Уикипедия

Каракачанско куче: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
BotNinja (беседа | приноси)
Ботове
562 695 редакции
{{lang-en}} => {{lang|en}}
м форматиране: 15x кавички, 2x нов ред, 2x тире (ползвайки Advisor)
Ред 16:
 
== За породата ==
Каракачанското куче е местна порода с древен произход, отглеждана с цел охрана на стада селскостопански животни от хищници и крадци. Породата е съхранена до днес благодарение на консервативните животновъдни традиции на номадите каракачани и на трансхумантните овцевъди по нашите земи. Формирането и започва още от автохтонното население на Балканският полуостров – траките. [[Херодот]] описва тракийците като вещи животновъди, а [[Тракия]] нарича "майка„майка на овце"овце“. Овцевъдството още от зараждането си е било немислимо без използване на специално селекционирани кучета за охрана от нападенията на едри хищници и злонамерени хора. Исторически, развитието на Каракачанското куче е протичало успоредно с това на охраняваните от него цакелски породи овце. Най-чистата и първична форма на цакелските овце, оцеляла до днес, е черната [[Каракачанска овца]].
 
След насилственото прекратяване на сезонните миграции на стадата в средата на ХХ век, Каракачанското куче е запазено благодарение на активното му използване и развъждане от редица родове потомствени животновъди, българи, българомохамедани, каракачани, основно в планинските райони на страната, чиито основен поминък е овцевъдството. В периода на социалистическите кооперативни стопанства породата продължава успешно да изпълнява изконните си функции по охрана на стадата. Но след ликвидацията на големите овцевъдни кооперативи през 1991 г. и поголовното редуциране на числеността на овцете в България нуждата от куче пазач на стада значително намалява. В началото на 90-те години на ХХ век ликвидацията на ТКЗС оставя много каракачански кучета без работа. Принудени да се скитат около бившите стопанства, те биват отстрелвани безмилостно от местни ловни дружинки. Именно в този период отделни любители осъзнават критичното състояние на породата и започват целенасочено да издирват качествени екземпляри и да ги развъждат. Това е повратна точка, след която постепенно интересът към породата започва да се възражда.
Ред 22:
До този момент развъдният процес се е извършвал с изключителен усет от овчарите, като водещ признак при своеобразната народна селекция са били работните качества на кучето. Същевременно в екстериора на кучето се е въплъщавал собственият им идеал за красота – овчарите предпочитали здрави, дългокосмести, респектиращи екземпляри. Съществена роля върху развитието на породата е изиграло и влиянието на средата. На дългите преходи през пресечен терен, оскъдната храна, честите схватки с хищници в планините са устоявали само най-приспособените, най-силните и най-находчивите екземпляри.
 
Първите специализирани проучвания на породата се извършват през 30-те години на ХХ век. В статия за немско киноложко списание Peters<ref>Peters H. B., 1938, "Der„Der Karakatschan hund, Zeitschrift für Hundeforschung"Hundeforschung“, Verlag Dr. Paul Schöps, Leipzig.</ref> прави първото описание на породата и нейното използване. Нужно е да се отбележи, че в работата си авторът описва каракачански кучета, които среща в Централни [[Родопи]]. Същевременно лично отглежда такива кучета в Царската зоологическа градина в [[София]] и наблюдава физическото им развитие и поведенчески особености. В статията си Peters ги именува „Karakatschan hund" (Каракачанско куче) поради факта, че с това име са били известни сред хората в [[България]], а също и защото е срещнал най-типичните представители при каракачани номади, стануващи на лятна паша в Родопите. Това е първият литературен източник, описващ подобен тип куче на [[Балкански полуостров|Балканите]].
 
Първото по-обстойно обследване на аборигенната популация е извършено от [[Д-р Тодор Гайтанджиев|д-р Т. Гайтанджиев]] през 40-те години на XX век.<ref>Гайтанджиев Т., 1948, Стандарт, Личен архив.</ref> На основата на него той изработва първия стандарт на породата. Поради ред бюрократични причини този стандарт не е приет и не се започва систематична селекционна работа с породата.
Ред 28:
От края на 80-те години на ХХ век със съхраняването на породата се ангажират предимно ентусиазирани любители и специалисти, които успяват да съберат запазени в чистопородно състояние екземпляри от различни райони на страната <ref>Sedefchev At. and Sedefchev S., 2007,"Karakachan Dog. Preservation of the aboriginal guarding dog of Bulgaria", PADS Newsleter 18</ref>
 
Създават се обединения на любители на породата и започва по-системна развъдна работа. С цел съхраняване на оригиналния тип и работни качества на Каракачанското куче се учредява и развъдна асоциация – Международна асоциация каракачанско куче (М.А.К.К.), с утвърден Стандарт на породата<ref>[http://karakachan.org/database/standard.php Каракачанско куче - – официален стандарт на породата]</ref> и Правилник за селекция и развъждане.
 
Основен метод, приет от асоциацията, е чистопородно линейно развъждане. Това, от своя страна, дава възможност за съхраняване във времето на жизнена и пластична популация по отношение на различни екологични хабитати и ползвателни изисквания на животновъдите.<ref>Sponenberg P., Bixby D., 2007, "Managing„Managing Breeds for a Secure Future: Strategies for Breeders and Breed Associations"Associations“, The American Livestock Breeds Conservancy, Pittsboro.</ref>
 
През 2005 г. Каракачанското куче е първата автохтонна българска порода, призната от Държавната комисия по породи животни към Министерство на земеделието и храните. Вследствие е издаден сертификат № 10675/04.04.2006 г. на Патентното ведомство на [[България|Република България]]. Каракачанското куче е включено като автохтонна порода в каталог „Породи селскостопански животни в България”България“.<ref>Авторски колектив, 2006, "Породи„Породи селскостопански животни в България"България“ – Каталог, София МЗХ-ИАСРЖ.</ref>
 
От края на 90-те години на ХХ век Каракачанското куче започва да придобива все по-голяма популярност извън [[България]]. Породата е включена в редица специализирани публикации, касаещи кучета-пазачи на стада, издадени в [[Европа]] и [[САЩ]]. От 2004 г. породата е интродуцирана сред фермерите в [[САЩ]] и бързо придобива реноме на изключително ефективно куче за охрана на домашните животни от нападения на едри хищници - – [[вълк]], [[койот]], [[Американска черна мечка|черна мечка]], [[гризли]], Заради своите отлични работни качества Каракачанското куче измества във фермите традиционно използвани в миналото породи като [[Пиренейско планинско куче]], [[Марема]], [[Комондор]].
 
== Линии в автохтонната порода Каракачанско куче ==
Описани са 25 броя мъжки Каракачански кучета, основоположници на най-важните генеалогични линии в съвременната развъдна дейност с породата.<ref>Седефчев Ат., Вучков Ат., Седефчев С., Динчев В., 2011, "Основоположници„Основоположници на линии в автохтонната порода Каракачанско куче"куче“,
списание "Аграрни„Аграрни науки"науки“ брой 6</ref> Освен тях са известни и други съществували в миналото линии, но поради неуспешна развъдна работа или поради кръстосване с други породи те нямат решаващо значение за съвременното чистопородно развъждане на Каракачанското куче.
{| class="wikitable"
!Основоположник
Ред 203:
 
Главата е с масивен и широк череп, със съвсем леко заоблено чело, плитка челна бразда и слабо изразен окципитален израстък. Надочните дъги са слабо развити, а преходът от лицев към мозъчен дял (стоп) е плавен и в никакъв случай рязък.
 
Според развитието на лицевия дял на главата, при Каракачанското куче могат да се разграничат 3 вътрепородни типа: кучета с тежка муцуна (молосоиден тип), кучета с лека муцуна (лупоиден тип) и междинен тип кучета. <ref>Вучков Ат., 2006, "Анатомични„Анатомични и екстериорни особености на главата при Каракачанското куче"куче“, списание "Моят„Моят приятел кучето"кучето“ брой 2</ref> И при трите типа муцуната е масивна, съвсем леко стесняваща се от основата към върха (по-изразено при лупоидния тип) и завършва с голяма и добре пигментирана носна гъба, с широки ноздри. Дължината ѝ е средно около 45% от цялата дължина на главата. Бърните са дебели и прилепнали, с добра пигментация, като горната устна покрива долната, но без провисналости (влажни устни), дори и при типа кучета с тежка муцуна. Челюстите са силни, като е желателно зъбите да са големи, бели, правилно подредени и в пълен комплект – 42 броя, а захапката е ножична или клещовидна. Обратната захапка, с отстояние повече от 3 мм, се счита за много тежък недостатък.
 
Очите са малки, за предпочитане бадемовидни, дълбоко и косо поставени, с леко по-високо стоящи латерални ъгли, за предпочитане с тъмен цвят. По-светъл цвят е характерен само при рижите по окраска кучета. Мрачен, самоуверен поглед, излъчващ интелект и твърдост. Клепачите са добре пигментирани и плътно прилепнали към очната ябълка. Всякаква провисналост на долния клепач е недостатък. Ушите са сравнително малки, V-образни, със заоблени върхове, поставени на нивото на очите и плътно прилегнали към черепа. Високите и недобре прилегнали уши са нежелани. Сериозен недостатък и не типични за Каракачанското куче са големите, тежко висящи, дебели и месести уши.
 
Шията е много мощна, здраво свързана с главата и трупа, със суха кожа, която е възможно да образува единствено слабо развит гердан надлъжно по вентралната част. Особено при мъжките кучета козината по шията е много дълга и гъста, и образува ефектна "грива"„грива“.
 
Каракачанското куче е с леко удължен формат, като тази особеност е по-изразена при женските екземпляри. Гърбът е прав с добре развита холка, замускулен, с права, широка и добре развита поясница, открояваща се над гръбната линия, здрава, широка и леко скосена крупа. При женските екземпляри се наблюдава съвсем лека надстроеност (височината при крупата е леко по-голяма от височината при холката).<ref>Динчев В., Николов В., 2004, "Проучване„Проучване върху екстериора на каракачанското куче"куче“, списание "Животновъдни„Животновъдни науки"науки“ брой 4</ref> Гръдният кош е широк и с достатъчна дълбочина – поне до нивото на лакътя, без да е бъчвообразен. Коремът е замускулен и стегнат, но не е прекалено прибран.
 
Опашката на каракачанското куче е дълга до нивото на скакателните стави или вродено скъсена (гуджук, полугуджук), сравнително високо поставена. Когато я има, е дебела и много добре окосмена. При покой е отпусната, като при някои екземпляри завършва с навит на кука край. При възбуда опашката се носи над нивото на гръбната линия, навита сърпообразно или на колело. Правата опашка във възбудено състояние е силно нежелана.
Line 214 ⟶ 216:
Крайниците на каракачанското куче са масивни, успоредни по между си и умерено заъглени, като за задните крайници са характерни леко по-изправените стави. По предната страна крайниците са покрити с по-къс и прилепнал, а по задната страна с по-дълг и груб косъм. Лапите са големи, закръглени, със здрави, за предпочитане пигментирани възглавнички, добре окосмени между пръстите. Често се срещат един или два допълнителни пръста на задните лапи. Ноктите са здрави и за предпочитане тъмни на цвят.
 
Козината на каракачанското куче е два типа – дългокосместа, с дължина на покривния косъм над 12 см и късокосместа с дължина на покривния косъм до 12 см. Характеризира се с прав и твърд покривен косъм и обилен подкосъм. На цвят космената покривка бива двуцветна или трицветна, като спрямо вида и положението на пигментираните участъци тя може да бъде на петна (по голяма част от козината е бяла) или така наречената "гривеста"„гривеста“ (преобладават пигментираните области).<ref>Вучков Ат., Седефчев Ат., Седефчев С., 2011, "Честота„Честота на проявяване на различните типове окраски в популацията на Каракачанското куче"куче“, списание "Аграрни„Аграрни науки"науки“ брой 6</ref> При всички разцветки на козината носната гъба и ръбовете на клепачите са черни. Изключение прави така наречената рижобяла окраска, при която цветът на носната гъба и ръбовете на клепачите е кафяв.
 
== Вижте също ==
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Каракачанско_куче“.