|
'''Abd Al-Rahman I,''' по-пълно '''Abd Al-Rahman бин Му'ауия ибн Хишам бин Абдул-Малик ибн Марван''' (731 – 788) {{lang|ar| عبد الرحمن ابن معاویہ ابن ہشام ابن عبدالملک ابن مروان الداخل ابن مروان الداخل}} ), е създателят на [[ислям]]ска династия, която управлява по-голямата част от [[Пиренейски полуостров|Иберия]] в продължение на почти три века (включително по-късния [[Кордовски халифат]]). Абд ал Рахман е член на династията [[Омаяди]] fjот [[Дамаск]], а неговото установяване в Иберия представлява разрив с [[Абасидски халифат|Абасидите]], които през 750 г. свалят Омаядите от власт.
Той е известен и с фамилиите ''Ал-Дахил'' („Участникът“), ''Сакр Курайш'' („Соколът на [[Курейши]]“) <ref>[http://www.idir.net/~suede/successor1.html Abd ar-Rahman I] {{Webarchive}}</ref> и „Соколът на Андалус“. Вариациите в правописа на неговото име включват '''Абд ар-Рахман I''', '''Абдул Рахман I''', '''Абдар Рахман I''' и '''Абдерраман I.'''
== Биография ==
[[Файл:Dirham_-_Abd_al-Rahman_I_-_Museo_Arqueológico_y_Etnológico_de_Córdoba.JPG|мини| [[Дирхам]] на [[Емир]] Абд ал Рахман I, след като поема контрола над Андалусия от Абасидската империя ]]
Роден близо до [[Дамаск]], Абд ал-Рахман е син на принц Му'авия ибн Хишам и неговата наложница Раха, [[Бербери|берберка]] от Нефзауа, <ref>''Granada: A Case Study of Arab Urbanism in Muslim Spain'', James Dickie, '''The Legacy of Muslim Spain''', ed. Salma Khadra Jayyusi and Manuela Marín, (Brill, 1994), 19.</ref> и по този начин внук на Хишам ибн Абд ал Малик, [[Халифат|халиф]] от 724 до 743. <ref>Peter C. Scales, ''The fall of the caliphate of Córdoba: Berbers and Andalusis in conflict'', Bril, 1994, p. 111</ref> <ref>[[Arnold Joseph Toynbee]], ''A study of history'', Oxford University Press, H. Milford, 1934, Volume 8, p. 372</ref> Той е на двадесет години, когато роднините му, управляващите [[Омаяди]], са свалени през 748 – 750 г. от [[Абасидите]]. Абд ал Рахман и малка част от неговото семейство са принудени да избягат от Дамаск; хората, които се движат с него, включват брат му Яхия, четиригодишния му син Сулейман и няколко от сестрите му, както и гръцкиятверният му гръцки прислужник Бедр. Семейството бяга от Дамаск към река [[Ефрат]]. Целият път е изпълнен с опасности, тъй като враговете им изпращат преследвачи да ги убият. Абасидите са безпощадни към всички Омаяди, които намират. Абасидските войници приближават Абд ал-Рахман и неговото семейство, укрили се в малко село. Принцът оставя малкия си син със сестрите си и бяга с Яхия. Разказите варират, но Бедр вероятно е избягал с Абд ар-Рахман. Според други източници Бедр се е срещнал с Абд ал Рахман по-късно. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari. ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain'', 96. Al-Maqqari quotes from historian [[Ibn Hayyan]]'s ''Muktabis'' when detailing Abd al-Rahman's flight from Syria.</ref> По пътя на юг тримата бегълци се хвърлят в река [[Ефрат]], преследвани по брега от враговете си, които им обещават пощада. Яхия се връща и е незабавно обезглавен. Абд ал Рахман и Бедр се спасяват.
=== Години на изгнание ===
След като едва спасяват живота си, Абд ал-Рахман и Бедр продължават на юг през [[Палестина]], [[Синайски полуостров|Синай]] и след това към [[Египет]]. Абд ал Рахман пътува инкогнито. Може да се предположи, че е възнамерявал да отиде поне дов [[Магреб]], родината на майка му, която е била [[Арабско-ислямско завоюване на Северна Африка|частично завладяна]] от неговите предшественици Омаяди. Пътуването през Египет се оказва опасно. По това време Абд ал-Рахман ибн Хабиб ал-Фихри е полуавтономният управител на [[Ифрикия]] (най-общо, съвременен Тунис) и бивш васал на Омаядите. Амбициозният Ибн Хабиб, член на семейство Фихрид, отдавна се стреми да откъсне Ифрикия като частно владение за себе си. Отначало той търси разбирателство с Абасидите, но когато те му отказват и изискват неговото подчинение, Ибн Хабиб открито скъсва с тях и кани останалите живи от династията Омаяди да намерят убежище в неговите владения. Абд ал-Рахман е един от няколкото оцелели Омаяди, които по това време достигат Ифрикия.
Но Ибн Хабиб скоро променя решението си. Той се опасява от присъствието на знатните изгнаници в Ифрикия, чието семейство е много по-знаменито от неговото и може да породи интриги сред местните благородници срещу него самия. Около 755 г., обявявайки, че е открил заговор на някои от по-известните изгнаници на Омаядите в [[Кайруан]], Ибн Хабиб се обръща срещу тях. По същото време Абд ал Рахман и Бедр живеят скромно и незабележимо в [[Кабилия|Кабили]], в лагера на черните [[бербери]] наот Нафза, приятелски настроени към тежкото им положение. Ибн Хабиб изпраща отряд, но когато войниците на Ибн Хабибму влизат в лагера, жената на берберския вожд Текфах скрива принца сред вещите си. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. Again al-Maqqari cited [[Ibn Hayyan]] for the vast majority of the preceding information, 58 – 61.</ref> След като войниците си тръгват, Абд а-Рахман и Бедр веднага се отправят на запад.
През 755 г. Абд ал-Рахман и Бедр достигат днешно Мароко близо до [[Сеута]] . Следващата им стъпка е прекосяването на морето към [[Андалус|Ал-Андалус]], където Абд ал-Рахман не е сигурен как ще бъде посрещнат. След Берберския бунт от 740-те години провинцията е в състояние на объркванехаос, като [[Умма|мюсюлманската общност]] се разкъсванразкъсва от вътрешни разногласия между [[Араби|арабите]] ( Кайдо-Йеменска вражда ) и напрежението между араби и бербери. <ref name="EB1911">{{EB1911|inline=1|wstitle=Abd-ar-Rahman|display=Abd-ar-Rahman s.v. Abd-ar-Rahman I|volume=1|page=31}}</ref> В този момент номиналният владетел на ал-Андалус, емир Юсуф ибн Абд ал-Рахман ал-Фихри – друг член на семейство Фихрид и любимец на старите арабски заселници (предимно от Южна Арабия или [[Йемен]]) – е ввъв спорвражда със своя [[везир]] (и зет) ал-Сумайл ибн Хатим ал Килаби, глава на „сирийците“ – воини, свързани с военни формирования в Сирия, предимно от северноарабските племена Кайсид –, пристигнали през 742 г. <ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref>
Сред сирийците има контингент от стари верноподаници на ''Омаядите'', наброяващи може би 500 души, <ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref> и Абд ал-Рахман смята, че може да разчита на тяхната лоялност. Бедр е изпратен през пролива, за да установи контакт и успява да уговори трима сирийски командири – Убайд Аллах ибн Утман и Абд Аллах ибн Халид, и двамата от Дамаск, и Юсуф ибн Бухт от Кинасрин. <ref name="Kennedy" /> Триото уведомява сирийския командир ал-Сумайл (тогава в [[Сарагоса]] ),. ноТехният началник ал-Сумайл обаче отказва подкрепа, опасявайки се, че Абд ал-Рахман ще претендира да стане [[емир]] . <ref name="Kennedy" /> В резултат на това Бедр и останалите се обръщат към своите съперници – йеменските командири. Въпреки че йеменците не са естествени съюзници (умейядитеОмаядите са от племето кайсиди), те проявяват интерес. Емир Юсуф ал-Фихри сее оказваслаб неспособенвладетел, който не може да задържи ал-Сумайл под контрол и няколко йеменски вождове смятат, че бъдещето им не е никак добро, независимо дали в Испания управляват ФихридФихридите или сирийцисирийците, така че саги привлеченипривлеча повече към блясъкаблясъкът на Омаядите. <ref name="Kennedy" /> Въпреки чепоследнитече последните не са имали историческо присъствие в региона (не е известно член на семейство Омейядисемейството да е стъпвал дотогава в Ал-Андалус) и има сериозни опасения относно неопитността на младия Абд ал Рахман, няколко от по-низшите йеменски командири смятат, че няма какво да губят и повече ще спечелят, и се съгласяват да подкрепят принца. <ref name="Kennedy" />
Бедр се завръща при Абд ал-Рахман и му съобщава за подкрепата в Ал-Андалус. Малко след това те тръгнватсе насочват към Европа с малък отряд последователи за Европа. Когато някои местниместното берберскиберберско племенаплеме узнаватузнава за това, теберберите бързо се впускат да го настигнат преди отплаванетода отплава. ПлеменатаТе вероятно са разбралимислели, че могат да заловят Абд ал Рахман за заложник и да го принудят да се откупи. Той наистина дава някаква сума на внезапно оказалите се враждебни местни берберижители. Точно когато Абд ал Рахман се качвал на кораба си, пристига друга група бербери., Текоито също се опитват да получат откуп. Един от берберитетях се държал за кораба на Абд ал-Рахман, докато отплавал за Ал-Андалус, и уж ръката му била отрязана от един от екипажа. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. pp. 65 – 68.</ref>
=== Борба за власт ===
Абд ал Рахман пристига в Алмунекар в Ал-Андалус, на изток от [[Малага]], през септември 755 г .; но мястото не е потвърдено.
[[Файл:Abd_ar-Rahman_I.jpg|мини| Статуя на Абд ал Рахман I в Алмунекар, [[Испания]] ]]
Абд ал Рахман триумфално тръгва към столицата Кордоба и я превзема. Съпротивата от страна на алАл-Фихри не престава. Той реорганизира силите си и се опитва да преговаря. В замяна на живота и богатството на Ал-Фихри, той става затворник и няма право да напуска Кордоба, като трябва да докладва веднъж на ден на Абд ал-Рахман, както и да предаде някои от синовете и дъщерите си като заложници. Известно време Ал-Фихри изпълнява тези задължения, но все пак има доста много лоялни към него хора, които биха искали да го видят отново на власт.
Ал-Фихри в крайна сметка прави още един опит да се върне на власт. Той напуска Кордова и започва да събира привърженици, като успява да събере армия, за която се твърди, че наброява 20 000 души. Съмнително е обаче, че неговите войски са били „редовни“ войници, а по-скоро сбирщина от мъже от различни части на Андалус. Назначеният за губернатор на Абд ар-Рахман в Севиля поема преследването и след серия от малки сражения успява да разгроми армията на Ал-Фихри, който намира спасение в бившата столица на визиготите [[Толедо]], но там е незабавно убит. Главата му е изпратена в Кордоба, където Абд ал Рахман я приковал към мост. С този акт Абд ар-Рахман се провъзгласява за емир на Ал-Андалус. Един последен акт за превземането на Южна Иберия е залавянето на генерала на Ал-Фихри, Ал-Сумайл, който е убит в затвора на Кордоба. Но по-голямата част от централен и северен ал-Андалус (Толедо, Сарагоса, Барселона) остава извън неговото управление, като големи лагери останаха в ръцете на привържениците на Юсуф ибн Абд ал Рахман ал-Фихри до 779 г. (завземане на Сарагоса).
|
