Момчил войвода: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 64:
 
==== Ход на битката ====
На [[7 юли]] [[1345]] строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Умур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „Деянията на Умур паша“ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом. Останалите живи воини на Момчил, начело с братовчед му РайчоРайко, също получили разрешението на Кантакузин да се завърнат в Българското царство. Те се заселили в южните му предели и селището им е било наречено и носи и до ден днешен името [[Момчиловци]].
 
==== Последици ====