Луис Бунюел: Разлика между версии

Макар че има постоянни ангажименти в Мексико, след успеха на „Забравените“ Бунюел се възползва от възможността отново да излезе на международната филмова сцена и да участва в проекти, които не се фокусират върху мексиканската тематика.{{hrf|Acevedo-Muñoz|2003|144}} Първият му опит в тази насока е от 1954 година, когато Дансихерс в партньорство с Хенри Ерлих от американското студио „[[Юнайтед Артистс]]“ копродуцира киноверсия на „[[Робинзон Крузо (книга)|Робинзон Крузо]]“ на [[Даниел Дефо]], използвайкипо сценарий на канадеца [[Хюго Бътлър]], друг бежанец от антикомунистическите чистки в Холивуд.{{hrf|Schreiber|2008|75}} Резултатът от това сътрудничество – „[[Робинзон Крузо (филм, 1954)|Робинзон Крузо]]“ (''„Robinson Crusoe“''), е първият цветен филм на Бунюел.{{hrf|Gonzalez|2014a}} Той получава три месеца, повече от обичайното за него, за снимките, изпълнени в Мансанильо на тихоокеанския бряг, като филмът е заснет едновременно на английски и испански.{{hrf|Axmaker|2014}} При излизането на филма в Съединените щати изпълнителят на главната роля [[Дан О'Херлихи]] кани на прожекциите за своя сметка членовете на американската [[Гилдия на киноактьорите]], която от своя страна го номинира за награда [[Оскар за най-добра мъжка роля|„Оскар“ за най-добра мъжка роля]].{{hrf|Axmaker|2014}}

В средата на 1950-те години Бунюел получава възможност отново да работи въвв Франция втри международни копродукции във Франция. Резултатът е наречен от британския критик [[Реймънд Дърнат]] „революционен триптих“, като всеки от трите филма в койтофилм „открито или завоалирано изследва морала и тактиката на въоръжената революция срещу дясната диктатура“.{{hrf|Durgnat|1968|100}} За първия от тях,филм „[[Това се нарича зора]]“ (''„Cela s’appelle l’aurore“'', 1956), Бунюел и писателят [[патафизика|патафизик]] [[Жан Фери]] адаптират романа на [[Еманюел Роблес]], тъй като ангажираният за сценария [[Жан Жьоне]], макарине даго получава хонорарнаписва, немакар написваи сценарийда заполучава филмахонорар.{{hrf|Aranda|1976|100}} Вторият филм, „[[Смъртта в тази градина]]“ (''„La Mort en ce jardin“'', 1956), е адаптиран от Бунюел и редовния му сътрудник Луис Алкориса отпо роман на белгийския писател [[Жозе-Андре Лакур]]. ПоследнатаПоследният частфилм е „[[Треска в Ел Пао]]“ (''„La Fièvre Monte à El Pao“'', 1959), ставастанал последниятпоследен филм наза френската звезда [[Жерар Филип]], който умира от [[рак (болест)|рак]] в последните етапи от завършването на филмаму.{{hrf|Canby|1988}} По-късно Бунюел пояснява, че по това време е толкова притеснен финансово, че „приема всичко, което му се предлага, стига да не е унизително“.{{hrf|Hagopian|2014}}

През 1960 година, отново със сценариста Хюго Бътлър, Бунюел прави втория си англоезичен филм, американско-мексиканска копродукция, озаглавена „[[Момичето]]“ (''„The Young One“'') и базирана на разказ от писателя и бивш агент на ЦРУ [[Питър Матисън]]. Филмът е определян като „изненадващо безкомпромисно изследване на расизма и сексуалното желание, развито на отдалечен остров в Дълбокия Юг“{{hrf|Harvard Film Archive|2012}} и е описван от критика Ед Гонсалес като „достатъчно мръсен, за да накара да се изчервят „[[Бейби Дол]]“ на [[Елия Казан]] и „[[Хубавицата]]“ на [[Луи Мал]]“.{{hrf|Gonzalez|2014b}} Въпреки че филмът получава специална награда на Кинофестивала в Кан за погледа си към [[Расова дискриминация|расовата дискриминация]],{{hrf|Bentley|2008|151}} американската критика е изключително враждебна. Бунюел по-късно казмаказва: „един вестник от Харлем дори писа, че трябва да бъда обесен с главата надолу на уличен стълб на Пето авеню... Създадох този филм с любов, но той нямаше шанс.“{{hrf|Rosenbaum|2014}}

По време на Кинофестивала в Кан през 1960 година с Бунюел се свързва испанският режисьор [[Карлос Саура]], който малко по-рано е основал филмовата компания ''„UNINCI“'' заедно с [[Хуан Антонио Бардем]] и [[Луис Гарсия Берланга]], филмоватасе компаниясвързва ''„UNINCI“'',с Бунюел и се опитва да го убеди да заснеме филм в Испания.{{hrf|Whittaker|2008|225}}{{hrf|Aranda|1976|190 – 191}} В същото време мексиканската актриса [[Силвия Пинал]] убеждава съпругсъпруга си, продуцента [[Густаво Алатристе]], да даде на Бунюел допълнително финансиране заедно с пълна творческа свобода.{{hrf|De Gracia|2013}} Бунюел се съгласява да работи отново в Испания, след като в проекта се включва и компанията на продуцента [[Пере Портабела]].{{hrf|Museum of Modern Art|2014}}

Така Бунюел и сценаристът [[Хулио Алехандро]] съставят първа чернова за сценария на „[[Виридиана]]“ (''„Viridiana“'', 1961), засягащ теми като [[изнасилване]], [[кръвосмешение]], намеци за [[некрофилия]], жестокост към животните и [[светотатство]], и го представят пред испанската [[цензура]], която за обща изненада го одобрява с известни забележки.{{hrf|D'Lugo|1991|42 – 43}} Бунюел се съобразява с изискванията на цензурата, но заменя финалната сцена с още по-провокативен вариант.{{hrf|Ebert|2014}} Разполагайки с достатъчнидостатъчно ресурси, отличен технически и художествен екип и опитни актьори, Бунюел заснема „Виридиана“ бързо и безпроблемно.{{hrf|Pavlović|2009|98}}

Бунюел представя на цензурата немонтирано копие на филма и за окончателния монтаж пренася негативите в Париж за окончателния монтаж,{{hrf|Ministerio de Cultura de España|2014}} неоставяйкикато не дава възможност на испанските власти да видят завършения филм, преди представянетотой муда катобъде официално предложение на Испанияпредставен на кинофестивала в Кан през 1961 г. като официално предложение на Испания.{{hrf|Buache|1973|117 – 120}} Ръководителят на главната дирекция на кинематографията Хосе Муньос-Фонтан представя филма на последния ден на фестивала и по настояване на Портабела и Бардем лично получава наградата „[[Златна палма]]“.{{hrf|Buache|1975|119}} Дни по-късно официалното издание на [[Ватикан]]а „[[Осерваторе Романо]]“ осъжда филма като обида не само към [[католицизма]], но и към [[християнството]] като цяло.{{hrf|Malcolm|1999}} В Испания Муньос-Фонтан е уволнен,{{hrf|Buache|1975|119}} а филмът остава забранен до падането на режима на Франко, забранено е идори споменаването му в печата, а двете участвали испански продуцентски компании са закрити.{{hrf|D'Lugo|1991|42 – 43}}

След „Виридиана“ Бунюел снима още два филма в Мексико заедно с Пинал и Алатристе – „[[Ангелът унищожител]]“ (''„El ángel exterminador“'', 1962) и „[[Симон Пустинника]]“ (''„Simón del desierto“'', 1965). Трите филма са определяни като „Бунюелова трилогия“, като по-късно режисьорът пише, че Алатристе е продуцентът, далпредоставил му най-голяма свобода за творческо изразяване.{{hrf|Alfaro|1999|189}}