Петко войвода: Разлика между версии

[[Файл:St. Ioan church in Maronia where Petko Voivode was receiving communion.jpg|мини|240px|Църквата св. Йоан в [[Мароня]] – [[Западна Тракия|Беломорска Тракия]], където се е черкувал Капитан Петко Войвода и след като освобождава града от османска власт през декември 1877, обявява установявенетоустановяването на българска власт]]

'''Петко Кирков (Каракирков, Киряков) Калоянов''', по-известен като '''Капитан Петко войвода''', е [[Българи|български]] [[хайдутство|хайдушки войвода]] и [[революционер]], посветил живота си на освобождението на [[Беломорска Тракия|беломорските българи]] и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в ОсманскаОсманската Турцияимперия.<ref>[http://chitanka.info/text/2247 Николай Хайтов, Стою Шишков, Филип Симидов и Кирко Каракиров – основни източници за Петко Войвода]</ref>

На 6 януари [[1863]] година една потеря от 130 души заптиизаптиета и башибозуци открива и загражда станалите вече деветима хайдути край селотосело [[Исьорен (Вилает Одрин)|Исьорен]] в Еноската кааза. Двама са убити, а Войводата (Голям Петко), [[Петко Радев (революционер)|Петко Радев]] (Малък Петко), Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени пленени от турците и хвърлени в затвора в [[Галиполи (град в Турция)|Гелибол]]. Организират бягство, но са заловени и преместени в [[Солун]] в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като [[Бяла кула|Бялата кула]]. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в [[Драма (град)|Драма]]. По пътя хайдутите напиват заптиитезаптиетата и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

През [[1864]] г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата [[Момчил]]оваМомчилова крепост [[Арбаджикьой|Буруград]] и езерото [[Буругьол]], [[Ксанти]]йско, девет дена по-късно – в планината Саръкая, [[Мароня|Маронийско]], четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в [[Одрин]], получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на [[Гюмюрджина]] – на 30 август и на 28 септември.

След опит за покушение над войводата, поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей, на черкезите от село Коюшепе, на следната [[1871]] г. във февруари 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата са прогонени. Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни – в околностите на съседното черкезко село [[Акходжа]], и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Тук 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия. След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата не се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го „вразумява“. Репресиите са прекратени.

В [[1874]] г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, [[Енос]]ко, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 кмкилометра за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в [[Димотика|Димотишко]], след това с една башибозушка орда в [[Кърджали]]йско, накрая, пак с редовна войска, на 30 юни в [[Гюмюрджина|Гюмюрджинско]]. Следва нападение върху [[Дедеагач]]ката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак [[Цариград]] и лично Одринският валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, като единственото му геройство е, че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Петко войвода Доганхисар. Четата се оттегля към [[Марония]] и есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния грък лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.

В [[1875]] г. първата схватка с потерите е на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни – при Бургасдере, Димотишко, на 20 август – в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно – при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават трима убити и петима ранени. Петко войвода е ранен в ръката. След това, при село [[Кадъкьой (Вилает Родосто)|Кадъкьой]], Джафер ага напада четата. По заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Мароня, която е там да го пази от дружината. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в [[Мароня]], арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската гоги следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на четирима четници, заточени на Кипър и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета са пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на тежка опасност беломорските българи.

В края на декември [[1877]] година четата влиза в [[Мароня]] и освобождава града и околния район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3 март нов стил) на Санстефанския договор, по който градът остава извън границите на България, и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Марония, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония, предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнското население в [[Беломорие]]то и [[Родопи]]те от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. [[Сенклер]] нарекъл се ''„Хидает“ бей''. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 [[Сенклер]]исти, като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени – 11 души и убиват и раняват – 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-тинаина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкото стотинНяколкотостотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият – на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на [[Родопите]], се присъединява и четата на [[Крайчо Самоходов|Крайчо войвода]]. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука [[Чепеларе]], [[Широка лъка]] и съседните християнски села. В края на декември в [[Рупчос]] идва руски гарнизон и поема тази отговорност.

Ген. [[Михаил Скобелев|Скобелев]] кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава в [[Русия]]. Там е представен на император [[Александър II (Русия)|Александър II]]. Той го произвежда в чин [[капитан]] от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160  000 декара в [[Киев]]ска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

През [[1880]] година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от [[Казанлък]] от котленския род на известния капитан [[Георги Мамарчев]], сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май [[1896]] г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на останалото в пределите на Турция българско население се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „[[Странджа (организация)|Странджа]]“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия. Днес тази организация носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на [[Демократическа партия|Демократическата партия]] във Варна.<ref>[http://moreto.net/events.php?n=57922 Документална изложба за Капитан Петко войвода]</ref>.

През [[1891]] г. Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак, когото семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът [[Спас Турчев]] заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44  000 златни лева и още ценни книжа за около 16  000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни, от 27 юли до 15 декември [[1892]] г., във варненската крепост Ичкале (наричана и Барутхане, погрешно асоциирана с подземията на Римските терми), след което е интерниран в [[Трявна]]. След падането на Стамболов на 18 май [[1894]] г. той се връща във Варна. В началото на юни 1895 година Петко войвода и [[Георги Христов Маламата]] пристигат в Станимака, изпратени от [[Върховен македоно-одрински комитет|Македонския комитет]], за да набират доброволци за чета. В града е сформирана Пловдивско-Станимашката чета, която под командването на Маламата участва в Четническата акция, взаимодействайки с Трета серска дружина на поручик Тома Давидов.

Капитан Петко войвода умира на [[7 февруари]] [[1900]] година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.<ref>[http://www.moreto.net/varna-gid2.php?n=35543 Паметник на Петко Войвода  – Варна бул. Владислав Варненчик]</ref> на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

На него са посветени много народни песни<ref>[http://vbox7.com/play:8bd53a7c Петко в Мароня царува]</ref><ref>[http://vbox7.com/play:3bb1874f Из равна земя тракийска за Българско ще се бием]</ref><ref>[http://vbox7.com/play:da4e456d Славей пиле пее за Петко войвода]</ref><ref>[http://vbox7.com/play:7f321e7a Петко льо капитанине]</ref><ref>[http://forum.abv.bg/lofiversion/index.php/t23007.html В Мароня село голямо, Керима ханъма, На чуйно село Мароня, Мама си Петко думаше и др. текстове на народни балади за Петко Войвода]</ref>, научни изследвания и литературни творби. По сценарий на [[Николай Хайтов]] за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм „[[Капитан Петко войвода (филм)|Капитан Петко войвода]]“ (1981) режисьорс ережисьор [[Неделчо Чернев]], а оператор – [[Димо Коларов]] и с участието на актьора [[Васил Михайлов]] в главната роля.

През [[2004]] година в родното му село [[Доганхисар]], [[Дедеагач]]ко – [[Западна Тракия|Беломорска Тракия]] е открит негов паметник – дело на казанлъшкия скулптор Велин Дечков, построен със средства на Българско тракийско дружество. Той се намира в частния имот на местно гръцко семейство, в двора на ловния дом „Сафари“, недалеч от центъра на селото.

Личният архив на войводата, състоящ се от документи и кореспонденции, свързани с революционната му дейност, днес се съхранява в Българския исторически архив на Национална библиотека „Свети свети Кирил и Методий“ в София. В селото- музей [[Широка лъка]] може да се види запазената щаб квартира на Капитан Петко войвода, използвана от него по време на националноосвободителните войни. В музей "Стою„Стою Шишков"Шишков“, Смолян<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://btvnovinite.bg/bulgaria/rodopski-hajduti-izvadiha-ot-muzeja-pushkata-na-kapitan-petko-vojvoda-snimki-i-video.html|заглавие=Музей в който се съхранява пушката, локация|автор=|фамилно_име=|първо_име=|дата=|труд=|архив_дата=|достъп_дата=}}</ref> се съхранява пушка Уинчестър "Yellow boy"„Yellow boy“<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.smolyandnes.com/pushkata-na-kapitan-petko-voyvoda|заглавие=Статия със снимка|автор=|фамилно_име=|първо_име=|дата=|труд=|архив_дата=|достъп_дата=}}</ref> образец 1866 г. В началото на 1879 г. Петко Киряков разпуска родопската си дружина и предава оръжието си на най-доверения си съратник – свещеник Атанас Келпетков. Тази пушка се открива през 1923 г. при разрушаване на старата къща на свещеника в Устово.

* Капитан Петко войвода: Документи и материали по следствено дело № 13 от 1894 г. / Съст.: Борислав Дряновски. – 1. изд. – Варна: СД „М3-60“, 1994. – 143 с. – Указ. с. 134 – 139.

* Томалевски, Георги. Мраморната чешма. ''Капитан Петко войвода Кирияков''. Две исторически повести. – София: Бълг. писател, 1976.

* + Кирил, Патриарх Български, „Българската екзархия и Одринско по време на Руско-турската война 1877 – 78“, изд. на Синода на БПЦ, 1969, стр. 248и248 и по-нататък,

* + Кирил, Патриарх Български, „Съпротивата срещу Берлинския договор, Кресненското въстание“, София, 1955.

* [http://haskovo-online.com/content/view/21/4/lang, bg/ Още за Капитан Петко Войвода и връзката му с Хасково]