Луи XV: Разлика между версии

От 1758 до 1770 г. правителството е доминирано от [[Етиен Франсоа, херцог дьо Шоазьол|херцог дьо Шоазьол]],<ref>Roger Soltau, ''The Duc de Choiseul'', Oxford 1909, p. 24</ref> препоръчан от [[Мадам Дьо Помпадур|мадам Помпадур]]. Той заема различни постове, впоследствие включва свои роднини и съмишленици и по този начин здраво заема властта. Най-значимото събитие през неговото управление е отстраняването на йезуитите през 1764 г. Това явление, което засяга цяла католическа Европа, се корени в твърде силното влияние на ордена, неговата интернационалност и автономност, което противоречи на стремежите на националните държави към реформиране и централизация на образованието. Във Франция йезуитите имат около 150 училища, включително най-добрите колежи, а техни ученици са Волтер и Дидро. Атаката е подета от парламентите, които от 1762 г. започват да забраняват дейността им в своите провинции. Дворът се разделя по въпроса, но накрая Луи се вслушва в съвета на Помпадур и Шоазьол и разширява забраната върху цялото кралство.<ref>Joseph McCabe, ''The Jesuits. Religious rogues'', Haldeman-Julius Publications 1927, p. 56</ref>

 

 

=== Кралят и неговите фаворитки ===

Подобно на предшественика си, Луи ХV има много извънбрачни връзки, които не се притеснява да афишира. И също като него, той оставя любовниците си да се месят в управлението. В началото той е силно привързан към съпругата си, но нейната непрекъсната бременност и грижи за децата му дават основание да потърси заместничка. Впоследствие кралят става известен с безбройните жени, минали през леглото му. Оказва се, че той е много харесван мъж и че заедно с лова жените са любимото му развлечение.

През 1738 г. [[Мария Лешчинска]] изгубва дете и лекарите ѝ препоръчват да се въздържа от интимност известно време.<ref>Nolhac, ''Louis XV et Marie Leczniska'', p. 173</ref> След като получава отказ, кралят никога повече не прекарва нощта с нея. Негова първа любовница става [[Луиз Жюли дьо Майи]], придворна дама на кралицата, след което кралят има връзки с двете ѝ сестри – Полин Фелисите и [[Мари-Ан дьо Шатору|Мари Ан]].<ref>''Ibid''., p. 208</ref> Първата умира при раждането на дете от него, а втората става негова официална фаворитка (1742). Той ѝ дава титлата графиня на Шатору. Тя изглежда всемогъща за няколко години, след което на хоризонта изгрява прочутата маркиза Помпадур.

 

Тя е родена с името Жан-Антоанет Поасон, дъщеря на финансист с буржоазен произход. Отгледана е от богатия си чичо-банкер, който ѝ урежда брак с Шарл Гийом д’Етиол, собственик на имение точно до ловната гора на краля. Това отваря пред младата дама вратите към висшето общество, но не и към двора. Едва след смъртта на графиня дьо Шатору Жан-Антоанет успява да си уреди присъствие на кралски бал (февруари 1745). Изглежда, че усилията ѝ да се срещне с краля са били съвсем целенасочени и носят очаквания успех.<ref>Lever'', Madame de Pompadour…'', p. 55</ref> Скоро тя вече е новата фаворитка, каквато остава до смъртта си 20 години по-късно. Става толкова влиятелна, че може да назначава и сваля министри (тя назначава могъщия после Шоазьол, както и [[Волтер]] – за придворен историограф),<ref>''Любовница и съветник. Как маркиза дьо Помпадур покорява краля и Франция'', статия на сайта history.nakratko.com, посетена на 18.09.2019</ref> да напътства краля във вътрешната и външната политика. Дори след края на интимните им отношения, те остават приятели и той продължава да се допитва до нея по всякакви въпроси.

Жан-Антоанет получава титлата маркиза дьо Помпадур. Тя става голям покровител на изкуствата и науките. С нейната намеса се появява стилът [[Рококо]]. По нейно желание е изграден [[Конкорд (площад)|площад Конкорд]] в Париж. Тя издига до върха интелектуалци като Жорж Буфон, Франсоа Кене, [[Дени Дидро]] и Шарл Дюкло.<ref>Пак там</ref> Събира си огромна колекция от картини и защитава проекта на [[Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите|Енциклопедията]] от атаките на църквата. Вероятно успява да приобщи краля към някои от идеите на [[Просвещение|Просвещението]]. За да задоволи желанието на Луи за млади момичета и за да се застрахова от съпернички, тя създава известната вила в Парка на елените.<ref>Според разказа на Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 171 това е къщичка с пет-шест стаи, обслужвана от трима дискретни прислужници. Момичета от ниските класи са набирани от специални служители, пред които версията е, че ще ги посети важен чужденец.</ref> За около десетилетие тя става тойното място за сексуални срещи на краля. Внимателно са подбирани красиви, но не особено умни девойки, за които маркизата знае, че не могат да я застрашат.

 

=== Просвещението ===

През управлението на Луи ХV започва забележителен възход на френската обществена и философска мисъл, наречен просто Светлина (''lumière''), а на български език известен като Просвещение. Това не е само френско, а общоевропейско явление, но безспорно най-значимите произведения се появяват във Франция. „През този век умовете се просветиха много повече, отколкото през всички предишни“,<ref>González-Palacios, ''The Age of Louis XV'', p. 19</ref> твърди един от просветителите – Волтер. Просвещението се случва при крал, който е чужд на умствените занимания и не допринася за всеобщия напредък на мисълта. Мадам Помпадур е много повече привлечена от идеите на просветителите и тя става връзка между тях и краля.

Просвещението не е единно явление, не се откриват особени връзки и влияния между просветителите.<ref>Norman Hampson, ''The Enlightenment'', New York 1976, p. 10</ref> Идеите им са разнопосочни, има умерени и крайни, критични към короната и критични към обществото, но едно обединява всички – преклонението към разума и отричането на религиозните [[Предразсъдък|предразсъдъци]]. Дейците на това явление са учени, енциклопедисти, философи и обществени дейци. Те са изказали твърдения, които и до днес се приемат за основа на общественото познание. Пионер на просвещението е [[Шарл дьо Монтескьо]], който в книгата си ''De l’esprit des lois'' (За духа на законите) разсъждава върху устройството на държавите и формите на управление.<ref>William Doyle, ''The Old European Order''…, p. 184</ref> [[Волтер|Франсоа Волтер]] става известен с ''Le Siècle de Louis XIV'' (Векът на Луи ХІV), но най-значимото му произведение е ''Dictionnaire philisophique'' (Философски речник). Той предпочита държава, начело с крал-философ, с което теоретически аргументира просветеният абсолютизъм. [[Жан-Жак Русо]] е най-радикален (схващан като баща на Френската революция). В ''Du contrat sociale'' (Обществения договор) той се обявява срещу [[Социално неравенство|социалното неравенство]] и потъпкването на личната свобода. Критиката му е насочена включително срещу абсолютната монархия на Луи ХV.

Най-значимият проект на Просвещението е създаването на първата в света енциклопедия, наричана просто Енциклопедията. Редактирана от Дени Дидро<ref>Philip Furbank, ''Diderot. A critical biography'', New York 1992, pp. 34-37</ref> със съдействието на много от най-великите умове на епохата, тя е уникално произведение. Тя събира цялото познание на тогавашните хора за света и природата. Като се започва от 1751 г., са издадени 35 тома. Първият е представен официално в присъствието на краля, който решително го одобрява, но когато става ясно, че там се оспорват тезиси на църквата, той налага забрана върху Енциклопедията.<ref>Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 165</ref> Забраната обаче е само формална – енциклопедистите продължават издаването, тайно покровителствани от короната. Все пак правителството открива в текстовете на просветителите опасни идеи и си изгражда подозрително отношение. То се развива след смъртта на краля до началото на революцията.

 

=== Полското наследство ===

Когато Луи ХV официално поема короната през 1723 г., Франция е в приятелски отношения с Великобритания. Причината е в несигурното наследство и непредвидимото поведение на Испания. След като поема властта, Фльори запазва за известно време тази конфигурация. През 1733 г. обаче обстановката в Европа се изостря по въпроса за [[Война за полското наследство|полското наследство]]. Франция без желание заема страната на единия кандидат – Станислав Лешчински, който е баща на кралицата. Другият – [[Курфюрство Саксония|саксонският курфюрст]] [[Август III|Август ІІІ]] – е подкрепен от Австрия и Русия. Макар че печели симпатии заради това (Станислав се смята за символ на свободата, а Август – на чуждия диктат), Франция не е готова да воюва ефективно.<ref>Robert Rayner, ''European History 1648-1789'', New York 1949, p. 212</ref> Тя се ограничава с предпазливи акции край [[Рейн]]. Дипломатически обаче е много активна: успява да привлече Испания в т. нар. ''Pacte de famille'' ([[Семеен пакт на Бурбоните|Семейния пакт]]), който се продължава почти през целия век, откъсва и [[Савойско херцогство|Савоя]] от австрийското влияние.<ref>''Ibid.''</ref> В крайна сметка Август е признат за полски крал, а австрийците изгубват [[Неаполитанско кралство|Неапол]] и [[Сицилианско кралство|Сицилия]], отнети от бурбонския принц [[Карлос III|дон Карлос]].<ref>Борислав Гаврилов, ''Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа 1559-1918'', София 2016, с. 321</ref>

Във Войната за полското наследство Франция за пореден път окупира [[херцогство Лотарингия]], което представлява досаден анклав в територията ѝ.<ref>Всъщност след 1713 г. Франция прави усилие да привлече на своя страна херцозите на Лотарнгия, една френска принцеса дори се жени за Леополд Лотарингски. Но след 1723 г., когато Лотарингия се свързва с Австрия, ситуацията изведнъж става опасна, виж Bernier, ''Louis the Beloved''…, p. 180</ref> На мирните преговори във Виена през 1738 г. се договаря мащабна размяна на владения, която задоволява всички. Тъй като на предната година умира последният херцог на [[Тоскана]] от рода на [[Медичи|Медичите]], неговият трон е предложен на [[Франц I|Франц Стефан]] от Лотарингия. Той е съпруг на австрийската престолонаследничка [[Мария Терезия (Свещена Римска империя)|Мария Терезия]], което означава, че в перспектива Тоскана ще стане час от [[Хабсбурги|Хабсбургските владения]]. В същото време Лотарингия е дадена на Станислав Лешчински и се очаква след време да премине към Франция. Така Фльори решава най-стария териториален проблем на страната, който още Луи ХІV се чуди как да разплете.

 

=== Австрийското наследство ===

Съвсем скоро в Европа започва нова криза, свързана с наследството на Хабсбургската империя. Съгласно Виенския договор Франция е признала [[Прагматична санкция|Прагматическата санкция]] – документът, с който император [[Карл VI|Карл VІ]] завещава всичко на първородната си дъщеря Мария Терезия. Сега, когато той умира, Фльори обявява, че ще спази ангажиментите си. Това не му пречи да изпрати войски на помощ на неговия съюзник [[Курфюрство Бавария|Бавария]].<ref>Начело стои маршал дьо Бел-Ил. Той възнамерява, както при кардинал Ришельо, да ангажира Хабсбургите с акции дълбоко в Германия, за да ги държи далеч от френските граници, виж Rayner, ''European History''…, p. 228</ref> Без официално да е обявила война, Франция участва в баварския поход към [[Виена]] и в последвалото окупиране на [[Чехия]]. Тя допринася също така за избирането на баварския курфюрст Карл Албрехт за император (с името [[Карл VII (Свещена Римска империя)|Карл VІІ]]) през януари 1742 г. – първият представител на друг род освен Хабсбургите на този пост. Така започва [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]]. Скоро французите са принудени да отстъпят обратно към родината си, давайки много жертви. Бавария е разгромена, а през 1745 г. Карл VІІ умира и цялата германска авантюра на Франция се проваля.<ref>Arthur Hassal, ''The Balance of Power 1715-1789'', New York 1907, pp. 157-158</ref>

Това е времето, в което на сцената – засега като френски съюзник – излиза младият [[Кралство Прусия|пруски крал]] [[Фридрих II (Прусия)|Фридрих ІІ]]. Много скоро французите се убеждават, че на него не може да се разчита – през 1742 г. той коварно сключва сепаративен договор с Мария Терезия и тя вече може да обърне всичките си войски против Франция.<ref>Nancy Mitford, ''Frederick the Great'', New York 1984, p. 130</ref> Това отношение изиграва важна роля по-късно и спомага за френско-австрийското сближение.

 

=== Дипломатическата революция ===

Спадът в популярността на Луи ХV го потиква към нестандартни решения. Макар че инициативата за сближение със стария враг Австрия не е негова (не е дори и френска), фактът, че той я приема, показва объркването сред управляващите слоеве. Всъщност австрийският канцлер [[Венцел Антон фон Кауниц|Кауниц]] пръв осъзнава, че Прусия, а не Франция е вече главния враг на страната му. Французите също имат за какво да се реваншират на коварния пруски крал. Да се стигне до съюз между тези две държави е толкова невероятно, че историците са създали специално понятие – ''[[Дипломатическа революция|Révolution diplomatique]].''<ref>E. N. Williams, ''Dictionary of English an European History''…, pp. 117-118</ref> Същевременно Великобритания продължава да се стреми към война с Франция, за да довърши започнатото – отнемане на френските колонии и съсипването на страната като търговски съперник. За изпълнение на плановете си тя се обвързва с Прусия, която приема срещу сериозни субсидии да бъде континенталната ѝ шпага.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' p. 140</ref> Новият играч е Русия, която при [[Елисавета (Русия)|царица Елисавета]] е враждебна на Прусия. Така се оформя непозната до този момент коалиция, известна като коалицията Кауниц.

Австрийският канцлер проучва настроенията сред френските управляващи още от 1749 г., но първите предложения не са посрещнати с разбиране от краля. Това, което му повлиява да промени позицията си, са съветите на Помпадур.<ref>Rayner, ''European History''…, p. 244</ref> Само че тук вече умната фаворитка се надценява – да се впусне в дебрите на международната политика не е като да ръководи съдбините на двора. Сакаш в нейна подкрепа идва повишената активност на английската дипломация и договорите с Русия (1755) и Прусия (1756).<ref>Hassall, The Balance of Power…, p. 234</ref> Опасявайки се, че това може да доведе до изолация на Франция, правителството приема австрийското предложение и в средата на 1756 г. подписва с Австрия отбранителен договор във Версай.<ref>''Ibid''., p. 238</ref> Русия, притеснена от англо-пруското сближаване, рязко минава на тяхна страна. Двете източни сили са готови да нападнат Фридрих ІІ веднага, но Луи ги възпира – той не иска пълномащабна сухопътна война, защото в колониите вече се вихрят военни действия. Тогава Фридрих, подозирайки за готвената атака, напада пръв (август 1756). Започва [[Седемгодишна война|Седемгодишната война]] и през май 1757 г., след подписването на втория договор от Версай (вече нападателен), коалицията Кауниц е завършена.

 

=== Седемгодишната война ===

 

Това е войната, която ще покаже дали малката, но здрава пруска войска ще издържи на натиска на три мощни монархии. Фридрих ІІ разчита на бързина и максимална ефективност на кампаниите си и това се вижда още в началото. През ноември 1757 г. Франция получава жесток урок, когато прусаците разбиват армията ѝ при [[Битка при Росбах|Росбах]] и унижават командващия маршал дьо Субиз.<ref>Stryienski, ''The eighteenth century'', p. 178</ref> Ново поражение на следващата година при [[Битка при Крефелд|Крефелд]] допълва картината. Като капак на всичко се случва и морска катастрофа – [[Битка при Киберон|битката в залива Киберон]] (1759). Дотам се стига след като новият силен министър Шоазьол предлага да се организира десант в [[Шотландия]]. Англичаните зорко следят френските приготовления и пресрещат флота, нанасяйки му пълно поражение. Това събитие оказва пагубно влияние върху отвъдморските владения на Франция – без господство по моретата тя не може да превозва нито войски, нито провизии. Не е случайно, че и войната в колониите завършва със сериозни английски успехи.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' p. 147</ref>

Още през същата година англичаните завземат [[Мартиника]] и [[Гваделупа]] и след тежка обсада превземат [[Квебек (град)|Квебек]] – първата френска крепост в [[Канада (Нова Франция)|Канада]]. Настъплението продължава с падането на [[Монреал]] през 1760, с което цяла Канада попада под английска власт.<ref>James Jeffers, ''History of Canada'', Toronto 1878, pp. 29-30</ref> В [[Индия]] също настъпват тежки поражения – най-вече падането на главния френски пост [[Пондичери|Пондишери]].<ref>Хайнц Нойкирхен, ''Морската мощ в огледалото на историята'', Варна 1985, с. 174</ref> И ако Луи ХV се е надявал, че в края на войната ще си върне всичко, както той постъпва с Нидерландия през 1748 г., остава излъган. Макар че така става с Пондишери, с френското влияние в Индия е свършено, а Канада е изгубена завинаги.

 

През 1761 г. Шоазьол поема прякото командване на армията и флота с амбицията да възстанови силата и престижа им, но се сблъсква се главния проблем на страната – недостига на пари. Опитът му да притисне парламентите и търговските камари в големите градове не носи успех. Междувременно в Германия пруската армия е почти унищожена в редица битки с руснаците и австрийците, същото се готви и за самата Прусия. Неочакваната смърт на Елисавета (1762) спасява Фридрих ІІ, тъй като наследникът ѝ [[Петър III (Русия)|Петър ІІІ]] е негов почитател. В крайна сметка, въпреки съсипващите икономиката разходи,<ref>Виж подробности в James Riley, ''The Seven Years War and the old regime in France. The economic and financial toll'', Princeton 1986, pp. 132-161</ref> в Седемгодишната война Франция не постига главната си цел – да спре възхода на Прусия, а за сметка на това понася серия унизителни поражения. Иронично е, че унижението ѝ е подписано тъкмо в Париж на 10 февруари 1763 г. Договорът потвърждава загубата на Канада, както и на част от [[Френска Луизиана|Луизиана]] (последната в полза на Испания), докато островите Гваделупа, Мартиника и [[Сейнт Лусия]] са ѝ възстановени.

 

=== Присъединяване на Лотарингия и Корсика ===

В края на управлението на Луи ХV Лотарингия най-после става част от Франция. След смъртта на Станислав Лешчински през 1766 г., тъст на краля, тя става част от неговото наследство. Официално е присъединена през март същата година. Така се завършва дълъг процес, започнат още през [[Тридесетгодишна война|Тридесетгодишната война]]. Лотарингия неведнъж е била окупирана като предпазна мярка, след това освобождавана, но така и не се появява повод за военното ѝ завладяване. Сега проблемът се решава по династичен път.

 

 

== Смърт ==