Османска империя: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
по-икономично изт
Ред 145:
 
[[Файл:Mehmed III.jpg|мини|Армиите на [[Мехмед III]] превземат [[Егер]] през 1596 г. и побеждават [[хабсбург]]ските и [[Трансилвания|трансилванските]] сили в [[битка при Керестеш|битката при Керестеш]], която е част от [[Дългата война|Дългата война (1591 – 1606)]], завършила с [[Житваторогски мирен договор|мирния договор от Житваторок]].]]
В южната част на Европа, католическите сили, водени от [[Филип II Испански]], формират съюз, който трябва ​​да оспори османското надмощие в [[Средиземно море]]. Победата над турската флота в [[Битка при Лепанто|Битката при Лепанто]] е съкрушителен удар по дотогавашния образ на непобедимост на Османската империя. Все пак, историците днес наблягат повече на символичното, а не толкова на военното значение на битката, тъй като, в рамките на шест месеца след поражението, набързо е построен нов турски флот от 250 ветроходни кораба, включително осем големи модерни [[галера|тримачтови галери]].<ref name="Kinross, 272">Kinross, 272.</ref> В пика на строителството, пристанищата на Константинопол построяват по един нов кораб всеки ден. В разговори с венециански служител, великият везир коментира: „Когато превзехме Кипър от вас, ние отрязахме едната ви ръка; когато победихте нашия флот, вие само обръснахте брадата ни.“.<ref name="Kinross, 272"/> Бързото възстановяване на морската сила на Османската империя убеждава [[Венеция]] да подпише мирен договор през 1573 г., и османците са в състояние да разширят и усилят позициите си в Северна Африка.<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition'', University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. |1980|67}}.</ref> Все пак, това, което турците не успяват да заменят, са опитните моряци и морски офицери. Битката при Лепанто се оказва далеч по-пагубна за османската флота от гледна точка на загубата на опитните екипажи, отколкото от загубата на корабите, които са заменени бързо.<ref>Kunt & Woodhead (Ed.) „Suleyman The Magnificent and his Age, The Ottoman Empire in the Early Modern World“, Longman 1995, ISBD 0-582-03827-8, стр. 53</ref>
 
За разлика от това, границата с [[Хабсбург]]ите се запазва сравнително стабилна, и по нея се провеждат само сравнително малки битки за притежанието на отделни крепости. Патовата ситуация е причинена от подсилването на защитата на Хабсбургите<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9 стр. |1980|71</ref>}} и отразява естествените географски ограничения: в епохата преди Индустриалната революция, [[Виена]] бележи най-отдалечената точка, до която османската армия може да достигне от Константинопол в периода на една кампания от ранна пролет до края на есенния сезон. Тя също така отразява трудностите, които изпитва империята от необходимостта да поддържа два отделни фронта: един срещу австрийците, и друг срещу съперничещата ислямска държава на [[Сафавиди]]те в [[Персия]].
 
На бойното поле, османците постепенно изостават от европейците във военно отношение, поради това, че нововъведенията, които са обуславяли разширяването на империята дотогава, започват да стават все по-редки и невъзприемани с нарастването на религиозния и интелектуален консерватизъм.<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman.''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. |1980|96}}.</ref> Промените в европейските военни тактики и оръжия водят до това, че опасната дотогава [[спахии|спахийска]] конница губи военното си значение. [[Дългата война]] срещу австрийските Хабсбурги (1593 – 1606) създава необходимостта от увеличаване на пехотата, екипирана с огнестрелно оръжие. Това предизвиква намаляване на изискванията за набиране на еничари и значително увеличаване на числеността в [[еничар]]ските корпуси, което обаче води до неефективност, недисциплинираност и нарастващи бунтове сред тях. Османското управление се бори с тези проблеми, но никога не успява да ги реши напълно.<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0|1980|90-226-38806-9, стр92}}. 90 – 92</ref>
 
[[Файл:IV. Murat.jpg|мини|[[Мурад IV]] превзема повторно [[Багдад]] от [[Сафавиди]]те през 1638 г.]]
Ред 158:
XVII век обаче, се оказва не само време на стагнация и упадък за османската държава, но също и ключов период, през който нейните структури започват да се адаптират към вътрешния и външния натиск и към новите реалности. [[Султанат на жените|Султанатът на жените]] (1648 – 1656) е период, в който едни от най-важните решения в държавата се вземат от жените Султанки. Това не е безпрецедентно явление в историята на държавата. Основателка на „Султанатът на жените“ е кадъната на Султан Сюлейман, Хюррем Султан, под чието влияние Султанът взима доста важни решения. След нея ролята взима дъщеря ѝ Михримах. Като наследница на тази политика също се утвърждава [[Нурбану Султан|Нурбану]], жена на Селим II. Нурбану е описана от венецианския дипломат Андреа Джирити като „жена с изключителна доброта, смелост и мъдрост“, макар че тя „препъва някои, докато награждава други“ Другите две Султанки, които са извоювали мястото си в този период са Макпейкер Кьосем Султан и Сафийе Султан, които затварят вратата на „Султанатът на жените“ Хюррем, Михримах, Нурбану, Кьосем и Сафийе остават в историята като 5-те най-влиятелни жени в Османската империя.<ref>Leslie P. Peirce, ''The imperial harem: women and sovereignty in the Ottoman Empire'' and ''Morality tales: law and gender in the Ottoman court of Aintab''.</ref>
 
Неадекватността на [[Ибрахим I]] (1640 – 1648) и издигането на престола на малолетния [[Мехмед IV]] през 1646 г., предизвикват значителна криза в управлението, която е запълнена от доминиращите жени от харема. Най-известните жени от този период са [[Кьосем Султан]] и снаха ѝ [[Хатидже Турхан]], чието политическо съперничество кулминира в убийството на Кьосем през 1651 г.<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0|1980|74-226-38806-9, стр. 74 – 755}}.</ref> По време на неговото управление около 1660 г. става и най-масовата [[ислямизация]] в [[Родопи]]те и [[Беломорие]]то.
 
Този период дава път на епохата на управление на рода [[Кьопрюлю]] (1656 – 1703), през която те упражняват ефективен контрол като велики везири на империята. На 15 септември 1656 г., осемдесетгодишният [[Кьопрюлю Мехмед паша]] приема канцеларските печати, след като е получил безпрецедентна власт от Хатидже Турхан и гаранции за ненамеса от нейна страна. Краен поддръжник на строгата дисциплина, той успешно затвърждава централната власт и възстановява военната мощ на империята. Това продължава при неговия син и наследник [[Фазъл Ахмед паша]] ([[велик везир]] от 1661 до 1676 г.).<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0|1980|77-226-38806-9, стр. 77 – 81}}.</ref> Везирите Кьопрюлю подновяват военните успехи и възстановяват централната власт в Трансилвания, завладяват остров [[Крит]] през 1669 г. и нахлуват в полскоезичната южна част на Украйна (крепостите [[Хотин]] и [[Каменец-Подолски]], както и територията на [[Подолия]] са отстъпени на Османската империя през 1676 г.<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0|1980|80-226-38806-9, стр. 80 – 81.</ref>)1}}.
 
Този период на подновена самоувереност завършва пагубно, когато през май 1683 г. великият везир [[Кара Мустафа паша]], повежда огромна армия, за да обсади за втори път Виена през [[Голяма турска война|Голямата турска война]] от 1683 – 1687 г. В битката за града, последният щурм е забавен фатално и турските сили са разбити от съюзените хабсбургски, немски и полски войски, оглавени от полския крал [[Ян III Собиески]].<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0|1980|81-226-38806-9, стр. 81 – 822}}.</ref>
 
Съюзът на [[Свещена лига (1684)|Свещената лига]] опитва да се възползва от поражението на турците при Виена и по този начин, след петнадесетгодишна изтощителна война, се достига до [[Карловацки конгрес (1698-1699)|мирния договор от Сремски Карловци]] (сключен на 26 януари 1699 г.), който слага край на Голямата турска война.<ref>Lord Kinross, ''The Ottoman Centuries'', стр. 357.</ref> Договорът оформя новото разпределение на силите в Централна и Източна Европа. За пръв път от началото на експанзията си в Европа, Османската империя отстъпва контрола над значими европейски територии (много от тях за постоянно), включително Османска Унгария.<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. |1980|84}}.</ref> Империята е достигнала върха на способностите си ефективно да извършва експанзионистична политика спрямо европейските си съперници и оттук нататък е принудена да приеме предимно отбранителна стратегия в Европа.
 
Само два султана от този период лично упражняват силен политически и военен контрол над империята: енергичният [[Мурад IV]] (1612 – 1640), който възвръща [[Ереван]] (1635) и Багдад (1639) от Сафавидите и затвърждава централната власт<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. |1980|73.</ref>}} и [[Мустафа II]] (1695 – 1703), който през 1695 – 1696 г. опитва да поеме инициативата и да поведе нова война срещу Хабсбургите в Унгария, но претърпява катастрофално поражение в [[Битка при Зента|битката при Зента]] (11 септември 1697 г.).<ref>{{hrf|Itzkowitz, Norman. ''Ottoman Empire and Islamic Tradition''. University of Chicago Press, ISBN 0|1980|83-226-38806-9, стр. 83 – 844}}.</ref>
 
=== Застой и реформи (1683 – 1827) ===