Луи XV: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
BotNinja (беседа | приноси)
{{lang-fr}} => {{lang|fr}}
Редакция без резюме
Етикети: добавен етикет nowiki в статията Визуален редактор
Ред 1:
<br />
{{повече източници}}
== ОеIV жием ере плннки лОраиввне оее ивбрниси,ецги М,а[[регент|ргт]]<nowiki/>а д ==
{{обработка|енциклопедичен стил}}
<br />{{Монарх
| име=Луи XV
| описание=Крал на Франция и Навара
Ред 27:
|общомедия=
}}
'''Луи XV''' ({{lang|fr|Louis XV}}) e крал на [[Франция]] и [[Навара]] от [[1715]] до [[1774]] г. Надживявайки по чудодеен начин семейството си, в началото на царуването си Луи се ползва с огромната подкрепа на френския народ, който му дава прозвището „многообичният Луи“. Неуспехът му да реформира монархията и да води успешна европейска политика, както и загубата на френските владения в Северна Америка, го правят по-късно един от най-непопулярните френски крале.
 
== Ранни години ==
Луи XV е роден във [[Версай]] на [[15 февруари]] [[1710]] г. като втори син на [[Луи, дофин на Франция (1682-1712)|Луи]], херцог на Бургундия (''малкият дофин''), и [[Мария-Аделаида Савойска]]. По време на раждането му неговият прадядо [[Луи XIV]] все още е на трона, а дядо му е ''големият дофин'' [[Луи, дофин на Франция (1661-1711)|Луи]]. Баща му има двама по-млади братя: Филип, херцог на Анжу, и Шарл, херцог на Бери. По този начин към 1710 г., Луи XIV вече има много мъжки наследници: един син ([[дофин]]), трима внуци и двама правнуци ([[Луи, дофин на Франция (1707-1712)]] и бъдещия Луи XV) от най-големия внук.
 
'''Луи ХV''' (на [[Френски език|френски]] '''Louis XV''') (15 февруари 1710 – 10 май 1774) е крал на [[Франция]] и [[Кралство Навара|Навара]] от 1715 до 1774 г.<ref>Кратка статия за Луи ХV виж в E. N. Williams, ''Dictionary of English and European History 1485-1789'', Penguin books 1980, pp. 274-279</ref> Известен е със своето неадекватно и некомпетентно управление, което сериозно намалява силата и престижа на френската монархия – както вътрешен, така и международен. В страната той не успява да разреши основните проблеми, които разделят френското общество: враждата между [[Йезуитски орден|йезуити]] и [[Янсенизъм|янсенисти]], господстващото положение на привилегированите класи; короната не съумява да ги накара да плащат справедлив дял от [[Данък|данъците]]. Институциите на [[Стар ред|стария режим]] остават твърде бюрократични и неспособни да отговорят на променящото се общество, което се развива бързо в идейно, културно и икономическо отношение. Нерешен и дори задълбочен остава конфликтът между краля и провинциалните парламенти, които защитават привилегиите.
През [[1700]] г. чичо му Филип, херцог на Анжу, става [[Монарси на Испания|крал на Испания]] под името [[Филип V Испански|Филип V]], наследявайки короната по линия на баба си [[Мария-Тереза Испанска|Мария Тереза Австрийска]]. Във [[войната за испанското наследство]] новият испански владетел трябва да се откаже от претенциите си над френския престол. Англия не може да понесе испанската колониална империя да бъде под управлението на силен френски крал.
 
На полето на международната политика Франция се развива възходящо през първата половина от управлението на Луи ХV. Разтърсената през [[Война за испанското наследство|Войната за испанското наследство]] могъща монархия бавно се съвзема по време на регентството и управлението на [[Андре-Еркюл дьо Фльори|кардинал Фльори]], като се съюзява с [[Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия|Великобритания]] и [[Съединени провинции|Обединените провинции]] срещу [[Испания]]. Франция участва успешно във [[Война на четворния съюз|Войната на четворния съюз]] и [[Война за полското наследство|Войната за полското наследство]]. Дори когато променя курса и привлича Испания на своя страна (във [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]]), успехите продължават. От 1744 до 1748 г. френските войски покоряват цяла [[Австрийска Нидерландия]], което не са постигали дори при [[Луи XIV|Краля Слънце]]. Когато Луи ХV неочаквано връща всичко завладяно, настъпва първото голямо разочарование от него.
През [[1711]] г. великият дофин Луи внезапно умира и наследник на трона става малкият дофин Луи, херцог на Бургундия. Година по-късно обаче съпругата му Мария-Аделаида Савойска се разболява от [[едра шарка]] и издъхва през февруари 1712 г. Луи Бургундски, съкрушен от смъртта на любимата си жена, умира от същата болест в рамките на една седмица. Става ясно, че и синовете им са заразени с коварната болест. Докторите пускат кръв на новия престолонаследник, [[Луи, дофин на Франция (1707-1712)|херцога на Бретан]], но и той умира на 8 март 1712 г. Животът на по-малкия му брат (бъдещия Луи XV) е спасен от неговата гувернантка мадам дьо Вентадур, която забранява на докторите да му пускат кръв и сама поема лечението му.
 
Като единствен оцелял представител на [[Бурбони|Бурбоните]] през 1715 г., той се ползва с огромната обич на своя народ (наричан е '''Многообичан''', ''Le Bien-Aimé''). Това, че оживява и остава така дълго на престола, в началото се счита за голям късмет, както и фактът, че осигурява наследници. Престижът му се срива истински едва след пагубната [[Седемгодишна война]], когато Франция губи [[Канада]] и постове в Индия за сметка на Великобритания. Армията търпи унизителни поражения. Влиянието на кралските фаворитки като [[Мадам Дьо Помпадур|мадам Помпадур]] и [[Мадам Дю Бари|графиня дю Бари]] още повече отблъскват народа от него. Може да се каже, че именно неговото управление предпоставя бъдещата [[Френска революция]].
През 1714 г. умира чичото херцог Шарл дьо Бери. По този начин само за три години Луи XIV изгубва четирима мъжки потомци и съдбата на династията зависи единствено от оцеляването на четиригодишното момче. Ако то също умре, короната трябва да се наследи от херцог [[Филип II, херцог на Орлеан|Филип II Орлеански]], племенник на Луи XIV и първи братовчед на покойния дофин. Изглежда доста вероятно, че Филип V може да се откаже от договора, според който няма претенции към френския трон, и една нова голяма европейска война, а и френска гражданска война изглеждат неизбежни. Именно затова животът на малкия Луи е пазен денонощно. Освен това невръстният престолонаследник е сирак, дори без чичовци или лели, освен краля на Испания, и без първи братовчеди. Всичко това оформя по-късно характера на краля.
 
== Ранни години ==
Към края на август 1715 [[Луи XIV]] е на смъртно легло, болен от гангрена. На 26 август той вика при себе си петгодишния си правнук Луи и му казва прочутите думи: „Моето дете, Вие ще бъдете велик крал. Не ме имитирайте в моя интерес към дворците и войните. Опитвайте се да живеете в мир със своите съседи. Винаги следвайте добрия съвет. Опитайте се да поправите страданието на хората, на които аз съм навредил.“ Шест дни по-късно мъжът, който управлява Франция повече от 50 години умира, и Луи XV е незабавно коронясан като нов крал на Франция.
 
=== Кризата на френското наследство ===
== Регентството на Филип Орлеански ==
Луи ХV е правнук на [[Луи XIV|Луи ХІV]], внук на [[Луи дьо Бурбон, Великият дофин|Луи, Великия дофин]] и син на [[Луи, херцог дьо Бургон]] и неговата съпруга [[Мария-Аделаида Савойска|Мари-Аделаид от Савоя]]. В дългия си живот Луи ХІV вижда смъртта на сина си (1711), на първородния си внук (1712), на друг от своите внуци (1714). 1712 г. е особено фатална, защото тогава след тежка болест умира Мари-Аделаид, после съпругът ѝ, който силно я обича,<ref>Vincent Cronin, ''Louis XIV'', Boston 1965, p. 328</ref> накрая и техният първороден син – [[Луи дьо Бретан]] (роден 1707 г.). Така цялото наследство на Краля Слънце, което допреди две години е изглеждало стабилно, се стопява. Остава само малкият двегодишен херцог на Анжу, известен по-късно като Луи ХV. Всички очакват и той бързо да почине, поради което Луи ХІV обмисля да предаде престола на някой от извънбрачните си синове.
Луи XIV приживе няма доверие на племенника си Филип Орлеански и в завещанието си определя извънбрачния си син, херцог Луи дю Мен, за [[регент]] на бъдещия крал. На [[2 септември]] [[1715]] г. се събира [[Парижки парламент|Парижкият парламент]], за да оповести регентството. Орлеанският херцог обаче сключва сделка с парламента, като му предоставя възможността да отменя кралски декрети – нещо, което Луи XIV е забранил, и по такъв начин си осигурява магистратите да обявят кралското завещание за невалидно. Така 41-годишният Филип Орлеански е обявен за единствен регент на малолетния крал, а дворцовият преврат е описан от [[Анри дьо Сен-Симон|Сен-Симон]]. Регентът взема решение да премести правителството в Париж, а кабинетът във [[Версай]] е разпуснат.
 
Единственият друг жив наследник на френския престол е испанският крал [[Филип V (Испания)|Фелипе V]], внук на Луи ХІV. Той обаче, след като приема испанския престол, се отрича от правата си върху френския, което е потвърдено от международни договори (виж [[Утрехтски мирен договор]]).<ref>Ian Dunlop, ''Louis XIV'', New York 2000, p. 451</ref> Права има и [[Филип II Орлеански|Филип ІІ Орлеански]], племенник на стария крал. Съгласно Утрехсткия договор той се отрича от всички претенции към испанския престол, но френският би бил негов, ако Луи почине без деца.<ref>Olivier Bernier, ''Louis the Beloved. The Life of Louis XV'', New York 1984, p. 2</ref>
Регентът ръководи държавните дела от парижкия си дворец Пале Роял. Малкият Луи XV е преместен в средновековния замък Венсен, който се намира в околностите на [[Париж]] (на 7 км източно от френската столица), където въздухът е сметнат за по-здравословен. По-късно той заживява в двореца [[Тюйлери]] в Париж, близо до [[Пале Роял]], за да е под контрола на регента. През [[1717]] г. младият крал е отделен от гувернантката си дьо Вентадур и надзирателя си херцог дю Мен. С образованието му е натоварен Андре Еркюл дьо Фльори, а му помага херцог дьо Вилроа. По време на безбройните церемонии малкият крал трябва да се научи да крие своите чувства и естествената си стеснителност. Така Луи придобива студеното си държание, което показва в зряла възраст. Фльори, подпомогнат от прочути професори като географа Гийом Делил, дава отлично образование на Луи XV. Младият крал е извънредно любопитна и контактна личност и страстен читател. Като просветен човек, той настоява във Френския колеж да се създадат отдел по физика ([[1769]]) и отдел по механика ([[1773]]). Амбициозният Фльори се възхищава на краля, но и упражнява огромно влияние върху него.
 
Луи ХV се ражда във [[Версайски дворец|Версай]] на 15 февруари 1710 г. с титлата херцог д’Анжу. Две години по-късно става дофин, тоест престолонаследник. Когато родителите му умират от дребна шарка, се оказва, че и той, както и по-големият му брат са заразени. Лекарите подхождат с пускане на кръв, но децата се влошават. Тогава гувернантката на по-малкото мадам дьо Вентадур спира тези процедури, смятайки, че са злоумишлени. С огромна майчинска грижа тя остава при детето и този период на постоянна закрила се отразява върху личността на бъдещия крал.<ref>''Последният преди потопа. Как Луи XV пропилява живота си и разорява Франция'', статия на сайта history.nakratko.bg, посетен на 17.09.2019 г.</ref> Удивителен факт е, че той оцелява, а тя е обявена за спасителка на династията. Когато Луи ХІV умира на 1 септември 1715 г., неговият правнук наследява трона.
Филип Орлеански, в търсене на подкрепа за своето управление, поощрява благородниците, лишени от власт при царуването на Луи XIV, да участват в управлението. През [[1717]] г. е сключен съюз с [[Англия]] с цел да се попречи на испанския крал Филип V да претендира за френската корона при евентуална смърт на Луи XV. Поради липсата на добри държавници сред благородниците, през [[1718]] г. Орлеанският херцог връща старата администрация от държавни секретари. Близкият до регента кардинал Дюбоа е назначен за пръв министър през [[1722]] г. В опит да напълни държавната хазна Филип Орлеански поощрява печално известните финансови схеми на шотландския банкер [[Джон Лоу]], които скоро довеждат до разорение много хора.
 
=== Регентството на Филип Орлеански (1715-23) ===
През [[1721]] г. 11-годишният Луи XV е сгоден за братовчедка си Мария-Ана-Виктория дьо Бурбон, дъщеря на чичо му Филип V, която е едва 3-годишна. През юни [[1722]] г. младият крал и дворът му се завръщат във Версай и през октомври Луи XV е коронясан в [[Реймс]].
В завещанието си Луи ХІV определя за регент на малкия си наследник орлеанския херцог. В последния момент той прибавя в числото на регентите двамата си извънбрачни синове – херцог дю Мен и граф дьо Тулуз. Причината е, че орлеанският херцог е независимо мислещ човек, привърженик на янсенизма (критично движение спрямо ортодоксалната [[католическа църква]], обявено за [[ерес]]) и идеен противник на краля. Аристокрацията на шпагата (старата родова [[аристокрация]]) се надява чрез него да се ограничи апаратът на [[Абсолютизъм|абсолютната власт]] и да си върне някогашната независимост. Ето защо [[Парижки парламент|Парижкият парламент]] отхвърля промените в завещанието и го превръща в единствен регент.<ref>Arthur Hassall, ''The Balance of Power 1715-1789'', London 1896, p. 26</ref> С този преврат се установява равновесие, което продължава докато през 1723 г. Луи ХV навършва пълнолетие (на 13 години, според тогавашните разбирания). Накрая Филип става премиер министър (август-декември 1723) преди неочаквано да умре.<ref>Christine Pevitt, ''Philippe, duc d'Orleans. Regent of France'', New York 1997, pp. 318-319</ref>
 
Регентът обаче не възвръща правата на благородниците, нито позволява на парламента да управлява. След като няколко пъти са блокирани негови финансови мерки, той изпраща парламента в изгнание в Понтоаз.<ref>E. N. Williams, ''English and European History''…, p. 274</ref> Те се сблъскват и по религиозните въпроси – Филип, от държавнически съображения, смята да въведе в действие наскоро издадената папска була срещу янсенистите, докато парламентът се възпротивява. В същото време Филип предприема нестандартни финансови ходове, за да реши стария проблем на короната с недостига на пари. Той се доверява на шотландския финансист Джон Лоу, прави го финансов министър и в обращение се пускат книжни пари, непокрити с достатъчно [[злато]] и [[сребро]]. В началото това раздвижва икономиката, но скоро парите се обезценяват и схемата рухва. Въпреки това икономиката се съживява след изтощителните войни на Краля Слънце и се развива с бързи темпове.<ref>Представата, че след смъртта на Луи ХІV френската икономика преживява „стремителен упадък“, както приема Андрей Пантев, ''Революции и реформи в западна Европа и северна Америка ХVІІ-ХVІІІ век'', София 1993, с. 115 си остава твърде повърхностна. За обратното становище виж W. Scott Haine, ''The History of France'', Greenwood press 2000, p. 63</ref>
== Начало на управлението ==
На [[15 февруари]] [[1723]] г. кралят е обявен за пълнолетен. Той оставя държавните дела на Филип Орлеански, назначен за пръв министър след смъртта на кардинал Дюбоа през август 1723 г. През декември и Филип Орлеански умира и следвайки съвета на Фльори, Луи XV назначава за пръв министър братовчед си херцог Луи Анри дьо Бурбон. Кралят не участва във взимането на решенията при управлението му за разлика от доказани спекуланти като Бертелод дьо Пиньоф и банкера Дюверне. В желанието си да предотврати възкачването на трона на Орлеанския клон на Бурбонската династия новият пръв министър се притеснява, че испанската инфанта не може да роди деца на краля, затова я изпраща обратно в родината ѝ и започва да търси достатъчно зряла европейска принцеса, която да роди дофин. По този начин, изборът пада върху 22-годишната дъщеря на детронирания полски крал [[Станислав Лешчински]]. Бедна, следвана от разореното си семейство, [[Мария Лешчинска]] е добродетелна и очарователна. Тя е от род, който никога не е и мечтал, че ще се сроди с френското кралско семейство. Бракът е сключен през септември [[1725]] г. и младият крал се влюбва в съпругата си, която е със седем години по-възрастна от него. Бракът е сметнат за крайно неподходящ в другите страни.
 
Външната политика през този период е в ръцете на абат [[Гийом Дюбоа]], Тя е ориентирана към съюз с Великобритания, за да се усмирят амбициите на Испания за реконкиста в [[Италия]]. Филип Орлеански има всички основания да се страхува от опитите на Фелипе V да вземе френския престол. Дюбоа и английският пръв министър Станхоуп създават с Обединените провинции тройния, а после (след присъединяването на [[Австрия]]) – и Четворния съюз.<ref>Pevitt, ''Philippe, duc d’Orleans...,'' p. 198</ref> Съюзът успешно блокира операцията на испанците в [[Сицилия]] (1716-1718) и независимо от близките роднински връзки, французите нахлуват в испанските предели. След мира от 1720 г. приятелството с Испания се възстановява, а кралят е сгоден за една от дъщерите на чичо си.
През 1729 г. с третата си бременност кралицата най-сетне ражда син, Луи, дофин на Франция. Раждането, което подсигурява продължението на [[Бурбони|Бурбонската династия]], е посрещнато с огромно одобрение и е чествано в цялата страна. Кралската двойка е влюбена и кралят се ползва с народната любов. Раждането на дофина прекратява проблема с наследяването и вероятната война с Испания, която би произтекла от този проблем.
 
=== Брак с Мария Лешчинска ===
== Назначаване за пръв министър на кардинал Фльори ==
След смъртта на Филип д’Орлеан пръв министър става друг кръвен принц – Луи Анри дьо Бурбон, който всъщност е глава на рода Конде (пра-правнук на [[Луи II дьо Конде|Великия Конде]]). Неговата първа задача е да намери съпруга на младия крал, за да осигури продължаването на династията и по този начин да възпре възхода на Орлеанския дом. Той обсъжда списък с 99 принцеси, включително от Холандия, [[Португалия]], [[Дания]], [[Херцогство Лотарингия|Лотарингия]] и две негови сестри. Той се спира на дъщерята на полския аристократ [[Станислав Лешчински]] – Мария. Лешчински се появява като марионетка на шведския крал [[Карл XII|Карл ХІІ]] и от 1704 до 1710 г. е обявен за полски крал. След [[Полтавска битка|битката при Полтава]] той бяга във Франция и остава да живее в [[Елзас]].<ref>Pierre de Nolhac, ''Louis XV et Marie Leczinska'', Paris 1928, p. 2</ref> Там с него се запознава маркиза дьо При – фаворитката на Бурбон. Именно тя харесва [[Мария Лешчинска]] и урежда сватбата ѝ с краля.<ref>Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 52</ref>
Управлението на херцог дьо Бурбон е маркирано от преследвания на хугеноти, няколко парични реформи и приемането на нови данъци. Данъчната му реформа води до [[икономическа депресия]] в страната.
 
Бедна и от далечен род, Мария не е и сънувала да стане френска кралица. Тя се премества в [[Страсбург]], където под ръководството на маркизата е подготвена за високата чест. Сватбата се състои през септември 1725 г. в прочутата [[страсбургска катедрала]]. На пищната церемония смутените младоженци носят бляскави дрехи, а на гърдите на булката искри прочутият диамант ''Le Régent''. Цялата градска знат е дошла да ги види,<ref>''Ibid''., p. 54</ref> но „те не се възхищаваха на дрехите и диамантите, а на нейната скромност, добронамереност и нежност – качества по-хубави от самата хубост“.<ref>Imbert de Saint Amand, ''The Court of Louis XV'', New York 1893, p. 28</ref> Присъстват и стотици видни личности от Версай и Париж. След това кралската двойка вечеря пред събраното множество и наблюдава фойерверки. В този момент кралят е едва 15-годишен, а новата кралица е със седем години по-възрастна.
През [[1726]] г. кралят освобождава непопулярния херцог дьо Бурбон, който планира война срещу Испания и Австрия. За негов наследник Луи XV определя старият Фльори. Кардиналът управлява от 1726 г. до смъртта си през 1743 г. с пълното одобрение на краля. Този период е най-спокойният и благополучният от царуването на краля. Управлението на Фльори е наречено „период на възстановяване“. Фльори се ползва с подкрепата на краля срещу интригите на двора и заговора на останалите министри. С помощта на контрольорите на финансите Мишел Робер Льо Пелтие де Фор и особено на Филибер Ори, Фльори стабилизира френската валута ([[1726]]) и през [[1738]] г. държавният бюджет вече е достатъчно добре балансиран. Икономическият просперитет е главната задача на управлението на Фльори: комуникациите са подобрени и се изгражда национална пътна мрежа. До средата на 18 в. Франция има най-голямата и осъвременена пътна мрежа в целия свят, като много от пътищата, построени от Фльори, се използват и днес. Морската търговия също е стимулирана и оборота ѝ се увеличава от 80 до 308 милиона ливри. Колберистките закони обаче затрудняват промишленото развитие. Силата на абсолютната монархия е демонстрирана с потушаването на янсенизма и галиканската опозиция.
 
Още от деня на сватбата си Многообичаният Луи се заема да осигури наследниците, които цялата страна очаква. Той се влюбва в своята кралица, затова не му е трудно да постигне бърз резултат – през 1727 г. се ражда първата му дъщеря, а през 1729 – син на име [[Луи, дофин на Франция (1729 – 1765)|Луи]],<ref>''Ibid''., p. 41</ref> с което за първи път от 1712 г. монархията получава дофин. Радостта сред народа и всички слоеве е огромна. Момчето оцелява  и доживява достатъчна зрялост, за да има на свой ред синове.
Във външната политика Фльори търси мир на всяка цена. Неговата политика е основана на съюз с британците и сдобряване с Испания.
 
=== Личността на Луи ХV ===
През [[1733]] г. въпреки миролюбивата политика на Фльори, кралят е убеден от държавния си секретар Жермен Луи Шавелин да се намеси във войната за полското наследство, за да върне на полския трон тъста си Станислав Лешчински. Франция също така се надява да придобие херцогство [[Горна Лотарингия]] в борба с неговия владетел [[Франц I|Франсоа Лотарингски]], който е сгоден за дъщерята на австрийския император Карл VI, [[Мария Тереза (Свещена Римска империя)|Мария Тереза]], което застрашава северната френска граница. Нерешителната френска намеса на изток е неспособна да обърне военните действия и Станислав не успява да се върне на полския престол. На запад френските войски завладяват Лотарингия и мирът е възстановен през [[1735]] г. С договора от Виена (ноември [[1738]]) Станислав е компенсиран с Лотарингското херцогство, което трябва да премине към кралския домен след неговата смърт. В замяна, [[Франц I|Франсоа Лотарингски]] става херцог на Тоскана. Войната изразходва малко финансов и човешки ресурс за Франция, а и е успех на френската дипломация. Придобивката на Лотарингия е последното разширение на френската територия до Революцията. След този успех посредничеството на Франция между Австрийската империя и [[Османска империя|Турция]] води до договора от Белград (септември [[1739]]), който прекратява войната в полза на турците, които са стар френски съюзник срещу австрийските [[Хабсбурги]]. Като резултат през [[1740]] г. Франция сключва договор с [[Османска империя|Турция]] за търговските капитулации, които дават предимство на французите в търговията в Близкия изток. Издигнат е и престижът на самия Луи XV като арбитър в Европа. През 1740 г. смъртта на император Карл VI и наследяването му от дъщеря му [[Мария Тереза (Свещена Римска империя)|Мария Тереза]] води до [[война за австрийското наследство]]. Старият Фльори вече няма достатъчно сила, за да се противопостави на войната и кралят отстъпва под натиска на антиавстрийската партия. Франция сключва през [[1741]] г. съюз с [[Прусия]] и започва стария цикъл на водене на войни от времето на Луи XIV. Фльори умира през януари 1743 г. и не доживява края на войната.
Противоречиви са оценките за качествата на френския крал. Зад всеобщата представа, наложена от френските историци през ХІХ в., за един напълно покварен и безотговорен човек се крие личност, която не е за подценяване. Христо Глушков го описва като „интелигентен човек, добре ориентиран в европейската политика и френската администрация, но допуснал до управлението интриганти, ласкатели и фаворитки, които сериозно накърнили авторитета на кралската власт.“<ref>Христо Глушков, ''История на страните от Европа и северна Америка 1640-1870'', В. Търново 1993, с. 110</ref> Силно критично е описанието на Е. Уилямс: „Кралят може и да беше красив, благороден и елегантен, но беше и твърде мързелив и самовлюбен, за да се превърне в разумният монарх, за който се представяше. Ловът и жените така запълваха дните му, че той нямаше сили и желание за тежките всекидневни задължения на отговорния владетел…“<ref>Williams, ''English and European History''…, p. 276</ref> Това се допълва от впечатлението на кардинал дьо Тенсин: „Онова, което става в кралството, не представлява никакъв интерес за него. На заседанията на съвета той демонстрира пълна незаинтересованост и приема всички предложения, които му се отправят, като апатията го принуждава да въпри по пътя на най-малкото съпротивление.“<ref>Борислав Гаврилов, ''Векът на абсолютизма 1648-1788'', София 1999, с. 102</ref> В масовото съзнание той се свързва най-вече с прочутите си фаворитки и с фразата „След нас и потоп“ (''Après nous, le deluge''), за която по-новите изследвания отчитат, че е извадена от контекста и че не представя действително отношението му.<ref>Michel Antione, ''Louis XV'', Paris 1989, p. 741</ref> Недостатъците му като владетел нямат отношение към неговите качества като съпруг, баща и човек. Известно е например, че през първите години след брака си остава верен на съпругата си и дори когато този период приключва, той е все така грижовен към нея. Той е достатъчно умен, за да поддържа по-късно приятелство с маркиза дьо Помпадур много след като са приключили сексуалните им отношения.<ref>''Любовница и съветник. Как маркиза дьо Помпадур покорява краля и Франция'', статия на сайта history.nakratko.com, посетена на 18.09.2019</ref> След смъртта му маршал дьо Крой пише: „Той никога не изрече лъжа… Беше учтив, отличен баща и изибщо – най-честният човек на света. Обичаше да учи и беше много компетентен по астрономия, физика, химия и ботаника. Никога не каза нищо грубо или обидно… Единственото, което му липсваше, беше умението да решава сам.“<ref>Цитирано по Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 250</ref>
 
== Френската монархия при Луи ХV ==
== Първи сигнали за непопулярност ==
Следвайки примера на своя прадядо Луи XIV, кралят започва да управлява без пръв министър, установявайки свое лично господство. По времето на смъртта на своя учител Фльори, кралят е 33-годишен. Той живее няколко години щастливо със своята предана съпруга, която почти всяка година му ражда дете. Кралицата се уморява от непрекъснатите си бременности, докато кралят се уморява от задушаващата ѝ любов. Освен това почти всички деца, които ражда Мария Лещчинска, са момичета, което го вбесява. От 10 родени деца само две са момчета и едно от тях доживява до зряла възраст (дофинът Луи). През [[1734]] г. кралицата за пръв път се оплаква от изневерите на своя съпруг. Кралят започва връзка с мадам дьо Майи, след това с по-малката ѝ сестра – мадам дьо Вентимил и след нейната смърт с друга тяхна сестра – [[херцогиня дьо Шатору]]. В това време Мария Лешчинска се отдава на религията. Една година след смъртта на Фльори се случват драматичните събития от Мец (август [[1744]]), които оставят дълбока рана в психиката на краля и променят френския политически живот. Луи напуска Версай, за да поведе лично армията си във войната за австрийското наследство. Ранен сериозно край [[Мец]], докторите мислят, че смъртта на краля е неизбежна. Местното население започва да се моли на Бога, за да спаси краля. Неговата метреса [[херцогиня дьо Шатору]], която го придружава, е освиркана и принудена да напусне града, за разлика от кралицата, която е посрещната много топло. Първият свещеник на краля отказва да му опрости греховете преди Луи да ги признае публично. Признанието на краля смайва населението и подронва сериозно престижа на монархията. Луи XV оздравява, но усещането за вина го мъчи при всяко негово прелюбодеяние.
 
=== Обществено устройство ===
През февруари [[1745]] г. на един маскен бал в чест на брака на дофина, Луи се запознава с мадам дьо Помпадур. Тя е дъщеря на член на голямо банкерско семейство, което е намесено в интригата, довела по-рано до смяната на Бурбонския херцог с кардинал дьо Фльори. Красива, интелигентна и образована, Помпадур искрено се привързва към краля. Тя обаче има един главен недостатък пред масите – не е аристократка, а произхожда от буржоазно семейство и то такова което има намеса в държавните дела. Обществото приемало без проблеми метресите на Луи XIV (с изключение на мадам дьо Ментенон), тъй като те произхождали от висшата аристокрация и не оказвали влияние върху политиката, но връзката на Луи XV с мадам дьо Помпадур е приета като позор. В страната плъзват клевети по адрес на кралската любовница.
Обществено С възцаряването на Луи ХV започва втората фаза от т. нар. стар режим във Франция. Това е съсловно общество, при което произходът определя социалния статус, а не личните качества и богатството. Само че през ХVІІІ в. трите стари съсловия – аристокрация, духовници и селяни[1] – са изменени спрямо средновековието, от което произлизат. Към старата наследствена и титулувана аристокрация (или ''аристокрация на шпагата'') се добавят новите аристократи, които получават титли като награда за заслугите си или просто ги купуват.[2] Но тази ''аристокрация на тогата'', появила се при Луи ХІV, е презирана от класическите знатни. Съсловието на селяните също вече се е развило в най-различни групи и се нарича по-общо ''Третото съсловие''. Тук вече има богати търговци, манифактуристи, адвокати, както и бедни работници и селяни.[3] Всъщност, в най-голяма степен, обществото се дели на привилегировани и непривилегировани. Разликата между тях е в това дали плащат данъци или не. Най-голямото предизвикателство пред управляващите във Франция е да наложат справедлив модел на събиране на данъците – нещо, което те не правят (включително поради липсата на централна банка)[4] и така не отвръщат адекватно на общественото развитие.
 
Франция при Луи ХV безспорно е абсолютна монархия, при която всичко в обществения, политическия и стопанския живот зависи от волята на краля, но това не означава, че няма опозиционни структури. Регионалните парламенти, начело с Парижкият, продължават през цялата епоха да се борят за дял във властта и да оспорват кралски решения. Събранието на духовниците си поставя подобни цели. През 1771 г. парламентите са разпуснати, но това е твърде закъсняла мярка.[5] В духовно отношение главна алтернатива на властта са янсенистите, противници на католическата църква. Кралят опитва да се справи с тях, но се сблъсква с популярността им сред чиновниците и новите аристократи.
Въпреки многото критики мадам дьо Помпадур, която се слави като хубава и интелигентна жена, изиграва огромна роля за развитието на френското изкуство. Тя събира огромна колекция от художествени произведения в своите имения и има принос за развитието на порцелановата фабрика в [[Севър]], която се прочува в цяла Европа. Тя се погрижва за финансирането на редица художници и занаятчии; за построяването на Плас дьо Конкорд и на Военното училище в Париж; защитава непрестанно Енциклопедията срещу атаките на църквата и приобщава краля към идеите на френските просветители. Голям интерес Мадам дьо Помпадур, произведена в маркиза, има и към литературата и философията, тя има близко приятелство с Волтер още преди появяването ѝ във френския двор и представянето и на Луи XV.
 
Разточителната демонстрация на лукс в именията на Луи XV е една от основните причини за критиките срещу нея, независимо от това, че нейната богата фамилия неведнъж предоставя пари на правителството, спасявайки го от фалит. Факт е също, че маркизата завещава цялото си имущество на държавата и след нейната смърт (на 43 г.) то става собственост на короната.
 
След като мадам дьо Помпадур официално заживява във Версай, тя започва да организира вечери за краля с избрани гости, без да налага да се спазва етикета който Луи ненавижда. Атмосферата е толкова семпла, че самият Луи XV сервира кафе по време на вечерите. Помпадур забавлява краля, опитвайки се да го отърве от досадата на държавните дела. Благодарение на нея, кралят получава интимността и женското присъствие, от които е лишен в детството си. С разклатено здраве, след 1750 г. Помпадур вече не е нищо повече от приятелка на краля, но въпреки края на сексуалната им връзка, тя остава близка на краля до смъртта си.
 
<br />
След 1750 г. краля имал своите мимолетни връзки, които криел в малка резиденция, мълвата за тези връзки допринася за лошата му слава.
 
Лишен от неуморимата воля на своя прадядо и свикнал да управлява държавата 17 години със съветите на Фльори, кралят трудно взема решения. Той винаги се държи приятелски със своите министри, предоставя им свобода на действие, но те никога не получават от него предупреждения или знак на неудовлетворение. Често самият Луи XV води тайна дипломация, без да се допитва до министрите си. Повечето от работата на правителството се върши в комисии, начело с министри, които се съвещават без участието на краля. Луи XV ръководи Висшия съвет, създаден от прадядо му, който е отговорен за религията, дипломацията и войната. Той позволява на различни политически фракции да се съревновават за власт и влияние. Едната се ръководи от военния министър граф Аржансон и се противопоставя на партията на философите, начело на която е главният контрольор на финансите Жан-Батист дьо Машо д`Арнувил. Философската партия е поддържана от мадам дьо Помпадур до смъртта ѝ през 1764 г. Маркизата е за реформиране на държавата. Поддържана от семейството си, тя въздейства върху краля за назначаване на министри{{hrf|Глушков|1989|39}}. Ръководейки се от съветите ѝ, кралят извършва справедливата фискална политика, замислена от Машо д`Арнувил.
 
== Първи опит за реформи ==
За да покрие дефицита, който през 1745 г. е 100 милиона екю, д`Арнувил създава общ данък от 20 процента за всички доходи, който засяга привилегированите класи ([[1749]]). Този удар по привилегирования статус на аристокрацията и духовенството е първият във френската история и е препоръчван още преди десетилетия на Луи XIV от Вобан. Новият данък е посрещнат с голямо недоволство от представителите на двете съсловия в парламентарните щати, които все още имат правото да одобряват данъчните промени. На новия данък се противопоставя и църквата. Убеден от свитата в своя двор, кралят се отказва и през [[1751]] г. освобождава духовенството от новия данък. Това е първото поражение на краля в опита му да обложи двете привилегировани класи. Като следствие от тези опити за реформа, Парижкият парламент използва конфликта между духовенството и янсенистите като предлог, за да отправи протест до краля (април [[1743]]), с който се обявява за единствен защитник на монархията.
 
== Външна политика и войни ==
Външната политика на краля изглежда объркана. Фльори умира по време на войната за австрийското наследство, която противопоставя французи и прусаци на британци, холандци и австрийци. Последният етап от войната е маркиран от няколко френски победи: Фонтеноа ([[1745]]), Рокурт ([[1746]]) и Лауфелд ([[1747]]). Битката при Фонтеноа е спечелена от маршал дьо Сакс и е една от най-големите победи на французите над британците. Като следствие от тези победи Франция окупира австрийските Нидерланди (Белгия), които по това време са най-богатата област в Европа. По този начин Луи XV осъществява старата френска мечта за северна граница при поречието на Рейн и достига зенита на своята популярност. Договорът от Екс Ла Шапел ([[1748]]) обаче за учудване на всички възстановява всички австрийски владения. Луи XV не е войнствен крал като прадядо си Луи XIV и изглежда доволен от състоянието на кралството си, оформено като шестоъгълник. Той предпочита да го развие, вместо да го разширява. Последствията от договора обаче са катастрофални за реномето на Луи във Франция. В миналото населението е прощавало на прадядо му Луи XIV за неговите метреси, високите данъци и другите своеволия заради успешните му войни. Затова договорът в Екс Ла Шапел е посрещнат в страната с недоверие към краля и горчивина. Историците смятат, че през [[1748]] г. за пръв път се заражда национализмът във Франция, нещо което Луи XV не разбира. Постепенно след тази година популярността на краля започва да спада и никога не се възстановява.
 
През [[1756]] г. Луи започва да работи за нов дипломатически съюз. Наближава нов военен конфликт. Британци и французи враждуват в Северна Америка без да е обявена официално война. През 1755 г. британците пленяват 300 френски кораба в нарушение на международното право. На 16 януари 1756 г. Великобритания и Прусия подписват договор за неутралитет. В Париж Партията на философите не крие своето разочарование от предателството на пруския крал Фридрих II, на който философите гледат като на приятел. Пруският владетел е мотивиран да разшири територията на страната си без да подбира средствата за това. Той изоставя френския си съюзник още по време на войната за австрийското наследство, подписвайки отделен мирен договор с Австрия през декември 1745 г., което ядосва французите. Маркиза дьо Помпадур ненавижда Фридрих II, който се изказва пренебрежително за нея, наричайки един от пуделите си „Помпадур“. Същевременно френските министри осъзнават, че Австрийската империя не е онази заплаха за страната им, каквато е била някогашната Хабсбургска държава от 16 и 17 в. Новата опасност е набиращата сила Прусия. Философите и маркизата убеждават краля да извърши една същинска „дипломатическа революция“ в Европа. През април 1756 г. Франция и Австрия сключват политически и военен съюз във Версай. Договорът е подписан на [[1 април]] [[1756]] г. и противно на политиката водена дотогава последователно от Анри IV, Ришельо, Мазарини и Луи XIV слага край на един повече от 200-годишен конфликт между французите и Хабсбургската династия. В края на август 1756 г. Фридрих II звладява Саксония без да обявява война, като се възползва от неподготвените за военни действия саксонци и австрийци. Тези действия на пруския крал шокират Европа и особено Франция. Съпругата на дофина, [[Мария Жозефа Сакска]], е дъщеря на електора на Саксония и претърпява аборт при новината за окупацията на Саксония. Луи XV няма друг избор освен да започне война. Междувременно на [[18 май]] [[1756]] г. Великобритания обявява война на Франция. В страната недоволството нараства най-вече заради политическата некомпетентност на краля и огромните разходи на кралския двор независимо, че тези разходи са по-малки от тези в Русия например, а и голяма част от тях са предназначени за подпомагане на изкуството. По това време френската култура е най-добрата в Европа и се копира на целия континент. За недоволството срещу Луи допринасят безспорно и клеветите срещу него и маркиза дьо Помпадур.
 
== Опит за покушение ==
Може би всичко споменато по-горе вдъхновява Робер Дамиен да се опита да убие Луи XV. На [[5 януари]] [[1757]] г. Дамиен влиза във Версай сред хилядите други хора, които са дошли да молят краля за нещо. В 6 следобяд кралят се връща от посещение при дъщеря си и се отправя към каляската си с намерение да се върне в Трианон. Неочаквано Дамиен преодолява охраната и намушква краля с нож. Кралят носи дебели зимни дрехи и острието го ранява леко между 4 и 5 ребро. Кралят, който кърви, остава спокоен и иска да види свещеник, мислейки си че умира. Вика кралицата, за да ѝ поиска прошка за изневерите си. Луи XV обаче оцелява. Според слуховете острието прониква само с 1 см, нещо, което ще накара [[Волтер]] да подиграе краля, казвайки, че е станало „леко убождане“. Дамиен, който е психично болен, е слуга на член на Парламента и там чува много критики срещу краля. Комбинирано с брошурите срещу Луи и Помпадур, той решава, че трябва да спаси Франция, като убие Луи XV. Според други източници, той не иска да убие краля, а само да го предупреди, за да се поправи. Това е първият случай на опит за убийство на френски крал след покушението срещу [[Анри IV]], извършено от [[Франсоа Раваяк]] на [[14 май]] [[1610]] г. Кралят прощава на Дамиен, но не може да го отърве от делото срещу него. То се гледа в Париж и на [[28 март]] [[1757]] г. Дамиен е екзекутиран на площад „Грев“ в Париж след многобройни мъчения. Независимо от съчувствието на населението заради опита за убийство, Луи остава непопулярен. Ужасната екзекуция е атакувана от философите, които я намират за сянка от миналото. В интерес на истината Луи XV няма нищо общо с метода на екзекуцията. Той е избран от Парламента, чиито членове искат да се сближат с краля, след като по-рано са се разбунтували срещу опита му за данъчни реформи. Гражданите пък са разярени най-вече от това, че Луи не се разделя с маркиза дьо Помпадур, въпреки ясния сигнал, даден му от Дамиен. Париж е залят с плакати, съдържащи заплахи за убийството на краля. Луи показва достойнство и приема спокойно опита за убийство, но в следващите седмици потъва в дълбока депресия. Той е убеден, че води погрешна политика и изоставя всякакви опити за реформи. Подстрекаван от Помпадур, кралят освобождава граф Аржансон и Машо д`Арнувил. В правителството влиза херцог дьо Шоазьол.
 
== Смърт ==
Line 146 ⟶ 129:
По такъв начин се знае за 13 извънбрачни деца на Луи XV. Без съмнение реалният брой е по-голям, но изследователите се сблъскват с трудности да определят точния брой на любовниците на краля и оттук да издирят всички негови незаконни потомци.
 
== Бележки ==
== Оценка на царуването на Луи XV ==
<references />{{пост начало}}
Луи XIV оставя Франция във финансов колапс, но неговият наследник Луи XV не решава тези проблеми заради нерешителността си. Луи XV отдава твърде голямо внимание на великолепието на двора си и на интимния си живот като позволява някои от метресите му (Помпадур и [[Мадам дю Бари|графиня дю Бари]]) да влияят върху държавните му дела, заради което е обвиняван приживе и след смъртта си. По време на царуването му Франция присъединява Горна Лотарингия и [[Корсика]], но в Седемгодишната война губи колониалната си империя за сметка на Великобритания. С договора от Париж ([[1763]]), който слага край на Седемгодишната война, Франция губи владенията си в [[Индия]], [[Канада]] и поречието на [[Мисисипи]] и въпреки, че запазва [[Ню Орлеанс]] и земите западно от Мисисипи и Гуаделупе, този договор полага началото на изоставянето на Новия свят. Френският престиж в Европа достига най-ниската си точка.
 
Неефективното управление на краля е в основата на по-късната [[Френска революция]]. Неслучайно в края на живота си Луи е мразен от народа си.
 
Въпреки обвиненията на историците, е справедливо да се отбележи, че Луи XV е бил много интелигентен и в много отношения е предшественик на буржоазните владетели в романтичния [[19 век]].
 
== Източници ==
<references />
 
== Литература ==
* {{cite book | last = Глушков | first = Христо | year = 1989 | title = Френската революция 1789 – 1799 | publisher = Народна просвета |location=София|page = 214 }}
* Michel Antoine, ''Louis XV, Fayard'', 1985
* Michel Antoine, ''Le gouvernement et l'administration sous Louis XV'', 1978
* Pierre Gaxotte, ''Le siècle de Louis XV'', 1972
* Pierre Gaxotte, ''Louis XV'', 1980
* Bernard Hours, ''Louis XV et sa cour'', 2002
 
{{пост начало}}
{{пост|[[крал на Франция|крал на Франция и Навара]]|[[1715]]|[[1774]]|[[Луи XIV]]|[[Луи XVI]]}}
{{пост край}}