Лудвиг Фойербах: Разлика между версии

'''Лудвиг Андреас фон Фойербах''' ({{lang|de|Ludwig Andreas von Feuerbach}}) е [[германски]] [[философ]] и [[антрополог]]. Той е четвъртият син на видния юрист [[Пол Йохан Анселм Ритер фон Фойербах]]. Неговото мислене повлиява на развитието на [[Карл Маркс|марксистката диалектика]].<ref name="Marxists">[http://www.marxists.org/glossary/people/f/e.htm Feuerbach, Ludwig] at marxists.org Glossary. Посетен през октомври 2007.</ref>

Лудвиг Андреас фон ФойербахРоден е роден на [[28 юли]] [[1804]] г. в гр. Ландхут –[[Ландсхут]], [[Бавария]]. Той е четвъртото дете в осемчленното семейството на [[Пол Йохан Анселм Ритер фон Фойербах]], виден германски юрист и един от основателите на съвременното [[наказателно право]] и Ева Трьостер, внучка на херцога на [[Саксония-Ваймар|Саксония – Ваймар]]. Всички деца в семейството получават отлично образование и разностранна реализация. Анселм е музикант, Карл е математик, Едуард е [[естествоизпитател]] и юрист, Фридрих е [[Индология|индолог]] и преводач;. имаИма и три сестри, Леоноре, Елиз и Ребека – „Хелена“, която е поетеса.

През 1823 г. Лудвиг Фойербах завършва гимназия и постъпва в [[Хайделбергски университет|Хайделбергския университет]], където изучава [[теология]]. Само след една година се разочарова от теологията и под влиянието на проф.професор Карл Дауб се премества в [[Берлински университет|Берлинския университет]], където в продължение на две години слуша лекции на [[Георг Вилхелм Фридрих Хегел|Хегел]]. Влиянието(влиянието на Хегеловата философия може да се забележи в ранните произведения на младия Лудвиг. От 1826 г. продължава следването си като частен студент в [[Мюнхен]] по философия, литература и история. През 1828 г. Фойербах се записва в университета в [[Ерланген]], където защитава дисертация за безкрайността, единството и всеобщността на разума, като още същата година се хабилитира и става частен доцент. Там паралелно със следването си по ботаника, анатомия и психология, чете лекции по история на философията, логика и метафизика. 1830 г. излиза неговото съчинение „Мисли за смъртта и безсмъртието“, което му спечелва ненавистта на духовенството и официалните власти, при което е принуден да напусне университета завинаги. Зииният семестър 1835 – 36 г. чете за последен път университетски курс и след окончателното си скъсване с академичната кариера, поради невъзможността да получи катедра където и да било в [[Германия]], 1836 г. се преселва в с. Брукберг – [[Тюрингия]], където прекарва до края на живота си като свободен писател. Сборника от афоризми „Абелар и Елоиза или писателят и човекът“ и „История на по-новата философия от Бейкън Веруламски до Бенедикт Спиноза“, показващи ориентацията му към хегеловия метод, е причина да бъде поканен от хегелианското общество – младохегелианци, за научна критика и сътрудник в списанието им).

Фойербах е сред най-активните хегелианци в първата половина на [[19 век]]. Във философията на своя учител Хегел, Лудвиг вижда преди всичко движение на човечеството към свободата като идеал и като реалност. Основната теза е „Като„''Като мислещ съм свързан, или още по-точно, като мислещ сам съм тъкмо всички хора“хора''“. От друга страна, като материалист Фойербах се обръща срещу своя учител и поставя под специално внимание абстрактността и несъстоятелността на идеалистическите трактовки на битието. Битието в най-общ вид изразява материалното съществуване на нещата. В този аспект неговото мислене повлиява на развитието на марксистката [[диалектика]]. За Фойербах „чисто“ [[битие]] не съществува. Действително е само конкретното битие на нещата. То е реално само като определено и само определеното битие може да бъде обект на мисълта.

И все пак материята и разумът у Фойербаховата философия не са равнопоставени. Материята е първична както в [[Онтология|онтологически]], така и в [[Гносеология|гносеологически]] смисъл. Тя е породила разумът[[разум]]ът и разумът е само едно от многото и свойства. Никакво [[мислене]] и [[познание]] не би било възможно, ако материята в своите многообразни форми и прояви не беше достъпна за разума. Един последователен материалист не може да поддържа, че истината[[истина]]та е съответствие с човешкия род, дори ако в него се оглежда природата. Истината е съответствие на знанието[[знание]]то с познаващият се обект сам по себе си, (а не обекта, както човекът го вижда).

Единствено в [[Диалектически материализъм|диалектическия материализъм]] човекът намира своето място във философията като конкретен, исторически обусловен мислещ субект, без да се превръща нито в център на вселената[[вселена]]та, нито пък в сляпо оръдие на надприроднен абсолютен дух според Фойербах.

Истината казва Фойербах, е само това, в което другият се съгласява с мен, единомислието е първият признак на истината. Въпреки, че това е крайна позиция за един краен материалист, все пак Фойербах остава верен на антропологията[[антропология]]та. Тук на преден план трябва да се вземе именно онова, което е най-съществено за човешката природа. От където именно идва, че коренът на философията и теологията е един и същ и те трябва да бъдат равнопоставени, обектът на религията е и обектът на философията. Затова, той счита за напълно оправдано не само свеждането на теологията до антропология, но и „издигането“ на антропологията до теологията. Разобличаване земния характер на религията[[религия]]та е първото условие за свободно философствуване, а краят на философията е провъзгласяването и за нова религия.

Така стигаме до неговите размишления относно религията, които Фойербах излага в своя труд – „Същността„''Същността на християнството“християнството''“.

[[Файл:Ludwig-Andreas-Feuerbach-Kenotaph am Philosophenweg auf dem Nürnberger Rechenberg 07.jpg|мини|260п|Кенотафът[[Кенотаф]]ът на Фойербах (изграден с къмък от [[Доломити (планинска верига)|Доломитите]] през 1930 г.) на „Философския път“ в Нюрнберг. Върху него са изгравирани цитатите „Tue„''Tue das Gute um des Menschen Willen“Willen''“ и „Der„''Der Mensch schuf Gott nach seinem Bilde“Bilde''“.]]

Когато говори за религията Фойербах, говори за религиозен предмет, при който съзнанието[[съзнание]]то непосредствено съвпада със самосъзнанието[[самосъзнание]]то. Така той отчленява сетивният и религиозния предмет, като поставя първия извън човека, а втория в него, казвайки, че религиозния като вътрешен, е интимен, дори най-интимният и най-близък на човека предмет. По този начин авторът очертава едно основно положение, по което да се води в своите размишления, казвайки, че предметът на човек не е нищо друго освен неговата предметна същност. Тук се появява едно двойно припокриване на човека с неговия „Бог“, едно неразличимо единство намиращо своя общ храм в „Аза“. Според него, както мисли човек, каквото е убеждението му, такъв е и неговия бог. Съзнаването на бога е самосъзнанието на човека, познанието на бога е самопознанието на човека. [[Бог]] за човека, казва Фойербах, е неговият дух, неговата душа, а духът на човека, неговата душа, неговото сърце е неговия бог. По този начин, религията като такава и самия бог, ни се разкриват в и чрез човека и така отново, във и чрез него, с нейна помощ излизат, разкриват ни се най-съкровените тайни и мисли. За него религията е първото и косвено самосъзнание на човека и именно това е причината, поради която предхожда философията на всички нива. За Фойербах това е едно своеобразно детско мислене, което се забелязва, както в историята на човечеството, така и в историята на отделните хора. Авторът ни показва, как човек първо пренася своята същност вън от себе си, преди да я намери в себе си. При старите религии, човекът прави своята същност обект, предмет, като друго същество, а чак след това, при новата религия, това което преди се е приемало за обективно, сега се смята и обожава като субективно. Фойербах смята, че това е един прогрес, еволюция в религията, където обожаваното преди като бог, сега се разкрива като нещо човешко. Това е необходима крачка към по-дълбоко самопознание.