Луи XV: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
|||
Ред 99:
Най-значимият проект на Просвещението е създаването на първата в света енциклопедия, наричана просто Енциклопедията. Редактирана от Дени Дидро<ref>Philip Furbank, ''Diderot. A critical biography'', New York 1992, pp. 34-37</ref> със съдействието на много от най-великите умове на епохата, тя е уникално произведение. Тя събира цялото познание на тогавашните хора за света и природата. Като се започва от 1751 г., са издадени 35 тома. Първият е представен официално в присъствието на краля, който решително го одобрява, но когато става ясно, че там се оспорват тезиси на църквата, той налага забрана върху Енциклопедията.<ref>Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 165</ref> Забраната обаче е само формална – енциклопедистите продължават издаването, тайно покровителствани от короната. Все пак правителството открива в текстовете на просветителите опасни идеи и си изгражда подозрително отношение. То се развива след смъртта на краля до началото на революцията.
== Външна политика и войни ==
При управлението на Луи ХV Франция отстъпва от водещите позиции, които е заемала при неговия предшественик. Тя става част от общата система на „[[баланс на силите]]“, равностойна с Великобритания, Австрия и [[Русия]]. Липсата на компетентно ръководство води до сериозни поражения. Прекратява се и териториалното разширение. Страната нееднократно сменя съюзниците си, но това само влошава положението. Все пак това е само крайният резултат. В края на 30-те години се отбелязват недвусмислени успехи и Франция „се радва на престиж, какъвто не е имала от ранните десетилетия на Луи ХІV“.<ref>Paul Kennedy, ''The rise and fall of the great powers. Economic change and military conflict from 1500-2000'', London 1989, p. 140</ref>
=== Полското наследство ===
Когато Луи ХV официално поема короната през 1723 г., Франция е в приятелски отношения с Великобритания. Причината е в несигурното наследство и непредвидимото поведение на Испания. След като поема властта, Фльори запазва за известно време тази конфигурация. През 1733 г. обаче обстановката в Европа се изостря по въпроса за [[Война за полското наследство|полското наследство]]. Франция без желание заема страната на единия кандидат – Станислав Лешчински, който е баща на кралицата. Другият – [[Курфюрство Саксония|саксонският курфюрст]] [[Август III|Август ІІІ]] – е подкрепен от Австрия и Русия. Макар че печели симпатии заради това (Станислав се смята за символ на свободата, а Август – на чуждия диктат), Франция не е готова да воюва ефективно.<ref>Robert Rayner, ''European History 1648-1789'', New York 1949, p. 212</ref> Тя се ограничава с предпазливи акции край [[Рейн]]. Дипломатически обаче е много активна: успява да привлече Испания в т. нар. ''Pacte de famille'' ([[Семеен пакт на Бурбоните|Семейния пакт]]), който се продължава почти през целия век, откъсва и [[Савойско херцогство|Савоя]] от австрийското влияние.<ref>''Ibid.''</ref> В крайна сметка Август е признат за полски крал, а австрийците изгубват [[Неаполитанско кралство|Неапол]] и [[Сицилианско кралство|Сицилия]], отнети от бурбонския принц [[Карлос III|дон Карлос]].<ref>Борислав Гаврилов, ''Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа 1559-1918'', София 2016, с. 321</ref>
Във Войната за полското наследство Франция за пореден път окупира [[херцогство Лотарингия]], което представлява досаден анклав в територията ѝ.<ref>Всъщност след 1713 г. Франция прави усилие да привлече на своя страна херцозите на Лотарнгия, една френска принцеса дори се жени за Леополд Лотарингски. Но след 1723 г., когато Лотарингия се свързва с Австрия, ситуацията изведнъж става опасна, виж Bernier, ''Louis the Beloved''…, p. 180</ref> На мирните преговори във Виена през 1738 г. се договаря мащабна размяна на владения, която задоволява всички. Тъй като на предната година умира последният херцог на [[Тоскана]] от рода на [[Медичи|Медичите]], неговият трон е предложен на [[Франц I|Франц Стефан]] от Лотарингия. Той е съпруг на австрийската престолонаследничка [[Мария Терезия (Свещена Римска империя)|Мария Терезия]], което означава, че в перспектива Тоскана ще стане час от [[Хабсбурги|Хабсбургските владения]]. В същото време Лотарингия е дадена на Станислав Лешчински и се очаква след време да премине към Франция. Така Фльори решава най-стария териториален проблем на страната, който още Луи ХІV се чуди как да разплете.
=== Австрийското наследство ===
Съвсем скоро в Европа започва нова криза, свързана с наследството на Хабсбургската империя. Съгласно Виенския договор Франция е признала [[Прагматична санкция|Прагматическата санкция]] – документът, с който император [[Карл VI|Карл VІ]] завещава всичко на първородната си дъщеря Мария Терезия. Сега, когато той умира, Фльори обявява, че ще спази ангажиментите си. Това не му пречи да изпрати войски на помощ на неговия съюзник [[Курфюрство Бавария|Бавария]].<ref>Начело стои маршал дьо Бел-Ил. Той възнамерява, както при кардинал Ришельо, да ангажира Хабсбургите с акции дълбоко в Германия, за да ги държи далеч от френските граници, виж Rayner, ''European History''…, p. 228</ref> Без официално да е обявила война, Франция участва в баварския поход към [[Виена]] и в последвалото окупиране на [[Чехия]]. Тя допринася също така за избирането на баварския курфюрст Карл Албрехт за император (с името [[Карл VII (Свещена Римска империя)|Карл VІІ]]) през януари 1742 г. – първият представител на друг род освен Хабсбургите на този пост. Така започва [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]]. Скоро французите са принудени да отстъпят обратно към родината си, давайки много жертви. Бавария е разгромена, а през 1745 г. Карл VІІ умира и цялата германска авантюра на Франция се проваля.<ref>Arthur Hassal, ''The Balance of Power 1715-1789'', New York 1907, pp. 157-158</ref>
Това е времето, в което на сцената – засега като френски съюзник – излиза младият [[Кралство Прусия|пруски крал]] [[Фридрих II (Прусия)|Фридрих ІІ]]. Много скоро французите се убеждават, че на него не може да се разчита – през 1742 г. той коварно сключва сепаративен договор с Мария Терезия и тя вече може да обърне всичките си войски против Франция.<ref>Nancy Mitford, ''Frederick the Great'', New York 1984, p. 130</ref> Това отношение изиграва важна роля по-късно и спомага за френско-австрийското сближение.
След смъртта на предпазливия Фльори Франция влиза официално във войната (1744) и тъй като кралят е поел сам властта, решава да придружи армиите си в [[Нидерландия (историческа област)|Нидерландия]]. Именно тази австрийска територия става сега основен театър на войната. С важното си положение като буфер към Холандската република тя е постоянен обект на френската агресия. Англичани, холандци, австрийци и [[Кралство Хановер|хановерци]] събират т. нар. Прагматическа армия, за да я защитават. Луи обаче разполага с блестящия маршал [[Морис дьо Сакс]] и може лично да види как съюзническата армия търпи пораженията при [[Битка при Фонтеноа|Фонтеноа]] (1745),<ref>Francis Skrine, ''Fontenoy and Great Britain's share in the war of the Austrian succession, 1741-1748'', Edinburgh 1906, pp. 158-202</ref> при Року (1746) и при Лауфелд (1747). Във финалните акорди на конфликта французите навлизат в [[Зеландия]], превземайки ключовата крепост [[Берген оп Зоом|Берген-оп-Зоом]]. Луи може да анексира цялата област, което дори прадядо му не е постигал. Неочаквано той се съгласява да я върне на австрийците без териториални корекции. По този начин Франция не получава нищо от [[Аахенски мирен договор (1748)|Аахенския мирен договор]] (1748). На изумените си съветници той дава надменно обяснение: „Аз съм крал, а не търговец“. Недоволството все пак остава, то преминава и сред гражданите и се превръща в грандиозен провал на краля.<ref>Подробно за настроенията сред гражданите виж в Casimir Stryienski, ''The eighteenth century'', New York 1916, pp. 154-156</ref> За първи път Многообичаният Луи става обект на подигравки, а престижът му рязко спада. Понася се злобната шега ''Bête comme la paix'' (Глупав като мира).<ref>I. S. Leadam, ''The history of England, from the accession of Anne to the death of George II, 1702-1760'', New York 1969, p. 418</ref>
=== Дипломатическата революция ===
Спадът в популярността на Луи ХV го потиква към нестандартни решения. Макар че инициативата за сближение със стария враг Австрия не е негова (не е дори и френска), фактът, че той я приема, показва объркването сред управляващите слоеве. Всъщност австрийският канцлер [[Венцел Антон фон Кауниц|Кауниц]] пръв осъзнава, че Прусия, а не Франция е вече главния враг на страната му. Французите също имат за какво да се реваншират на коварния пруски крал. Да се стигне до съюз между тези две държави е толкова невероятно, че историците са създали специално понятие – ''[[Дипломатическа революция|Révolution diplomatique]].''<ref>E. N. Williams, ''Dictionary of English an European History''…, pp. 117-118</ref> Същевременно Великобритания продължава да се стреми към война с Франция, за да довърши започнатото – отнемане на френските колонии и съсипването на страната като търговски съперник. За изпълнение на плановете си тя се обвързва с Прусия, която приема срещу сериозни субсидии да бъде континенталната ѝ шпага.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' p. 140</ref> Новият играч е Русия, която при [[Елисавета (Русия)|царица Елисавета]] е враждебна на Прусия. Така се оформя непозната до този момент коалиция, известна като коалицията Кауниц.
Австрийският канцлер проучва настроенията сред френските управляващи още от 1749 г., но първите предложения не са посрещнати с разбиране от краля. Това, което му повлиява да промени позицията си, са съветите на Помпадур.<ref>Rayner, ''European History''…, p. 244</ref> Само че тук вече умната фаворитка се надценява – да се впусне в дебрите на международната политика не е като да ръководи съдбините на двора. Сакаш в нейна подкрепа идва повишената активност на английската дипломация и договорите с Русия (1755) и Прусия (1756).<ref>Hassall, The Balance of Power…, p. 234</ref> Опасявайки се, че това може да доведе до изолация на Франция, правителството приема австрийското предложение и в средата на 1756 г. подписва с Австрия отбранителен договор във Версай.<ref>''Ibid''., p. 238</ref> Русия, притеснена от англо-пруското сближаване, рязко минава на тяхна страна. Двете източни сили са готови да нападнат Фридрих ІІ веднага, но Луи ги възпира – той не иска пълномащабна сухопътна война, защото в колониите вече се вихрят военни действия. Тогава Фридрих, подозирайки за готвената атака, напада пръв (август 1756). Започва [[Седемгодишна война|Седемгодишната война]] и през май 1757 г., след подписването на втория договор от Версай (вече нападателен), коалицията Кауниц е завършена.
=== Седемгодишната война ===
Това е авантюрата, която срива популярността на Луи ХV, отнема на Франция ключови колонии и показва, че управление на фаворитки и техните протежета не носи нищо добро. Изглежда, че правителството постъпва безотговорно с включването си във войната. Начело на армиите често се озовават некомпетентни лидери. И ако в началото, през 1756 г., Франция все още може да претендира за хегемон в Европа, в края, през 1763 г., тя вече е второразрeдна велика сила. „Авторитетът на Франция не е бил по-нисък от най-мрачните моменти на [[Стогодишна война|Стогодишната война]]“, твърди Р. Рейнър.<ref>Rayner, ''European History''…, p. 264</ref>
Това е войната, която ще покаже дали малката, но здрава пруска войска ще издържи на натиска на три мощни монархии. Фридрих ІІ разчита на бързина и максимална ефективност на кампаниите си и това се вижда още в началото. През ноември 1757 г. Франция получава жесток урок, когато прусаците разбиват армията ѝ при [[Битка при Росбах|Росбах]] и унижават командващия маршал дьо Субиз.<ref>Stryienski, ''The eighteenth century'', p. 178</ref> Ново поражение на следващата година при [[Битка при Крефелд|Крефелд]] допълва картината. Като капак на всичко се случва и морска катастрофа – [[Битка при Киберон|битката в залива Киберон]] (1759). Дотам се стига след като новият силен министър Шоазьол предлага да се организира десант в [[Шотландия]]. Англичаните зорко следят френските приготовления и пресрещат флота, нанасяйки му пълно поражение. Това събитие оказва пагубно влияние върху отвъдморските владения на Франция – без господство по моретата тя не може да превозва нито войски, нито провизии. Не е случайно, че и войната в колониите завършва със сериозни английски успехи.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' p. 147</ref>
Още през същата година англичаните завземат [[Мартиника]] и [[Гваделупа]] и след тежка обсада превземат [[Квебек (град)|Квебек]] – първата френска крепост в [[Канада (Нова Франция)|Канада]]. Настъплението продължава с падането на [[Монреал]] през 1760, с което цяла Канада попада под английска власт.<ref>James Jeffers, ''History of Canada'', Toronto 1878, pp. 29-30</ref> В [[Индия]] също настъпват тежки поражения – най-вече падането на главния френски пост [[Пондичери|Пондишери]].<ref>Хайнц Нойкирхен, ''Морската мощ в огледалото на историята'', Варна 1985, с. 174</ref> И ако Луи ХV се е надявал, че в края на войната ще си върне всичко, както той постъпва с Нидерландия през 1748 г., остава излъган. Макар че така ставас Пондишери, с френското влияние в Индия е свършено, а Канада е изгубена завинаги.
През 1761 г. Шоазьол поема прякото командване на армията и флота с амбицията да възстанови силата и престижа им, но се сблъсква се главния проблем на страната – недостига на пари. Опитът му да притисне парламентите и търговските камари в големите градове не носи успех. Междувременно в Германия пруската армия е почти унищожена в редица битки с руснаците и австрийците, същото се готви и за самата Прусия. Неочакваната смърт на Елисавета (1762) спасява Фридрих ІІ, тъй като наследникът ѝ [[Петър III (Русия)|Петър ІІІ]] е негов почитател. В крайна сметка, въпреки съсипващите икономиката разходи,<ref>Виж подробности в James Riley, ''The Seven Years War and the old regime in France. The economic and financial toll'', Princeton 1986, pp. 132-161</ref> в Седемгодишната война Франция не постига главната си цел – да спре възхода на Прусия, а за сметка на това понася серия унизителни поражения. Иронично е, че унижението ѝ е подписано тъкмо в Париж на 10 февруари 1763 г. Договорът потвърждава загубата на Канада, както и на част от [[Френска Луизиана|Луизиана]] (последната в полза на Испания), докато островите Гваделупа, Мартиника и [[Сейнт Лусия]] са ѝ възстановени.
= [6] Виж подробности в James Riley, ''The Seven Years War and the old regime in France. The economic and financial toll'', Princeton 1986, pp. 132-161 =
<br />
В края на управлението на Луи ХV Лотарингия най-после става част от Франция. След смъртта на Станислав Лешчински през 1766 г., тъст на краля, тя става част от неговото наследство. Официално е присъединена през март същата година. Така се завършва дълъг процес, започнат още през Тридесетгодишната война. Лотарингия неведнъж е била окупирана като предпазна мярка, след това освобождавана, но така и не се появява повод за военното ѝ завладяване. Сега проблемът се решава по династичен път.
Въпросът за Корсика се поставя още в края на 30-те години, когато населението започва да се бунтува срещу властта на република Генуа. През 1755 г. водачът на бунта Паскале Паоли обявява създаването на самостоятелна държава. Генуа няма сили да се справи с това и кани Луи ХV да потуши бунта.[1] Армия от 27 000 души завзема пристанищата и основните пътища. През 1768 г. Генуа отстъпва острова на Франция, за да не попадне в английски ръце, а Паоли бяга в Лондон.
[1] L. H. Caird, ''History of Corsica'', London 1899, p. 125
== Смърт ==
| |||