Алеко Константинов: Разлика между версии

Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към [[Петко Каравелов]] – [[идеолог]] на парламентаризма и [[демокрация]]та. Сътрудничи на основаното от него сп. ''„Библиотека 'Свети Климент'“''. Той е член на [[Демократическа партия|Демократическата партия]], водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата ѝ, сътрудничи с [[фейлетон]]и, [[пътепис]]и, дописки, статии в нейния орган в. ''„[[Знаме (вестник)|Знаме]]“'' от създаването му (1894).

Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му [[Михаил Такев]]. На 23 май (11 май стар стил) 1897 година двамата са в [[Пещера (град)|Пещера]], където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител, и участват в тържествата за деня на свети свети Кирил и Методий. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за [[Пазарджик]], като по пътя спират за известно време в село [[Радилово]]. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от [[Народна партия|Народната партия]] [[Петър Минков]], решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес [[Алеко Константиново]]) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая (кмет) [[Здравко Игнатов]], при което убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт, като присъдата на Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.<ref name="марков">{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 87 – 93 | isbn = 954-509-239-4}}</ref> <ref>Михаил Арнаудов, [http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/akonstantinov.htm Алеко Константинов], електронно издателство LiterNet, 2 март 2004 (ориг. публ. Библиотека „Български писатели“. Под ред. на М. Арнаудов. Т. V. София: Факел, 1929).</ref>

Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията ''„Огледало“'' (1880) и ''„Защо? ''“ (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците ''„[[Целокупна България]]“'' и ''„[[Свободна България]]“''. В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в [[Одеса]] [[поема]] ''„Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“'' (1883).

Първата зряла творба на Константинов е ''„[[До Чикаго и назад]]“''. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност – темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната [[цивилизация]], което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество.

Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. ''„[[До Чикаго и назад]]“'' е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление.

В ''„Бай Ганьо“'' е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения ѝ стремеж за догонване на ''„другите“''. Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумения, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж – поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи.

Като ученик в град Николаев, Алеко пише [[Фейлетон|фейлетони&nbsp;фейлетон]]—и – белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла ''„Проза в стихове“'') (лятото на 1894).

Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната ''„игра“'', създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон – от заглавието до [[послепис]]а и подписа. Трансформира се нерядко в остър [[сарказъм]], в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните ''„Страст“'' и ''„Честита Нова година“'', където обект на [[ирония]] е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност.

В цикъла ''„Разни хора, разни идеали“'' частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена България, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенческата му система.

[[FileФайл:Signature of Aleko Konstantinov (Poltava).svg|thumbмини|Подписът на Константинов под превода на „Полтава“]]

Превежда произведения от [[А. С. Пушкин]] („Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“, „Цигани“), [[Михаил Лермонтов|М. Ю. Лермонтов]] („Демон“, „Беглец“), [[Николай Некрасов|Н. А. Некрасов]] („Руските жени“, „Кой е строил железния мост?“), [[Молиер]] („Тартюф“), Фр. Копе („Отче наш“), В. Сарду („Партиите в Монако“) и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на [[19 век|ХІХ век]] ([[естонски език|естонски]], [[руски език|руски]], [[сръбски език|сръбски]]) и началото на ХХ век ([[немски език|немски]], [[полски език|полски]], [[френски език|френски]], [[чешки език|чешки]] и други езици).