Успение Богородично (Пловдив): Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
разни
Редакция без резюме
Ред 7:
| вид на храма = православна църква
| страна = [[България]]
| вероизповедание = [[ПравославиеБългарска православна църква]]
| населено място = [[Пловдив]]
| карта епархия = България[[Пловдивска Пловдивепархия|Пловдивска]] център
| вероизповедание = [[Православие]]
| епархия = [[Пловдивска епархия|Пловдивска]] – [[Българска православна църква|БПЦ]]
| архиерейско наместничество =
| тип на сградата =
Line 21 ⟶ 19:
}}
 
'''„Успение Богородично“''' или '''„Света Богородица“''' е [[Православие|православна]] [[църква (сграда)|църква]] в [[Старинен Пловдив|Стария град]] на [[Пловдив]] и, катедрален храм на [[Пловдивска епархия|Пловдивската епархия]] на [[Българска православна църква|Българската православна църква]]. Храмовият празник e 15 август, [[Успение на Пресвета Богородица]].
 
== История ==
На мястото, където днес се намира катедралната черква „Успение Богородично“, изглежда още през ІХ–Х в. е имало християнско светилище. При обновяването на църквата през [[1844]] г. под Светия Олтар била намерена надгробна плоча с недатиран гръцки надпис, който назовава като „[[ктитор]] на този Божи храм" знатния византиец Епифаний Алиат.<ref>Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, [http://books.google.co.uk/books?id=fQ4rAAAAYAAJ&dq=editions%3Ai8lVWjwsHB8C&pg=PA40#v=onepage&q&f=false 40] (името е прочетено „Амиант"); [[Веселин Бешевлиев|Beševliev, V.]] Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, № 213 (днес София, [[Национален археологически музей|НАИМ]], инв. 330); Rhoby, A. Byzantinische Epigramme auf Stein. Wien, 2014, [http://epub.oeaw.ac.at/7601-5 124-125].</ref>
 
За църква „Света Богородица" във Филипопол споменава [[Никита Хониат]]: възобновена през [[1189]] г. при митрополит Константин Пантехни, тя била ограбена от кръстоносците на [[Трети кръстоносен поход|Третия кръстоносен поход]]. Впоследствие сградата била преиздигната.<ref>Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието IV-XIV в. С., 2009, 382 – 383.</ref> Възможно е редом с нея да е имало манастир, защото през 1553 г. пътешественикът Антон Вранчич (1504 – 1573) чул следното предание: „''[К]огато Пловдив е минал под властта на турците, без намесата на някаква буря или земетресение се появила на самия връх'' [на едното от тепетата на [[Трихълмие]]то] ''пукнатина и погълнала [[манастир]]а. И сега там се подава пукнатина и се виждат върховете на потънали стени. Самият манастир е бил посветен на света Дева Мария. Пребиваващите вътре монаси се спасили от гибел.''“<ref>Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV-XVI в. (ред. Йонов, М.). С., 1979, 192; Iter Buda Hadrianopolim anno MDLIII exaratum ab Antonio Verantio. Venetiae, 1774, [http://books.google.bg/books?id=-nJUAAAAcAAJ&lpg=PP2&ots=hhBWXl-Sb0&dq=%22Buda%20Hadrianopolim%20anno%201553%20exaratum%22&hl=bg&pg=PR39#v=onepage&q&f=false xxxix-xl].</ref>
 
Храмът продължил да съществува: посетилият Филипопол през [[1578]] г. [[Стефан Герлах]] го споменава (на второ място след митрополитската църква [[Света Марина (Пловдив)|„Света Марина“]]) под името „Пресветая" (Allerheiligste).<ref>Tagebuch der vonzween Glorwurdigsten Romischen Kaysern Maximiliano und Rudolpho ... Franckfurth am Mayn, 1674, [http://anemi.lib.uoc.gr/metadata/f/1/e/metadata-162-0000029.tkl 516].</ref> Изчезнал днес надпис сочел, че църквата била обновена и изографисана през [[1698]] г., при митрополит Неофит, със средства на ритора Андроник.<ref>Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, [http://books.google.co.uk/books?id=fQ4rAAAAYAAJ&dq=editions%3Ai8lVWjwsHB8C&pg=PA40#v=onepage&q&f=false 40]; Москова, С. Влияние на чудотворните икони и гравюри от [[Атон]] върху някои паметници от пловдивския регион през XIV-XIX век. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 723 – 724. – За Андроник (Андронакис) вж. Στάθη, Π. Το ανέκδοτο Οδοιπορικό του Χρύσανθου Νοταρά. – Μεσαιωνικά και νέα ελληνικά, 1, 1984, 172.</ref> До [[1825]] г. от прихода на черквата се издържали преподавателите в пловдивското [[Главно гръцко училище]].<ref>[[Константин Моравенов|Моравенов, К.]] Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 146 – 147.</ref>
 
Към [[1844]] г. старата църква е съборена и брациговски майстори издигат на нейно място нов, по-голям, изцяло каменен храм.<ref>Бербенлиев, П., Патърчев, В. Брациговските майстори-строители през XVIII и XIX в. С., 1963, 80 – 81.</ref> За това свидетелства мраморна плочка с български надпис, взидана над северната църковна врата: „почнато съгр. на 25 ап. 1844“. Първи ктитори са копривщенските бегликчии [[Вълко Чалъков|Вълко]] и [[Стоян Чалъков|Стоян]] Теодорович Чалъкови. Строежът е завършен вероятно осем години по-късно: "''И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стига влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието и така се свърши и стана прекрасна черквата на 18[5]2'' [г.]," пише [[Константин Моравенов]].<ref>Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население. Пловдив, 1984, 147. Дадената от Моравенов дата 1862 е очевидно неправилна.</ref>
 
Църквата „Света Богородица“ е исторически свързана с [[Борба за българска църковна независимост|църковно-националната борба]]. „''В седемте градски цръкви по онова време'' [1857 г.] ''се служеше само по гръцки''", разказва [[Йоаким Груев]]. „''Фанариотинът [[Фанариоти]]нътХрисант Пловдивски|Хрисант]] бе забранил да се чуе по цръквите нито едно „Господи помилуй" по български, дори и в [[Света Петка Стара (Пловдив)|цръква „Св. Петка"]], дето преди неговото дохождане се служеше и по славянски. След отстранението на фанариотина българските дейци, насръдчени от първата си сполука в борбата против него, изявиха желание да се въведе божем в една от градските цръкви богослужение по славянски. Владиката [[Паисий Пловдивски|Паисий]], ако и да съзнаваше справедливостта на това желание, не можеше без съгласието на [[Цариградска патриаршия|патриаршията]] да удовлетвори българите. А патриаршията не даваше ухо на многократните заявления от страна на владиката и на българите. Това нехайство на църковната власт, с чести подигравки с богослужебния славянски език от страна за запалени гръкомани, наежи и изкара из търпение по-пъргавите млади, и [[Пловдивска мъжка гимназия|училището „Св. Кирил и Методий"]] даде повод, за да се постъпи решително. Един ученик от пансионерите ми, по име [[Нешо Попбрайков|Нешо п. Брайков]], бе нагласен да изчете в цръква „Св. Богородица" от [[Деяния на апостолите|апостола]] на славянски; пръв път на 14 ноември той не сполучи, а на 30 ноември'' [1859 г.], ''запазен от другарите си след едно споричквание с гърци, сполучи да изчете древния апостол на славянски.''"<ref>[[Йоаким Груев|Груев, Й.]] Моите спомени. Пловдив, 1906, [http://ia700304.us.archive.org/7/items/moitiespomeni00gruegoog/moitiespomeni00gruegoog.pdf 17]. Запазен е авторският правопис. Вж. също: Архив на [[Найден Геров]] (ред. [[Михаил Попруженко|Попруженко, М.]]). Т.1. С., 1931, 104 – 107 (№№ 107 – 110).</ref> В крайна сметка на 25 декември 1859 г., [[Рождество Христово]], митрополит [[Паисий Пловдивски|Паисий]] и храмовият свещеник поп Златан отслужват в църквата празнична Света Литургия не на гръцки, а изцяло на църковнославянски език.<ref>Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, [http://ia700304.us.archive.org/7/items/moitiespomeni00gruegoog/moitiespomeni00gruegoog.pdf 17 – 19]; [[Иван Евстратиев Гешов|Гешов, И.]] Спомени из години на борби и победи. С., 1916, [http://www.promacedonia.org/ig/ig_1.htm 11 – 21]; [[Николай Генчев|Генчев, Н.]] Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, [http://svetidimitar.com/gentchev.html 200 – 204].</ref>
[[Файл:BASA Regional State Archives Directorate Plovdiv Atanas Samokovets not classified3.jpg|ляво|мини|140 п|[[Атанас Самоковлиев]], епитроп на църквата]]
Според [[Ферман за Българската екзархия|султанския ферман]] за учредяване на [[българска Екзархия|Екзархията]] (1870) „махалата Света Богородица, която е в собствено града Филипопол, ще влезе в Българската Екзархия“.<ref>Образ на царский ферман за решението на българский въпрос. Цариград, 1870, [http://books.google.co.uk/books?id=ITgAAAAAMAAJ&dq=филипополь&pg=PA7#v=onepage&q&f=false 7].</ref> Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии: гръцка при стария митрополитски храм [[Света Марина (Пловдив)|„Света Марина“]] и българска при храма „Света Богородица“. В последната бил посрещнат пловдивският екзархийски митрополит [[Панарет Пловдивски|Панарет]] (1872) и отслужен благодарствен молебен за освобождаването на града в хода на [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война]] (5.01.1878).<ref>[[Йоаким Груев|Груев, Й.]] Моите спомени. Пловдив, 1906, [http://ia700304.us.archive.org/7/items/moitiespomeni00gruegoog/moitiespomeni00gruegoog.pdf 19].</ref> На издигнатата през 1881 г. камбанария (преди това камбаните висели на дърво в църковния двор) стои надпис: „в память освободителям".
Line 42 ⟶ 40:
Построената по проект на [[Йосиф Шнитер]] камбанария ([[1881]]) представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба и увенчана с купол. Четирите камбани са отлети от [[Лазар Велеганов]].
 
[[Иконостас]]ътИконостасът с размери 14,30 х 3,75 м. е изработен – навярно от майсторите-резбари [[Димитър Станишев (резбар)|Димитър]] и [[Антон Станишев]]<ref>{{cite book |title= Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители |last= Василиев |first=Асен |authorlink=Асен Василиев |coauthors= |year=1965 |publisher=Наука и изкуство |location=София |isbn= |pages= 193, 195 |url= |accessdate=}}</ref> – в стил [[ампир]], с малобройни, но едри резбовани орнаменти, прикрепени към дървената основа. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки. Под царските икони в медальони са изписани старозаветни събития. Те, както и иконостансните икони над тях, са рисувани от [[Никола Одринчанин]].<ref>Василиев, А. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. С., 1965, 645; Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.</ref> Изключение правят главните икони на Иисус Христос и света Богородица, добавени в по-ново време, през 1912 г.<ref>Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.</ref> Те са заменили две работи на [[Станислав Доспевски]]: неговото изображение на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус (1875) все още се намира в църквата, отделно от иконостаса, а това на Иисус Христос (1876) към 1959 г. се е пазело в Пловдивската митрополия.<ref>Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.</ref>
 
През 1952 – 1953 г. с почина и благословението на тогавашния пловдивски митрополит [[Кирил Български|Кирил]] храмът „Света Богородица“ е украсен със стенна живопис от [[Никола Кожухаров]], [[Димитър Гюдженов]], [[Васил Стоилов]], [[Златю Бояджиев]], [[Васил Захариев]] и др.<ref>Линков, Г. „Модерната" църковна живопис в следосвобожденска България, разгледана в светлината на няколко пловдивски църкви. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 817 – 818, 824 – 826.</ref>
Line 69 ⟶ 67:
 
{{Портал|Православие|България}}
[[Категория:Произведения на Брациговската архитектурно-строителна школа]]
 
[[Категория:Православни катедрали в България]]
[[Категория:Църкви в Пловдивската епархия]]
Line 75 ⟶ 73:
[[Категория:Старинен Пловдив]]
[[Категория:Православни църкви в Пловдив]]
[[Категория:Произведения на Дебърската художествена школа]]