Отваря главното меню

Промени

| описание=Крал на Франция и Навара
| изображение за личността=[[Файл:Louis XIV of France.jpg|250px]]
| описание на изображението=<small>Луи XIV (1638 – 1715) от ЯсентХиацинт Риго</small>
| управление=[[14 май]] [[1643]] – [[1 септември]] [[1715]]
| коронация=[[7 юни]] [[1654]], [[Реймска катедрала]]
 
Вилем Орански (вече Уилям ІІІ) има династични основания към английския престол – той е женен за дъщерята на Джеймс [[Мария II Стюарт|Мери]]. Той не се интересува от вътрешните работи на страната, за него операцията има за цел единствено да присъедини Англия към Аугсбургската лига. През повечето от управлението си е на континента, воювайки. През декември 1689 г. той присъединява новата си родина към лигата, която така прераства във Великия съюз<ref>McKay, ''Rise of the Great Powers''…, p. 45</ref> и Деветгодишната война навлиза в нова фаза.
[[Файл:Equestrian portrait louis xiv 1692.jpg|ляво|мини|Луи ХІV при обсадата на [[Намюр]] (1692), худ. [[Пиер Миняр]]]]
[[Файл:The Battle of La Hogue, 23 May 1692.png|мини|226x226пкс|Изгаряне на френските кораби при Ла Уг (1692), худ. Адриан ван Дийст]]
 
==== Деветгодишната война ====
 
През същата година е организиран десант в Англия и Турвил трябва да осигури морско превъзходство. Но с намаления си флот той е пресрещнат от двойно превъзхождащ го противник и принуден да изостави корабите си в [[Ла Уг (битка)|залива Ла Уг]]. След тази катастрофа всякакви надежди на Джеймс да се върне бързо на престола са изоставени. Сега французите разчитат на корсари като [[Рьоне Дюге-Труен|Дюге-Труен]] и [[Жан Барт (корсар)|Жан Барт]] да отвличат търговските съдове на противника и да му нанасят финансови вреди. Тази стратегия действа известно време с голям успех,<ref>Хайнц Нойкирхен, ''Морската мощ в огледалото на историята'', Варна 1985, с. 162</ref> но не може да предотврати изолацията на страната. През 1694 г., блокирана по суша и море, тя затъва в тежка икономическа криза, стигаща до глад. Нищо не впечатлява повече краля и не го убеждава, че му е нужен мир.<ref>Причината за кризата е тривиална – слаба зърнена реколта, но при тези условия достига до застрашителни размери. Разходите на правителството растат главозамайващо: от 71 през 1688 до 138 млн. ливри през 1692 г., виж Р. Энгельгардт, ''Социально-экономическое положение Франции в конце ХVІІІ-начале ХVІІІ вв''., Кишинев 1976, с. 14</ref> През 1696 г. той успява да извади [[Савойско херцогство|Савоя]] от Великия съюз и така да ликвидира един от фронтовете.<ref>Henri Menabrea, ''Histoire de Savoie'', Paris 1930, p. 182</ref> В същата година се случва и друго събитие от голямо значение – значително се влошава здравето на испанския крал. Позабравеният факт, че неговата смърт ще отвори въпроса за испанското наследство, е още една причина да се приключи бързо с войната и да се помисли как ще се осъществи подялбата.<ref>Волтер твърди, че испанският въпрос не е оказал никакво влияние върху подписването на мира, „Тази тъй правдоподобна представа е нереална… Мирът бива сключен поради изтощението от войната, която при това се вихрела почти залудо…“, ''Векът на Луи ХІV'', с. 221</ref> Англия и Холандия се отдръпват от Хабсбургите, уплашени от перспективата да се слеят владенията им. Те сключват мир с Франция на 20 септември 1697 г. в Рийсвик, където Луи се съгласява да върне всички окупирани земи освен Елзас с град Страсбург. Месец по-късно и Леополд се присъединява към споразумението.<ref>McKay, ''Rise of the Great Powers''…, p. 52</ref>
[[Файл:Gentlemen here is the King of Spain.jpg|мини|Луи ХІV обявява своя внук Филип д'Анжу за крал на Испания, 16 ноември 1700 г. (худ. Х. Е. Маршал)]]
 
=== Испанският въпрос и краят на величието (1698-1714) ===
Легендарната фраза на Луи ХІV „Няма вече [[Пиренеи]]“, тоест няма граница между Франция и Испания (''Il n’y a plus de Pyrénées''), за която се смята, че предизвиква [[Война за испанското наследство|Войната за испанското наследство]], е произнесена на 16 ноември 1700 г.<ref>Според Robert Rayner, ''European history, 1648-1789'', London 1949, p. 128 това са думи на испанския посланик, нетактични, разбира се, защото биха предизвикали страха на останалите държави.</ref> Решението да приеме завещанието на Карлос ІІ и да даде испанския трон на внука си [[Филип V (Испания)|Филип д’Анжу]] е съдбоносно и не е неизбежно. В годините преди това Луи се подготвя за всякакви други сценарии, включително да получи само малка част от наследството на испанската корона. Той и Уилям ІІІ, съзнавайки общата си сила („арбитри на Европа“, ги нарича Филип Ерланже)<ref>Erlanger, ''Louis XIV'', p. 339</ref> сключват два договора за подялба. В първия от 1698 г. по-голямата част от наследството се дава на 6-годишния [[Курфюрство Бавария|баварски]] принц Йозеф-Фердинанд, Франция получава само [[Неаполитанско кралство|Неапол]] и Сицилия, а императорът – [[Миланско херцогство|херцогство Милано]]. Това удовлетворява най-вече английския крал, защото никоя велика сила няма да погълне Испания и владенията ѝ, докато Луи е доволен, че ще се избегне войната и ще получи повече от Хабсбургите. За жалост баварският принц умира и се налага нов договор. Той е сключен през 1699 г. при удивителната отстъпчивост на френския крал. Луи се съгласява Испания, колониите, [[Сардиния]] и Милано да се дадат на втория син на Леополд – Карл, а неговият собствен внук Филип да получи само Сицилия и Неапол.<ref>McKay, ''Rise of the Great Powers''…, pp. 54-55</ref> Императорът възразява, искайки цялото испанско наследство за себе си, но Луи и Уилям заявяват, че ще наложат споразумението си, ако трябва, и със сила.
 
Тогава внезапно Карлос ІІ оставя завещание в полза на Филип д’Анжу. Смъртта му през ноември 1700 г. поставя Луи пред тежъктложенежък избор.<ref>„Невъзможен избор“ го нарича Гаврилов, ''Война и мир''…, с. 244. Волтер разказва, че думите на Луи били: „Каквото и да реша аз, зная, че ще понеса упреци.“, ''Векът на Луи ХІV'', т. 1, с. 239. Williams, ''Dictionary of English and European history''…, p. 271 обаче смята, че приемането на завещанието е „най-мъдрият избор“.</ref> Той добре разбира колко тежка война му предстои, ако приеме завещанието. Надделява мнението на френския посланик в [[Мадрид]] маркиз д'Аркур,<ref>Mark Thomson, ''Louis XIV and the Origins of the War of the Spanish Succession'', в: ''William III and Louis XIV: essays 1680-1720'', p. 141</ref> който смята, че по-лесно би било да се воюва с една Бурбонска Испания като съюзник, отколкото с протестантска Англия. И така, въпреки споровете дали е произнесъл думите за Пиренеите, неговото решение е в този смисъл. Филип отива в Испания и е обявен за крал на цялата испанска монархия.
[[Файл:John-churchill-first-duke-of-marlborough.jpg|ляво|мини|Джон Чърчил, херцог Марлборо]]
 
'''Войната за испанското наследство'''
 
В началото изглежда, че всички се примиряват с избора на Филип д’Анжу за испански крал. Постепенно обаче Великият съюз се възстановява.<ref>На 7 септември 1701 г. В текста на договора се казва, че съюзниците подкрепят кандидатурата на австрийския ерцхерцог Карл (като Карлос ІІІ) за испанския престол. Ако Филип все пак успее да задържи властта, целта е френската и испанската монархия да останат разделени. Подробности в McKay, ''Rise of the Great Powers''…, p. 57</ref> През есента на 1701 г. австрийците започват военни действия против Франция, а на следващата година войната става пълномащабна. Луи очаква тя да протече по модела на Деветгодишната война, с преобладаващи френски победи, които да компенсират неравенството в човешки и финансов потенциал. Сега обаче се появяват два неочаквани фактора, които създават нова ситуация. Първият е отварянето на война в Испания, която поглъща значителни военни усилия на французите. Вторият фактор се олицетворява от двама гениални генерали на съюзниците – английският [[Джон Чърчил, Херцог Марлборо|херцог Марлборо]] и [[Евгений Савойски]], на служба при императора. Със своите победи над френската армия те поставят страната пред пълна катастрофа.
[[Файл:The Battle of Malplaquet, 1709.png|ляво|мини|299x299пкс|Битката при Малплаке (1709), худ. Луи Лагер]]
 
В началото цари равновесие – съюзниците побеждават в Италия, а французите в Германия. През 1704 г. се стига до голямото поражение на френската армия при [[Битка при Бленхайм|Бленхайм]]<ref>J. R. Jones, ''Marlborough'', Cambridge 1993, pp. 90-97</ref> и до капитулацията на нейния важен съюзник – Бавария. Пораженията продължават в Нидерландия – при [[Битка при Рамили|Рамили]] (1706) и [[Битка при Ауденарде|Уденарде]] (1708), както и в Италия при [[Битка при Торино|Торино]] (1706).<ref>Christopher Storrs, ''War, Diplomacy and the Rise of Savoy 1690-1720'', Cambridge 2000, p. 27</ref> Съюзниците превземат Лил, с което извършват пробив в здравата защитна линия на Вобан. Те вече могат да напреднат безпрепятствено към Париж. В отчаянието си Луи ХІV започва преговори и получава сурови условия: да се откаже от всичко завладяно след 1648 г. и да съдейства за прогонването на внука си от Мадрид.<ref>Тези условия са известни като 42-те точки от Хага, виж Robert Rayner, ''European history…'', p. 149</ref> Той използва исканията на съюзниците, за да пробуди патриотизъм у населението и да състави нова армия. Този път начело поставя опитния [[Клод Луи Ектор дьо Вилар|маршал Вилар]]. В [[Битка при Малплаке|битката при Малплаке]] през 1709 г. (най-кървавата битка до края на ХVІІІ в.) той удържа натиска на двамата генерали и спасява страната.
 
Междувременно в Испания бушува друга война. [[Кастилия|Кастилците]] подкрепят Филип, но северозападът подкрепя Карл. Англичани, австрийци и французи изпращат армии да защитават правата на своя кандидат. Карл два пъти влиза в Мадрид и два пъти се налага да бяга. Серия победи на французите – [[Битка при Алманса|Алманса]], Бриуега и [[Вила Висиоса (битка)|Вила Висиоса]] – накланят везните в полза на Филип.<ref>Виж подробности в ''The Treaties of the War of the Spanish Succession. An Historical and Critical Dictionary'', ed. by Linda and Marsha Frey, Greenwood Press  1995</ref> През 1714 г. той превзема [[Барселона]] и се налага като испански крал.
 
През 1711 г. австрийският претендент Карл става император и подкрепата на Англия и Холандия рязко спада. Скоро след това Марлборо е свален от постовете си и Англия започва да търси мир. Вилар се възползва и през 1712 г. нанася последно поражение на съюзниците при [[Битка при Денен|Денен]].<ref>Claude Sturgill, ''Marshal Villars and the War of the Spanish Succession'', Lexington 1965, pp. 112-126</ref> Останал сам, Евгений Савойски не може да принуди Франция към приемане на условията му. Войната отива към своя крайлогичен завършек.
 
==== Договорите в Утрехт и Ращад ====
През пролетта на 1713 г. в холандския град Утрехт се сключват [[Утрехтски мирен договор|първите мирни договори на войната]]. От едната страна преговарят Франция и Испания, а от другата – Великобритания, Холандия и Савоя.<ref>Гаврилов, ''Война и мир''…, с. 249</ref> Филип е признат за испански крал, но е договорено от империята му да се отделят Неапол, Сицилия, Сардиния, Милано и Нидерландия. Той се отказва от всичките си права върху френския престол. Франция не загубва никакви територии, но все пак търпи известни унижения. Тя се съгласява да разруши укрепленията на [[Дюнкерк]]<ref>James Gerard, ''The peace of Utrecht : a historical review of the great treaty of 1713-14, and of the principal events of the War of the Spanish Succession'', New York 1885, p. 287</ref> – главно средище на корсарите през войната. През септември 1714 г. в нов договор в Ращад и Австрия приключва войната си с Франция. Тя обаче остава във война с Испания и не признава Филип за крал. Това ще доведе до нови военни действия през 1717 и 1718 г., но тогава Луи ХІV вече е покойник. Така той успява да изведе Франция цяла и непобедена от ужасяващо тежка война и да я остави стабилна на приемниците си.
[[Файл:Charles Le Brun - Pierre Séguier, chancelier de France (1655-1661).JPG|ляво|мини|252x252пкс|Шарл Льобрюн: Портрет на канцлера Пиер Сегюе]]
[[Файл:Pierre Mignard - Portrait de Jean-Baptiste Poquelin dit Molière (1622-1673) - Google Art Project (cropped).jpg|мини|Пиер Миняр: Портрет на Жан Батист Молиер]]
 
== Луи ХІV и изкуството ==
Епохата на Луи ХІV съвпада с разцвет на френската култура, наречен [[класицизъм]]. Това не е случайно – кралят се изживява като патрон на изкуствата, щедро насърчава художници, поети, драматурзи, скулптори и архитекти. Имайки добър усет за изкуството, той леко преценява способните творци.<ref>Olivier Bernier, ''Louis XIV. A royal life'', New York 1987, p. 159</ref> Целенасочено използва техните таланти, за да изгражда такъв образ пред народа и останалите държави, който да обслужва неговата концепция за абсолютна власт. Постепенно се създава машината на кралската пропаганда. Френският крал въвежда използването на личния образ като опора на властта – маниер, непознат досега от времето на [[Римска империя|Римската империя]] и продължен след това от редица други владетели.<ref>Peter Burke, ''The Fabrication of Louis XIV'', в: ''History Today'', vol. 42, Issue 2, February 1992, p. 24</ref>
[[Файл:Paris - Les Invalides - Avant-corps de la façade nord - 007.jpg|ляво|мини|Релеф на Луи ХІV върху фасада на на [[Дом на инвалидите|Дома на инвалидите]]]]
Изчислено е, че той има над 300 [[Портрет|портрета]], повечето идеализирани и в тях са избегнати следите от [[Едра шарка|едрата шарка]], която кралят прекарва през 1647 г. Представян е като римския бог [[Аполон]] и като [[Александър III Македонски|Александър Велики]]. С напредването на възрастта идеализацията става по-трудна и портретите са по-реалистични, особено в творбите на [[Хиацинт Риго]]. През 80-те години са издигнати около 20 статуи на краля в Париж и по-големите градове с цел пропагандата да стигне до обикновените хора. Кралят взема със себе си художници на бойните полета, които го представят като действителен командващ и като герой, винаги на кон. След победите си издига [[Триумфална арка|триумфални арки]] – също непознато от времето на Римската империя. С усет за историята, той поръчва картини за всяко важно събитие в управлението му. Днес те са важен извор за изучаването на епохата. Голяма роля за утвърждаване на кралския авторитет има и новият дворец Версай. Строежът на дворци е традиционен прийом за новите владетели, но Версай е значително по-голям и бляскав от всичко познато досега. Той става модел за подражание на други дворци – [[Бъкингамски дворец|Бъкингам]], [[Шьонбрун]], [[Сансуси]]. В него осезаемо заляга темата за [[Слънце|слънцето]] – любим символ на Луи ХІV.<ref>''Ibid.'', p. 25</ref>
 
Луи познава лично повечето творци от своето време. Взема ги в двора си и на войните. Самият класицизъм се развива по вкуса на краля и отразява неговия характер. Само теоретично той се опира на [[Рене Декарт]] и неговата максима „мисля, следователно съществувам“. Писателите избират за герои емоционални личности, разкъсвани от дилеми и екстравагантни външно. Основният въпрос пред тях е за добротата, идваща от Бог – въпрос психологически и морален.<ref>Cronin, ''Louis XIV'', p. 278</ref> Стилът на изразяване е директен и изящен, както иска Луи. Затова преуспяват майстори на перото като [[Молиер]], [[Жан Расин|Расин]] и [[Жан дьо ла Брюер|Ла Брюер]]. Тук роля има и [[Френска академия|Френската академия]], основана през 1635 г., която следи за съвършенството на езика.
 
В [[Изобразително изкуство|изобразителното изкуство]] господства рационализма на епохата, което го отличава от емоционалния характер на испанската [[живопис]].<ref>Jean Anne Vincent, ''History of art'', New York 1967, p. 189</ref> Все пак художниците са различни. [[Никола Пусен]], който живеепреди управлението на Луи, твори скромно в малката си къщичка, докато [[Шарл Льобрюн]] иска „кралска резиденция, лукса на богатата държава, помощници, милостта на краля, патронажа на министър и всеобщото одобрение“.<ref>Jean Anne Vincent, ''History of art'', New York 1967, p. 189</ref> При Льобрюн се вижда как естетиката на класицизма отстъпва пред емоцията на същинския [[барок]]. Макар и почитател на Пусен, той се отдалечава от него. Третият голям художник на епохата е [[Пиер Миняр]] – изтънчен портретист, критикуван от Льобрюн, който не приема изпълнението на творбите му в твърде угоден за краля стил.<gallery heights="250">
</gallery><br />
== Брак и деца ==
* Един брак (от 9 юни 1660, Сен-Жан де Люц) [[Мария-Тереза Испанска|Мария-Тереза]] (1638 – 1683), инфанта Испанска, втора братовчедка на Луи XIV и по майчина и по бащина линия, раждат се 8 деца, но само първото доживява до зряла възраст: