Цар на българите: Разлика между версии

Пръв кан [[Тервел]] получава титлата ''"кесар"„кесар“'' от византийския император [[Юстиниан II Ринотмет]] в израз на благодарност за оказаната помощ при възстановяването му на императорския престол. Титлата е втора в империята и запазена за престолонаследника, с което формално почти приравнява българския владетел на византийския василевс и признава легитимността на българската държава. Няма информация кан Тервел да я е използвал за обозначаване властта си в България, а само като второстепенна титла при преговори с ромеите.

През [[913]] година княз [[Симеон I]] получава признание за титлата цар (''василевс на българите'') при обсадата на [[Константинопол]], но 6 месеца по-късно Византия се отмята от признаването. През [[920]] година, използвайки слабостта на Византийската империя, Симеон обявява [[Роман Лакапин]] за узурпатор и себе си за "„''цар на българи и ромеи''"“. През [[927]] г. с договор титлата цар (цезар) е призната от Източната Римска империя (Византия) и на българския владетел [[Петър I (България)|цар Петър]], син на [[Симеон Велики]]. Със създаване на [[автокефалия|автокефална]] българска църква статуквото е утвърдено и всички следващи владетели се титулуват "царе"„царе“.

В началото на [[13 век]] цар [[Калоян]] води преговори с римския папа [[Инокентий III]] — – обещава му да признае върховенството на светия престол над българската църква (дори е сключена [[Калоянова уния|уния]] между тях), при условие, че папата потвърди титлите на царя и патриарха. В кореспонденцията си с българският владетел обаче Инокентий до последно го титулува само '''[[крал]]''' (''rex''), което в средновековната йерархия стои по-ниско от '''цар''' ([[император]]).