месеца след поражението, набързо е построен нов турски флот от 250 ветроходни кораба, включително осем големи модерни [[галера|тримачтови галери]].<ref name="Kinross, 272">Kinross, 272.</ref> В пика на строителството, пристанищата на Константинопол построяват по един нов кораб всеки ден. В разговори с венециански служител, великият везир коментира: „Когато превзехме Кипър от вас, ние отрязахме едната ви ръка; когато победихте нашия флот, вие само обръснахте брадата ни.“.<ref name="Kinross, 272"/> Бързото възстановяване на морската сила на Османската империя убеждава [[Венеция]] да подпише мирен договор през 1573 г., и османците са в състояние да разширят и усилят позициите си в Северна Африка
За разлика от това, границата с [[Хабсбург]]ите се запазва сравнително стабилна, и по нея се провеждат само сравнително малки битки за притежанието на отделни крепости. Патовата ситуация е причинена от подсилването на защитата на Хабсбургите
На бойното поле, османците постепенно изостават от европейците във военно отношение, поради това, че нововъведенията, които са обуславяли разширяването на империята дотогава, започват да стават все по-редки и невъзприемани с нарастването на религиозния и интелектуален консерватизъм
[[Файл:IV. Murat.jpg|мини|[[Мурад IV]] превзема повторно [[Багдад]] от [[Сафавиди]]те през 1638 г.]]
Ред 158:
XVII век обаче, се оказва не само време на стагнация и упадък за османската държава, но също и ключов период, през който нейните структури започват да се адаптират към вътрешния и външния натиск и към новите реалности. [[Султанат на жените|Султанатът на жените]] (1648 – 1656) е период, в който едни от най-важните решения в държавата се вземат от жените Султанки. Това не е безпрецедентно явление в историята на държавата. Основателка на „Султанатът на жените“ е кадъната на Султан Сюлейман, Хюррем Султан, под чието влияние Султанът взима доста важни решения. След нея ролята взима дъщеря ѝ Михримах. Като наследница на тази политика също се утвърждава [[Нурбану Султан|Нурбану]], жена на Селим II. Нурбану е описана от венецианския дипломат Андреа Джирити като „жена с изключителна доброта, смелост и мъдрост“, макар че тя „препъва някои, докато награждава други“ Другите две Султанки, които са извоювали мястото си в този период са Макпейкер Кьосем Султан и Сафийе Султан, които затварят вратата на „Султанатът на жените“ Хюррем, Михримах, Нурбану, Кьосем и Сафийе остават в историята като 5-те най-влиятелни жени в Османската империя.<ref>Leslie P. Peirce, ''The imperial harem: women and sovereignty in the Ottoman Empire'' and ''Morality tales: law and gender in the Ottoman court of Aintab''.</ref>
Неадекватността на [[Ибрахим I]] (1640 – 1648) и издигането на престола на малолетния [[Мехмед IV]] през 1646 г., предизвикват значителна криза в управлението, която е запълнена от доминиращите жени от харема. Най-известните жени от този период са [[Кьосем Султан]] и снаха ѝ [[Хатидже Турхан]], чието политическо съперничество кулминира в убийството на Кьосем през 1651 г
Този период дава път на епохата на управление на рода [[Кьопрюлю]] (1656 – 1703), през която те упражняват ефективен контрол като велики везири на империята. На 15 септември 1656 г., осемдесетгодишният [[Кьопрюлю Мехмед паша]] приема канцеларските печати, след като е получил безпрецедентна власт от Хатидже Турхан и гаранции за ненамеса от нейна страна. Краен поддръжник на строгата дисциплина, той успешно затвърждава централната власт и възстановява военната мощ на империята. Това продължава при неговия син и наследник [[Фазъл Ахмед паша]] ([[велик везир]] от 1661 до 1676 г.)
Този период на подновена самоувереност завършва пагубно, когато през май 1683 г. великият везир [[Кара Мустафа паша]], повежда огромна армия, за да обсади за втори път Виена през [[Голяма турска война|Голямата турска война]] от 1683 – 1687 г. В битката за града, последният щурм е забавен фатално и турските сили са разбити от съюзените хабсбургски, немски и полски войски, оглавени от полския крал [[Ян III Собиески]]
Съюзът на [[Свещена лига (1684)|Свещената лига]] опитва да се възползва от поражението на турците при Виена и по този начин, след петнадесетгодишна изтощителна война, се достига до [[Карловацки конгрес (1698-1699)|мирния договор от Сремски Карловци]] (сключен на 26 януари 1699 г.), който слага край на Голямата турска война.<ref>Lord Kinross, ''The Ottoman Centuries'', стр. 357.</ref> Договорът оформя новото разпределение на силите в Централна и Източна Европа. За пръв път от началото на експанзията си в Европа, Османската империя отстъпва контрола над значими европейски територии (много от тях за постоянно), включително Османска Унгария
Само два султана от този период лично упражняват силен политически и военен контрол над империята: енергичният [[Мурад IV]] (1612 – 1640), който възвръща [[Ереван]] (1635) и Багдад (1639) от Сафавидите и затвърждава централната власт
=== Застой и реформи (1683 – 1827) ===
|