Покрован: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м замяна с n-тире; козметични промени |
мРедакция без резюме Етикети: липсва шаблон в раздел Източници Визуален редактор |
||
Ред 9:
}}
== '''Покрован''' е [[село]] в Южна [[България]]. То се намира в [[община Ивайловград]], [[област Хасково]]. ==
== География ==
Ред 17:
Покрован е единственото село в Източните Родопи, в което населението е католици [[Църква на съединените с Рим българи|униати]]. През 1924 г. е постоен храмът [[Успение Богородично (Покрован)|„Успение Богородично“]].
<!-- == Обществени институции == -->
== История ==
Селото П о к р и в а н ъ (10 килом. югозап. отъ Ортакьой) е българско-униятско, смѣсено съ турци. Отъ 110-тѣ кѫщи 40 сѫ турски.
Върху ужасната сѫдба, която постигна това цвѣтуще българско село, събрахъ данни отъ първа рѫка въ Ортакьой, гдѣто можахъ подробно да разпитамъ мнозина мѫже и жени, що бѣха дошли въ града. Киро Ивановъ (46 г.) родомъ отъ Покриванъ, ми разказа за нѣкои събития още отъ първата война, които стоятъ въ извѣстна връзка съ разорението на селото въ 1913 година.
„Прѣзъ първата война — разказва Киро Ивановъ — кѫдѣ 4—5 ноември 1912 год. стана една случка. Имаше отъ село Ковчасъ (Мустафапаш. околия) единъ Хаджи Селимъ, запасенъ бинбашия; той бѣше събралъ една чета башибозукъ въ Ковчасъ. Въ сѫщность цѣльта му е била да събере разпръснатитѣ войници отъ турската армия слѣдъ падането на Кърджали, да мине прѣзъ Ортакьой и да удари тукъ при Сейменли въ тилъ българската войска. Той още прѣзъ руско-турската война е разбойничествувалъ въ Ортакьойско заедно съ единъ гъркъ. Той съ четата мина прѣзъ българското село Попово (Папасъ-кьой), сетнѣ прѣзъ бълг. село Ибриюренъ, което съвсѣмъ обра. Ималъ е намѣрение да мине и прѣзъ Покриванъ та да влѣзе въ Ортакьой. Но българската войска вече бѣше пристигнала, и минавайки прѣзъ Покриванъ тя задига 21 турчинъ за залогъ, понеже командантътъ е искалъ чрѣзъ Покриванскитѣ турци да постигне, да се прѣдаде Хаджи Селимъ. Именно бѣха изпроводили Покриванския първенецъ Хатипъ ефенди, като му бѣха дали срокъ да донесе отговоръ отъ Хаджи Селима, ще ли се прѣдаде или не. Срокътъ измина, и тогава войската отвлѣче онѣзи заложници. Тѣ сетнѣ били избити. Какъ е станало това и по коя причина, точно не се знае. Началникъ на българския отрядъ бѣше подполковникъ Петровъ. Войската заграби добитъка на турцитѣ, едъръ и дребенъ, па дори и отъ покѫщнината нѣщо бѣ разграбено.
До тогава ние добрѣ си живѣхие съ нашитѣ турци. Дори и тогава, когато ги сполетѣ казаното нещастие, ние искахме да имъ помогнемъ, но не можахме. Турцитѣ ни не бѣха лоши хора. Прѣзъ първата война затова тѣ и останаха въ селото, не избѣгаха. Зимата и пролѣтьта се изминаха, безъ да се случи нѣщо особено. Когато въ началото на междусъюзнишката война се чу, че турцитѣ настѫпватъ къмъ Одринъ, и сетнѣ, че тѣ вече сѫ го взели, ние искахме да избѣгаме въ България. Бѣхме си натоварили колитѣ съ покѫщнината, всичкия добитъкъ си бѣхме подкарали и бѣхме излѣзли вънъ отъ селото. Тогава нашитѣ турци взеха да ни се молятъ, да не си отиваме. Дори нѣкои взеха да плачатъ: “толкова врѣме сме живѣли заедно, сега какво ще стане съ насъ?!” И тѣ наистина не знаеха, какво ще стане съ тѣхъ, какъ ще се свърши, кои ще дойдатъ, кои ще надвиятъ. Ние склонихме да останемъ, първенцитѣ склониха, и ние какво да сторимъ?
Мина се лѣтото твърдѣ тежко, усилно за нас. Башибозукътъ от околнитѣ села почна да налита на насъ, именно отъ околнитѣ турски села Армутлѝ, Атйеренъ, Демирлеръ, Оморенъ. С ъ т ѣ х б ѣ х а и б и в ш и б ъ л г а р с к и п л ѣ н н и ц и, т у р с к и в о й н и ц и. Т ѣ б ѣ х а н а й – л о ш и, н а й – п р о к л е т и. К а к в о т о с т а н а, о т т ѣ х с т а н а. Т и я г о н а п р ав и х а л о ш о т о.
Нашитѣ турци се мѫчиха да ни забранятъ. Дòйде нѣкоя турска чета башибозуци, първомъ ще отиде въ турската махала. Тя напр. иска отъ насъ откупъ 100 лири, а тѣ посрѣдничатъ та настояватъ за 70 лири, като ни казваха да дадемъ, защото инакъ ще бѫде по-лошо, ще ни разсипятъ селото. Сбереме 70 лири, дадемъ ги на башибозуцитѣ; подиръ малко други дохождатъ, и пакъ се повтаря сѫщото. На десетина пѫти събирахме пари, и по 100 и по 200 лири събирахме, по 40 лири и пр. Видѣхме вече, че нашитѣ турци не ще могатъ да ни упазятъ, и понеже имаше вече редовна войска въ Ортакьой, поискахме стражари, да дойдатъ да ни пазятъ. Изпратиха ни 6 души. Ние ги хранѣхме. Тѣ ни пазѣха добрѣ, пѫдѣха башибозука. Единъ день младшиятъ стражаръ Ибрахимъ-онбаши поиска 10 лири на заемъ, а на другия день го смѣниха. Дойде новъ. Почнаха стражаритѣ да искатъ пари и да биятъ. Едного, Георги Стойковъ, биха и му взеха 5 наполеона, защото билъ отсѣкълъ едно дърво. Други, Яле Георгиевъ, битъ, даде 6 лири за една дума.
Слѣдъ това прѣзъ мѣсецъ августъ, когато вършеехме, дойдоха около 50 души манафи, запасни, заедно съ единъ офицеръ по име Османъ-ефенди. Щомъ стигнаха, турнаха на четиритѣ краища на селото палатки. Той каза, че не е дошелъ за лошо, а за да ни заварди та да не се боимъ. И м а л о т у р с к и ч е т и, к о и т о с н о в ѣ л и и у н и щ о ж а в а л и б ъ л г а р с к и с е л а, т а т о й б и л ъ д о ш е л ъ д а н и з а в а р д и о т ъ т и я ч е т и. Каза ни, да се оплачемъ за всѣко и най-малко своеволие, извършено отъ войницитѣ му: едно яйце ако вземе нѣкой, да кажемъ. Т а к а о с т а н а, д о к а т о с е ч у, ч е н а ш е т о с е л о о с т а я в ъ Б ъ л г а р и я. И на истина, редъ имаше: едно яйце да купятъ, все паритѣ си даваха. С л ѣ д ъ т а я д а т а о б а ч е т у р с к и я т ъ о ф и ц е р ъ д а д е в о л я н а в о й н и ц и т ѣ д а в з е м а т ъ, д а г р а б я т ъ б е з ъ п а р и, каквото искатъ, а на нашитѣ турци той даде заповѣдь да се изселятъ. Т ѣ в ъ е д н а н о щ ь, в ъ н е д ѣ л я с р ѣ щ у п о н е д ѣ л н и к ъ, с е и з д и г а х а. Г о л ѣ м ъ с т р а х ъ г и б ѣ о б з е л ъ. Тогава тѣ забраха и нашъ добитъкъ, кола, волове, крави, магарета. Тѣ минаха въ с. Семана. Слѣдъ нѣколко дена, като видѣли, че българска войска не дохажда да залови новата граница, върнаха се само мѫжетѣ з а п л я ч к а. Офицеринътъ съ войницитѣ си седи въ селото. Той казваше, да не се боимъ, той щѣлъ съ войницитѣ да остане въ селото, докато не дойдатъ българскитѣ власти, на които щѣлъ да ни прѣдаде. Ала войницитѣ му безчинствуватъ. Неговиятъ старши дойде да ни каже, че идѣли много турски чети, та мѫчно щѣли да ни увардятъ. Ако сме можели да дадемъ на офицерина поне 100 наполеона, та да се постарае повече. Ние отидохме при офицерина да разберемъ тая работа. Той ни каза, ч е н а и с т и н а т о в а м ѣ с т о о с т а я н а Б ъ л г а р и я, н о н а р о д ъ т ъ, т у р с к и я т ъ н а р о д ъ с е п р о т и в ѣ л ъ н а т о в а, т а з а т о в а м ѫ ч н о щ ѣ л о д а с е о т с т ѫ п и [1]. При все това каза, че докато бѫдѣлъ той въ селото, щѣлъ да ни защищава. Ако не бѫде той тук, тогава не знае . . . Виждаше, че сѫщеврѣменно войниците му влизатъ по кѫщята, овци и кози колятъ, взематъ кокошки и пр. Да го сдобримъ, ние събрахме 50 наполеона и ги дадохме на старшията, да му ги даде. Не знаемъ, да ли му ги е прѣдал.
Близу до нашето има село Каратепе, гдѣто седѣха около 200 души турски войници. Тамкашниятъ юзбашия поиска 20 души отъ наше село да отидатъ тамъ заедно съ магаретата, ужъ да горятъ кюмюръ. Трѣбва да се забѣлѣжи, че онѣзи 20 души турци, които забра нашата войска, бѣха избити при сѫщото село Каратепе. Очевидно бѣше, защо сега се искатъ отъ насъ тъкмо 20 души. Отидоха тия 20 души. Които бѣха дошли съ магарета, пратили ги да каратъ ангаря на Френккьой, а само 6 души, които дошли безъ добитъкъ, оставили въ Каратепе. Тѣзи 6 души юзбашията ги навързалъ на ѫжже и ги пратилъ въ гората, да ги избиятъ. Като вървѣли, двама отъ тѣхъ Вълчо Георгевъ и Вълчо Ивановъ, се отвързали, и тъкмо когато почнали да ги убиватъ съ щиковетѣ, избѣгали, а четворицата ги избиха. Избѣгалитѣ дойдоха въ селото, съобщиха, какво е станало. Османъ-ефенди казваше, че това не може да бѫде истина. Момчетата плачеха и казваха, че прѣдъ очитѣ имъ били избити другитѣ. Той каза, че щѣлъ да прати да провѣри.
Мина се нѣколко дена и почнаха избѣгалитѣ въ оня уплахъ турци отъ нашето село да се връщатъ назадъ и да правятъ золуми. Турцитѣ заграбваха добитъка, а Османъ-ефенди изпращаше войници, да ги отърватъ. Войницитѣ вземаха пари „захметъ парасѫ”, и пакъ сетнѣ го грабѣха, и пакъ давахме пари. Ние се отказахме вече да се оплакваме и да откупуваме заграбенъ добитъкъ. Най-сетнѣ Османъ-ефенди ни каза, че ужъ си купилъ единъ арабски атъ та да сме му помогнали съ 45 наполеона за тая цѣль, а пакъ той щѣлъ да ни защити отъ турскитѣ чети, които станали по-много и по-силни. Ние пакъ захванахме да събираме. Събрахме около 1000 гроша пари, веке не останаха пари у хората. Двама души, Димо Панайотовъ и Вълчо Димовъ взеха паритѣ, 10-тѣ наполеона, и отидоха да му ги прѣдадатъ: дали сѫ му ги дали, не знаемъ, защото още сѫщата вечерь тѣ и двамата избѣгаха въ България. И мнозина други избѣгаха тогава. Па зараньта дойде Османъ-ефенди въ нашата махала и се научи, че онѣзи двама чорбаджии избѣгали. Попита ме, кѫдѣ сѫ избѣгали, къмъ България или къмъ Ортакьой. Азъ казахъ, че не зная. Заповѣда, да се съберемъ всички, за да ни види, не сѫ ли избѣгали повече. Събрахме се на срѣдъ село на хармана. Присѫтствуваха и нашитѣ съселяни турци, когато ни бѣха построили. Османъ-ефенди се обърна къмъ нашитѣ турци, да видятъ, кои сѫ избѣгали отъ насъ. Хасанъ ага, сѫщиятъ, когото прѣзъ първата война нашиятъ военоначалникъ бѣше изпратилъ до Хаджи Селимъ, изкара, че липсуватъ 16 души: писаха имъ имената. Послѣ Османъ-ефенди се обърна къмъ насъ: „Ехъ, какво видѣхте отъ насъ та бѣгате? Азъ толкова врѣме тукъ седя, и вие какво лошо видѣхте отъ нашитѣ войници? Сега, каза, като се обърна къмъ Халилъ-ага, искамъ отъ тебе, да ми отдѣлишъ 7 души депозитъ, сир. залогъ. Ако избѣга нѣкой, ще заколя едного отъ тѣхъ. Ако избѣгатъ много, всички ще заколя. До сега ви гледахъ добрѣ, но отъ сега ще видите, съ какви очи ще ви гледамъ, за да видите, какво нѣщо било турчинъ”. Въ сѫщия день той почна да прибира стоката на избѣгалитѣ, дребенъ и едъръ добитъкъ. Прибра я и я изпрати въ Ортакьой. „Сега — каза — четитѣ вече наближаватъ (бѣха се явили 6—7 души отъ турскитѣ комитетски чети, турци и гърци, бъркани) та се съберете въ 5—6 кѫщи, по-лесно да ви пазя”. Това стана.
По едно врѣме посрѣдъ нощь стана писъкъ низъ село, — нападнаха нашата кѫща, въ която бѣха 50-тина жени и дѣца, нѣколко момчета и 3-ма мѫже. И азъ бѣхъ вѫтрѣ. Когато къртѣха вратата, избѣгахъ прѣзъ една друга врата, слѣдъ мене и едно момче въ сѫсѣдната градина. Скрихме се подъ единъ орѣхъ и слушахме дълго врѣме, какво става въ кѫщи. Писъкъ се чуваше, пушки гърмѣха. Слѣдъ нѣкое врѣме видѣхме, че бѣгатъ и други прѣзъ градината. Между тѣхъ бѣше и моето момче. К а з а м и, ч е м н о г о м ѫ ч е л и ж е н и т ѣ з а п а р и и г и б е з ч е с т и л и. Успѣ да избѣга и жена ми и още една булка. Сѫщата нощь потеглихме прѣзъ гората, скитахме три дни, докато стигнахме въ България. Прѣзъ тая нощь въ всички кѫщи влизали четници, войници, стражари, главно за пари и безчестие”.
Понеже Киро Ивановъ понататъкъ не е билъ очевидецъ на това, що се е вършило въ селото, намѣри се другъ, Илия Драгановъ (37 г.), който останалъ въ селото та той продължи:
„На другия день зараньта докараха при другитѣ селяни 7-тѣхъ души, взети депозитъ, между които бѣхъ и азъ. Бѣхме затворени прѣзъ нея нощь въ турската махала. Като дойдохме въ нашата махала, видѣхме жени, дѣца окървавени, бити, мѫчени, . . плачъ, ревъ . . Дойдоха да се оплакватъ прѣдъ Османъ-ефенди. Той пакъ ги заведе въ българската махала и пакъ ги разпрѣдѣли на 5-6 кѫщи и постави войници да ги пазятъ, сѫщитѣ войници, които прѣзъ нощьта извършили безчинствата. Минаха се 2-3 дена и дойде въ селото комитетска (автономска) чета отъ 40 души, гърци и турци. Прѣзъ дена тѣ събраха мѫжетѣ въ училището. Щомъ видѣхъ азъ това, избѣгахъ въ гората и така се спасихъ. Едвамъ що излѣзохъ отъ селото, и борията свирна, да се дига войската отъ селото, да си замине за Ортакьой. Всичко оставяха вече на четитѣ, на автономскитѣ власти, да се разпореждатъ съ насъ, както знаятъ. Щомъ свирна борията, народътъ се сипна всичкиятъ при палаткитѣ на войската, да вървятъ заедно съ нея въ Ортакьой, да не остава при четитѣ. Османъ-ефенди тогава казалъ: „Ще ви заведа въ Ортакьой, ама всѣки, кой колко пари има, да донесе. Жена ми тогава дойде при мене въ гората, знаеше гдѣ съмъ се скрилъ, да ми иска пари. Женитѣ, мѫжетѣ, дори и дѣцата събраха пари и му дадоха. Това било примка, за да се събератъ на купъ всички. Османъ-ефенди тогава прѣдаде мѫжетѣ на четницитѣ, и тѣ ги затвориха въ училището, а женитѣ съ дѣцата ги върнаха и ги затвориха въ три кѫщи, като отдѣлиха дѣца отдѣлно, старитѣ отдѣлно, и по-младитѣ отдѣлно. Цѣлата слѣдна нощь обезчестявали женитѣ. П о в е ч е т о м е ж д у ч е т н и ц и т ѣ б ѣ х а г ъ р ц и, мнозина отъ Ортакьой, познаваха ги. Сега тия сѫ избѣгали. Наедно съ тѣхъ и войницитѣ на Османъ-ефенди, които още н е бѣха напустнали селото, вършели безчинства надъ женитѣ.
Утриньта на изгрѣвъ слънце свирна борията, и войницитѣ са сбраха и си заминаха отъ селото. Азъ отъ гората всичко виждамъ. Четницитѣ, както рекохъ, повечето гърци, събраха женитѣ и дѣцата и ги подкараха къмъ Ортакьой. М е ж д у т у й в ъ у ч и л и щ е т о с е и з в ъ р ш и л о г р о з н о н ѣ щ о. Първомъ изваждали мѫжетѣ единъ по единъ вънъ на двора и искали отъ тѣхъ пари. Който далъ, отдѣляли го въ една стая (имали нѣкои въ дрѣхитѣ зашити пари та дали), а тия, които нѣмали — въ друга. Сетнѣ пакъ питали, иматъ ли пари или нѣматъ. Отговорили, че нѣматъ. Пакъ питали: „По мили ли сѫ паритѣ или душата? Но щомъ нѣма пари, какво ще правишъ. С е т н ѣ ч е т н и ц и т ѣ в з е л и п у ш к и т ѣ и п р ѣ з ъ в р а т а т а в с и ч к и г и и з б и л и.
Между тия, що бѣха дали пари, е билъ Кольо Димовъ; той се ухитрилъ та отъ самото начало легналъ, като че ли е убитъ. С л ѣ д ъ к а т о в с и ч к и б и л и в е ч е п р о с т р ѣ н и и з л ѣ п ъ ш к а л и, е д н и у м р ѣ л и, а д р у г и т е ж к о р а н е н и, д а л и з а п о в ѣ д ь д а д о в ъ р ш а т ъ п о с л ѣ д н и т ѣ с ъ щ и к о в е. Редомъ ги мушкали. Дошло редъ и до Кольо Димовъ; съ щикъ го промушватъ прѣзъ врата, та щикътъ прѣминалъ отъ другата страна на врата, сетнѣ съ още единъ ударъ въ гърба, но щикътъ се отплъзналъ та не отишелъ дълбоко. Утихнало. Димовъ се изправя, вижда, че може да се движи; кръвьта тече. Пълзешкомъ се измъква прѣзъ заднята часть отъ горния етажъ, та въ една плѣвня се скрилъ въ сламата и не се мърдалъ.
Когато ги стрѣляли, нѣкои се опитали да се хвърлятъ прѣзъ прозорцитѣ, но повечето сѫ убити: седемь души отъ тѣхъ вънка сѫ намѣрени убити, а седмина, повечето ранени, избѣгали. Въ училището сѫ избити до 33 души, а освѣнъ тѣхъ има други 12 убити, та всичко въ наше село погубени сѫ 45 души”.
1. ''Убити въ училигцето сѫ'': Я н и Г е о р г и е в ъ (46 год.), С т а й к о Д р а г а н о в ъ (60 г.), В ъ л ч о К о л е в ъ (45 год.), И в а н ъ С л а в о в ъ (20 г.), И л и я К о с т о в ъ (20 г.), К о л ь о Г е о р г и е в ъ (46 г.), К и р о К о л е в ъ (38 г.), А т а н а с ъ И в а н о в ъ (46 г.), Т о д о р ъ И в а н о в ъ (20 г.), Т о д о р ъ Д и м о в ъ (16 г.), Г е о р г и Д и м о в ъ (60 г.), В ъ л ч о Ге о р г и е в ъ, неговъ синъ (20 г.), Д и м о В ъ л ч о в ъ (36 г., раненъ въ училището, сетнѣ умрѣлъ въ Ортакьой), Д и м о М а н о л е в ъ (38 г.), В ъ л ч о М а н о л е в ъ, братъ му (25 г., опиталъ се да избѣга отъ училището и вънъ убитъ), Д и м и т ъ р ъ И в а н о в ъ (20 г.), К о л ь о Д и м о в ъ (22 г.), С л а в ъ Г е о р г и е в ъ (50 г.), Д и м и т ъ р ъ Г е о р г и е в ъ, братъ му (60 г.), Г е о р г и Д и м и т р о в ъ, синъ на послѣдния (22 г.), Д и м о К о л е в ъ Х а д ж и я т а (32 г.), И в а н ъ Г е о р г и е в ъ (18 г. ударенъ въ училището, избѣгалъ и въ гората умрѣлъ), К о л ь о В ъ л ч е в ъ (48 г.), И в а н ъ К о л е в ъ (20 г.), И в а н ъ В ъ л ч е в ъ (братъ на Кольо Вълчевъ), Г е о р г и С т а й к о в ъ (47 г.), Д и м и т ъ р ъ Т о д о р о в ъ (18 г.), А н д о н ъ И в а н о в ъ (27 г.), Г е о р г и Д и м о в ъ (21 г.), В ъ л ч о Д и м о в ъ (28 г.), В ъ л ч о И в а н о в ъ (25 г.), А н г ел ъ С т о и л о в ъ (35 г.).
2. ''Убити на друго мѣсто'': А т а н а с ъ К о л е в ъ (40 г.) — убитъ на Каратепе; Д и м о Г е о р г и е в ъ (56 г.) — убитъ единъ день прѣди клането въ училището, като е бѣгалъ въ Деведерската гора; А т а н а с ъ С т о и л о в ъ (45 г.) — убитъ отъ башибозука отъ началото; Д и м о Д и м и т р о в ъ (20 г.),— втори синъ на убития въ училището Димитъръ Георгиевъ, закланъ на Каратепе; А т а н а с ъ Г е о р г и е в ъ (13 год.), братъ на Иванъ Георгиевъ, който раненъ въ училището, умрѣлъ сетнѣ въ гората; Атанасъ Георгиевъ билъ ударенъ прѣзъ нощьта прѣди убийството въ училището, той и Димо Панайотовъ (12 год.) били въ сѫщото врѣме застрѣляни отъ единъ гъркъ; баба Тодорица (80 г.) — убита по пѫтя за Ортакьой, когато сѫ карали женитѣ за Ортакьой; баба Трандафила (70 г.), — убита въ кѫщата си; Д р а г а н ъ И л и е в ъ, 10-годишно дѣте на Илия Драгановъ, който по-горѣ разказва събитията въ селото. Дѣтето първомъ дошло въ Ортакьой; излъгали го, че баща му и майка му сѫ въ село, и то се връща назадъ, но въ лозята на рѣката до една воденица го срѣщнали четници и г о и з м у ш к а л и с ъ щ и к о в е, с л ѣ д ъ к а т о м н о г о с ѫ г о м ѫ ч и л и; Т о д о р ъ П е т к о в ъ, забрали го отъ селото и не е извѣстно, гдѣ е убитъ; Н и к о л а К у м а н о в ъ (38 г.), убитъ по-рано, като бѣгалъ и билъ застигнатъ при Арда отъ турска кавалерия и застрѣлянъ; Р у с а Д и м о в а, мома (20 г.), убита край Арда, като бѣгала заедно съ годеника си; С т а й к о Х р и с т о в ъ (22 г.), убитъ на Каратепе.
Като избили хората въ училището, запалили го съ все труповетѣ, сетнѣ дали огънь и на черквата че и селото запалили. Останали здрави само 7 кѫщи. Свещеникъ на селото билъ О т е ц ъ Н и к о л а Б а ж д а р о в ъ, родомъ отъ село Соуджакъ, Каваклийска околия. Той избѣгалъ въ България още тогава, когато всичкитѣ селяни бѣха потеглили за България. Той тръгналъ и мислилъ, че идатъ подиръ него, не знаелъ, че се върнали назадъ. Така се спасилъ.
Нещастнитѣ покривански жени, като ги докарали и въ Ортакьой, тукъ една нощь прѣнощували заедно съ сѫщо тъй злощастни жени отъ разореното българско село Гьокчебунаръ, отъ селото Деведере, отъ селото Хохла (вж. по-долу). На другия день ги подкарали до турското село Семана, гдѣто само прѣнощували и сетнѣ, както вече видѣхме (вж. по-горѣ ва Гьокчебунаръ), пакъ ги върнали назадъ въ Ортакьой. Казвали имъ, че ще ги пратятъ въ Анадола, но задържали ги въ Ортакьой, затворени и пазени отъ часови, турци и гърци, да не излизатъ никѫдѣ па никой съ тѣхъ да не приказва, види се, да не узнае свѣтътъ за извършенитѣ варварства въ селата.
Въ Ортакьой имахъ случай да говоря съ една отъ тия затворени жени, а именно съ З л а т а К о л ь о в а (50 г.) отъ село Хохла, и тя ми каза, че тогава, когато е била затворена, часовитѣ, които ги пазили отвънъ, били гърци; чула ги да говорятъ гръцки. Слѣдъ нѣколко дена пуснали женитѣ и ги разпрѣдѣлили по кѫщитѣ въ Ортакьой, гдѣто имъ събирали съ просия хлѣбъ, докато слѣдъ двѣ седмици стигнала българската войска.
Въ Покриванъ изгорѣла българската махала. Избѣгалитѣ, по заповѣдь, както видѣхме по-горѣ, покривански турци, оставили кѫщитѣ си здрави, а само джамията и казармата си изгорили допълнително. Благодарение на запазенитѣ 38 кѫщи въ турската махала и 7-тѣ въ българската, можали останалитѣ Покривански българи да се прибератъ въ селото си и какъ да е да прѣзимуватъ, струпани по двѣ-три сѣмейства въ една кѫща (вж. снимка № 24 на изгорѣлитѣ трупове въ училището).<ref>{{Цитат книга|title=Разорението на тракийските българи през 1913|last=Милетич|first=Любомир|publisher=Държавна печатница|year=1918|month=|isbn=|location=София|pages=104-112}}</ref>
== Редовни събития ==
| |||