|
| карта-файл2 =
}}
[[Файл:Mount-Imeon.PNG|мини|290px|<small>Районът на планината Имеон със земите на народността ''булхи'', съгласно реконструкцията на акад. Сурен Еремян по текста на „Ашхарацуйц“</small>]] ▼'''Имеон''' е древно име на [[Централна Азия|централноазиатската]] система от планински вериги включваща днешните планини [[Хиндукуш]], [[Памир]] и [[Тяншан]], която се простира от планината [[Планина Загрос|Загрос]] на югозапад до [[Алтай]] на североизток, свързана с [[Кунлун]], [[Каракорум]] и [[Хималаи]]те на югоизток.
== Географско положение ==
Подробно описание на планинската територия и населяващите я народи е дадено в арменския географски справочник „[[Ашхарацуйц]]“ на [[Анания Ширакаци|Ананий Ширакаци]] от 7 век, възможно основан на по-ранен труд на [[Мовсес Хоренаци|Моисей Хоренски]] от 5 век. Според картата на [[Централна Азия]], реконструирана от акад. [[Сурен Еремян]] въз основа на текста на „Ашхарацуйц“, планинската система се дели на четири дяла наречени съответно Южен Имеон (‘Емавон’ на [[Арменски език|арменски]]), Югоизточен Имеон, Северен Имеон, и [Североизточен] Имеон, отговарящи съответно на днешния [[Хиндукуш]]; на [[Бадахшан]] и [[Памир]]; [[Алайски хребет|Алайския хребет]] и хребетите на [[Тяншан]] разположени северно от [[Ферганска долина|Ферганската долина]]; и централния и източен дял на [[Тяншан]]. Имеон граничи със земите на [[Китай]] на изток, [[Индия]] на юг, ‘Ария’ (днешен [[Иран]]) на запад, и [[Хорезъм]] на северозапад.
{{Спорна неутралност-раздел}}
{{Оригинално изследване}}
{{Non-academic}}
Почти до края на 19 в. планинската верига образувана от хребетите Фергански, Алайски, Киригизки, Кокшетау, се възприема от местното население като единна планинска верига продължение на Тяншан и Памир, наричана Болор. В „Худуд Ал Алам“ (Граници на света) от неизв. персийски автор и в съчиненията на Махмуд Кашгари хребетът Болор се нарича още Маниса: „….планината, прилепяща
се към нея (която е разположена) между края на Хиндустан (Индия) и началото на Чинистан (Китай). Тя се нарича Manisa“…. „4. В края на Хиндустан, и в началото на Тибет, разклонение на (хребета Manisa) лежи на изток в Чинистан на разстояние 50 фарсанга.“
'''Имеон''' – названието е с много древен прединдоевропейски, кавказки субстратен произход, свързан с доиндоевропейското кавказоезично население на Ср.
Азия. Напр. в кавк. яз., цезки ħimu, гинукски χemu, гунзипски γhemu, чиракски γhuma – голям камък. (вж. и Хемус – античното название на Стара планина, което също е със субстратен произход), в баски mendi –планина, откъдето е попаднало в келт. ез., брет. menez, др.ирл. monid; кимвър. mynydd, корнуел. meneth – планина, латински mons – хълм, в древнокавказките ез., хатски munamuna – камъни, а каситски muna – камък, в етруски mun – надгробен камък, откъдето е и латин. monumentus – паметник. Афразийски паралел в др.египт. mnt.t, акад. mad – камък. В индоарийски simán, санскрит, пали sānu – планински гребен, санскрит sīmā – граница, предел, бряг, гранично планинско било, хетски şamana – основа, фундамент, са от същия субстратен пр. Така че названието '''Манас''' има своите убедителни доиндоевропейски корени, преминало през индоарийски, ирански (санскр. sīmā > иран. hīmā). Самото понятие '''Болор''' е пълен негов смислов аналог и така се нарича до ХІХ в. най-източната част на Памир, преминаваща към Тяншан – Болор-таг (днес Конгур-таг (Kongur Tagh) и Муз-таг-ата (Muztagh Ata), които са със същия субстратен произход: *qťunt'u- / qťunt'o- хълм, пракавказки *Gwint – хълм, лак., лезг. qunt – хълм, бирм. kunh, kūnγ – хълм, височина, и за Музтаг-ата – в севернокавк. ез. сем., акваш. miži, чамалал. mizʷ – канара, голяма скала, цезки mizo – земя, акушки (даргвински) muza – планина, хълм, височина, арчински mocor – планинско пасище, кавк. авар. miçír – острие, ръб, край, лакски miç – край, връх, в бурушастки *muś – нос, край, остър край, в баски *mośu – нос, лице, но също и връх, точка, място, така че произходът на топонима *Муз- е от севернокавказки, респ. от прабуришки!). В „Ашхарацуиц“, Имеон е сравнена по форма с арменската буква „люн“ подобна на разтеглено „L“.
Планината Имеон е прочута с находището на [[лапис лазули]] в западен [[Бадахшан]], означено на картата на Ширакаци. Мините при Сар-е-Санг са снабдявали още древните цивилизации на [[Египет]], [[Месопотамия]], [[Индия]] и [[Древен Рим|Рим]], а и днес произвеждат най-висококачесвения лапис лазули в света.
Планината е била пресичана от участък на [[Път на коприната|Пътя на коприната]] водещ от [[Яркенд]] през Каменната кула (спомената от [[Птолемей]] и отбелязана на картата от ‘Ашхарацуйц’), през Ваханския коридор до Бадахшан и оттам до големия древен град [[Балх]]. Един по-северен вариант на пътя минава от [[Кашгар]] през горната част на Алайската долина, и оттам през Алайския хребет към Ферганската долина.
== ВръзкаПредполагаема връзка с българите ==
▲[[Файл:Mount-Imeon.PNG|мини|290px| <small>Районът на планината Имеон със земите на народността ''булхи'', съгласно реконструкцията на акад. Сурен Еремян по текста на „Ашхарацуйц“ </small>]]
Според една от хипотезите за произхода на [[прабългари]]те, поддържана от автори като [[Петър Добрев]] и [[Георги Бакалов (медиевист)|Георги Бакалов]], прародината на българите е в района на планината Имеон. Основните източници за това са „Ашхарацуйц“ и византийската хроника на [[Михаил Сирийски]] от 12 век.
„Ашхарацуйц“ поставя в близост до планината Емавон народът ''булх''. Според възстановката на Еремян, обитаваната от него територия е в земите в горното течение на река Оксус (днешна [[Амударя]]) край северните склонове на Хиндукуш, западните склонове на Памир и южните склонове на Алайския хребет. Западните и северните подножия на планината Имеон северно от българските земи са показани в картата на ‘Ашхарацуйц’ като населени от съседните народи [[скити|саки]], [[масагети]] и [[хефталити]].<ref>{{cite web | last = Eremjan| first = S. T.| authorlink = Сурен Еремян| url = http://www.kroraina.com/armen_ca/map_casia_b.jpg| title = Central Asia according to „Ashharacujc“ (VII c. AD)| format = JPG| accessdate = 23 януари| accessyear = 2008}}</ref> Ширакаци използва същия етноним и за българите, които по негово време обитават долините на [[Кавказ|Северен Кавказ]], а преди това са заселили и арменското княжество [[Вананд]].<ref name="Dobrev">Добрев, Петър. ''Непознатата древна България''. София: Издателство Иван Вазов, 2001. 158 стр. ISBN 9546041211</ref>
Петър Добрев свързва името ''булх'' с предполагаемото [[Царство Балхара]] от около 7 век пр. Хр.<ref name="Dobrev"/> и го разглежда като форма на думата ''булг(ар)''.<ref>{{cite book | last = Добрев | first = Петър | authorlink = Петър Добрев | year = 2002 | title = Името българи – ключ към древната българска история | location = София | pages = 54, 150}}</ref> Според други автори то е вариант на ''Бахл'', [[староперсийски език|персийска]] транскрипция на гръцкото име [[Балх|Бактра]],<ref>{{cite book | last = Тер-Мкртичян | first = Л. Х. | title = Армянские источники о Средней Азии V-VII вв | location = Москва | pages = 38 – 40, 44}}</ref> като свързването му с българите е резултат на повърхностна фонетична аналогия.<ref>{{cite book | year = 2003 | title = История на Българите. Т.I. От древността до XVI век | location = София | pages = 19}}</ref> П.Добрев прави една съществена грешка. „Ашхарацуйц“ се опира основно на трудовете на Птолемей. При сравняване картата на Птолемей с тази от „Ашхарацуйц“ ясно се вижда че „народа булх“ отговаря на посочените от Птолемей „билти“ (biltae), които са [[дарди]]те „балти“ дали и едно от съвр. названия на областта – Балтистан.
Единственият писмен източник, свързващ пряко българите с Имеон, е сравнително късната хроника на Михаил Сирийски. Според неговия разказ трима братя (Хазар(ик), Булгари(иос) и трети с неизвестно име) се заселват в Европа, идвайки от клисурите на планината Имеон. Липсата на потвърждение в други византийски източници за тези сведения, както и за твърдението, че българите се заселват на Балканите със съгласието на император [[Маврикий (Византийска империя)|Маврикий]], а не насилствено, дават основание на някои автори да оспорват тяхната достоверност. Според [[Рашо Рашев]] текстът има за цел да обоснове византийските претенции към българските земи на Балканите.<ref>{{cite book | last = Рашев | first = Рашо | authorlink = Рашо Рашев | year = 2003 | title = Легендата за Булгар. // България, българите и техните съседи през вековете | location = Велико Търново | pages = 380 – 381}}</ref>
Сведенията на някои други историографи от античността и ранното средновековие също се използват в подкрепа на хипотезата за връзка между българите и Имеон, макар че са възможни и други тълкувания. Така [[Агатий Миринейски]], византийски автор от 6 век, съобщава, че старите земи на [[хуни]]те и другите варварски народи се намират отсам планината Имай в Азия.<ref>{{cite book | title = ГИБИ II| pages = 185}}</ref> [[Теофилакт Симоката]], историк от началото на 7 век, споменава земетресение в оногурския град Бакат, като непосредствено след това говори за чума и земетресение в Сугдайна.<ref>{{cite book | title = ГИБИ II| pages = 340}}</ref>
В своята „История“ византийският хронист Теофилакт Симоката съобащава твърде ценно сведение за „хоногурите които имали град Бакат в Сугдайна (Согдиана), разрушен от земетресение“. Въпреки своята изключителна важност, предвид ясното топографска привързване към определен район в Согдиана, нашите историци избягват да коментират тези сведения. Ясно е че хоногури и прабългарското племе оногури са едно и също нещо. Бакат е реално съществуващ град, намирал се е в согдийската област Уструшана, на три фарсаха от столицата и – Бунджикат, по посока на Ходжент. Истахри го нарича Вагкат което е точното предаване на согдийското му название – βγkt. Според Бартолд Вагкат е един от старите градове на Уструшана, свързан с наличието на древно светилище. Самото название преведено от согдийски означава „божествен град“. В Уструшана езическите храмове надживяват ислямизацията и се съхраняват до 12 в. В предислямското време лично владетелят носещ титлата афшин е извършвал жертвоприношението на овни. А това потвърждава извода, че етимологията на афшин, произлиза от авестийското понятие за жрец.
Вагкат съществува и днес, като малко селище носещо името Вокат в близост до гр. Ура-тюбе. Археологическите разкопки показват подем на града около 6 – 8 в. Строен е с тухли. Имал е двойна масивна крепостна стена с големи бойници и стражеви кули, отделяща вътрешния от външния град. Крепостта е съществувала още в 5 в. Интересен е фактът че археолозите са разкрили следи от опустошително земетресение в 5 – 6 в. в района на ранносредновеконото селище Канка в съседната област Чач. За връзка между оногурите и Уструшиана съобщават китайските хроники. В „Бей-ши“ са посочени трите владения Ан, Унаге и Му зависими от владетеля на Кан. Във „Вей-шу“ тези владения са включени в областта Цзейшуана. Според цитираният вече анализ на Л.Боровкова Цзейшуана е китайската транскрипция на Уструшана. В „Суй-шу“ се дава по-пълно описание на владението Унаге: „Унаге, това е древната согдйиска земя. Титлата на владетеля е Финиши. Строевата войска е 10 000 души“. Финиши е китайската транскрипция на афшин – титлата на устушанския владетел. Не остава съмнение че Унаге е синоним на Уструшана, или част от нея. Всъщност Унаге е най-източната част от областта Унгус, т.е. най-източните части на Уананшана. А китайските унаге са идентични на хоногурите описано от Т.Симоката и техния град Бакат.
== Други ==
|
