Разлика между версии на „Момчил войвода“

м
редакция без резюме
(махам твърдения без източник)
м
[[Файл:Bulgarian_lands_1350_vek-es.svg|мини|300п|Балканите през 1340 г.]]
[[Файл:Pirotski Grad (by Pudelek).JPG|мини|300п|[[Момчилов град (Пирот)|Момчилов град]] – средновековната крепост на Пирот]]
[[Файл:20120519 north view Anastasioupolis Perithorio Amaksades Rhodope West Thrace Greece.jpg|мини|300п|Крепостта Перитеор при [[Арбаджикьой]], до ез. [[Порто Лагос]] в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил, където загива в 1345]]
 
'''Севастократор Момчил''' или '''Момчил войвода''', '''Момчил юнак''' ({{lang|la|Momchil}}; {{Lang|el|Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας}}; в [[Гърция|гръцките]] източници се среща и като ''Мимитил''.<ref>{{cite book | last = Хайтов | first = Николай | year = 1976 | location = София | title = Родопски властелини | publisher = Издателство на Отечествения фронт | lang = bg | chapter = Юнакът | pages = 37}}</ref>), е [[Българи|български]] феодален владетел в [[Родопи]]те и в [[Беломорска Тракия]], живял през [[14 век]]. Мъж с внушителна физика, той води самостоятелна политика в сложната ситуация на [[Балканите]] по това време и загива на бойното поле.
 
 
=== Стратиот във Византия ===
Около 30-годишен, във времето преди [[1341]] г., той преминава във Византия и постъпва да служи при [[Андроник III Палеолог]] (имп. 1325 – 1341) като стратиот – прониар, т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската. Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация. Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството, защото застрашава мирния договор с българското царство, обаче Момчил упорства. Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.
 
=== В двора на сръбския крал ===
Отивайки на служба при крал [[Стефан Душан]], сформира дружина от 2.0002000 българи и сърби привлечени от личността му. По думите на Енвери бил прочут „в сръбската страна“. Възможно е в двора да са се запознали с Кантакузин, който също идвал там. Управлява, според местната легенда, като васал в [[Пирот]] и околната българска област. Средновековният Пиротски замък, и днес е обозначен на картите като исторически паметник ''„[[Момчилов град (Пирот)|Момчилов град]]“''.
 
=== В Родопа ===
Момчил през [[1343]] г. заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император [[Йоан VI Кантакузин]] за съюзник в [[Гражданска война във Византия 1341-1347|Гражданската война във Византия 1341 – 1347]]. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем „случайно“ по същото време пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил бил назначен от императора за управител на областта „Меропа“ – западните и Среднитесредни Родопи и части от Беломорието между р. [[Места]] и [[Гюмюрджина]] и в [[Родопи]]те по течението на р. [[Арда]] до [[Чепеларска река]] с крепостите Света Ирина и [[Подвис (Област Смолян)|Подвис]] (при дн. [[Смолян]]). Войводата разполага със сериозни за времето си въоръжени сили. Първоначално има 5000 пехотинци и 300 конници, набирани най-вероятно само от Меропа.
 
=== В Беломорието и Родопа ===
Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема [[Ксанти]], установява там своя дворец, „дом“ според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до [[Бяло море]] с дн. [[Порто Лагос]] и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница. С тези значителни за епохата военни сили Момчил подпомага Кантакузин във войната му срещу константинополското регентство, водено от великия дук Алексий Апокавк.
 
В май 1344 г. великият дук [[Алексий Апокавк]] от името на императрицата [[Анна Савойска]] търси съюз с Момчил като един от начините за справяне с Кантакузин, като константинополските сили обещали на българския воеводавойвода да го провъзгласят за деспот. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който, за да надмогне съперницата си, го провъзгласил за „[[севастократор]]“ най-високата титла след тази на царя според правилата, давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на „Мора“ – източните Родопи по р. [[Арда]], част от дн. Кърджалийска област c крепостта [[Перперикон|Перперек]], син на [[Андроник Асен]] и шурей на Йоан Кантакузин, както и c подвизаващия се около Момчиловите владения [[Матей Кантакузин]], син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин – [[турци]]те на [[Умур бег]], чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който „заплащал“ за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието, т.е. в „Момчиловите български земи“. Там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици, и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в [[Беломорие]]то и [[Родопа]], противопоставящ се и срещу двете византийски страни<ref>Fine (1994), p. 304</ref>, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните [[Влахо-български грамоти]] го величаят като „непобедимият и изкусен във войната„ Момчил, човек, „...когото храбростта не напускала никога“. Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим“. Присъединява нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град [[Ксанти]] и води самостоятелна политика. Войската му се набирала на доброволни начала. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столетия след 2 – 3-годишното съществуване на държавата, столичният ѝ град е наричан от местните българи не Ксанти, а [[Ксанти|Царево]].
 
=== Войната с турци и византийци в 1344 ===
През [[юни]] [[1344]] г., защитавайки владенията си от турските набези, Момчил напада и побеждава турците в [[Битка при Бистонското езеро|''Битката при Бистонското езеро'']] ([[Порто Лагос]]) като запалва турския флот – изгаря 3 от 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд, позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с [[Умур бег]] и византийскиятвизантийския му съюзник, императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на [[юли]] [[1344]] императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при [[Гюмюрджина]] до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение <ref>Йоан Кантакузин, p.427</ref>. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Част от пленените знатни византийци, приближени на Кантакузин, са изпратени от Момчил като подарък в Константинопол. Зарадваното константинополско регентство веднага изпратило знаците на обещаното деспотско достойнство.
 
Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата се Момчил жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар [[Иван Александър]] (1331 – 1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според [[Пламен Павлов]] между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията. <ref>Павлов (2005)</ref>
 
==== Подготовка ====
През май [[1345]] г. [[Умур бег]], предводител на [[селджуци]]те от [[Айдън (емирство)|бейлика Айдън]]<ref>Андреев (1999), p. 283</ref> и съюзник на Кантакузин, пристига от [[Мала Азия]] на [[Балканския полуостров]] с намерението да потърси сметка на Момчил за претърпените в предишната година поражения. След голяма подготовка обединените войски на Умур и Кантакузин се отправят срещу Момчиловата държава. Силите са категорично в тяхна полза – само турците са 20 000, срещу тях Момчил може да противопостави своята армия от 5000 конници.<ref>Андреев (1999), ppс. 285 – 286</ref> При това положение родопския воевода се опитва да преговаря като предлага да приеме върховенството на Кантакузин, но среща категоричен отказ. Момчил разчита на яката крепост Перитор (Боруград), недалеч от Бяло море и от Царево (Ксанти). Населението на Перитор обаче извършва предателство в последния момент и когато Момчил пристига с армията си пред стените на града, не го допуска вътре. Приета е само съпругата му, ескортирана от братовчед му Райко с 50 войника. Периторци обявяват, че градът ще бъде награда за победителя в битката пред стените на града. Момчил решава да приеме битката с превъзхождащия го 4 – 5 пъти противник, като се отказва от донеслата му успех предишната година тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника. Няма обяснение за това негово решение, което се оказва тежка стратегическа грешка. С неразумна храброст той разгръща отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в гръб с нея, и очаква нападението на противника.
 
==== Ход на битката ====
 
== Потомци на Момчил ==
Съществуват легенди за потомци на Момчил.<ref>[http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8570 Балчо Нейков – „Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци“, С., 1985, Български писател][http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4283 .]</ref><ref>Ферманджиев, Н., Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 130 – 169</ref> За потомци се сочат: българските революционери [[Стефан Караджа]]<ref>Александър Тодоров Балан, Исторически матерялиматериали, периодическо списавиесписание, 1891, кн. 37 – 38 стр. 120 – 142</ref><ref>Ив. Велков Родът на Стефан Караджа, Българска историческа библиотека, г.V (1932 – 33) т. ІІ, стр. 77 – 90</ref><ref>Ферманджиев, Н., Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 143</ref><ref>А. Петков Родът на Стефан Караджа и Момчил войвода с шест вековна история, Труд, бр. 237 8.Х.1972 г.</ref><ref>Ив. КОжухаров, Родословието на Стефан Караджа, Народен другар, бр. 47, Ямбол 10.06.1959</ref>, легендарния последен владетел на [[Добруджа]] – [[Вълко Добруджански]]<ref>Ферманджиев, Н. Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 142</ref><ref>Петко Росен, Балчо нейков и неговите записки, Просвета 1943, кн. 6, стр. 334 – 336</ref><ref>[http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8570 Балчо Нейков – „Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци“, С., 1985, Български писател][http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4283 .]</ref> и Бинбеловия род<ref>Ферманджиев, Н. Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 143 – 144</ref><ref>Л. Петков, Житие на Бинбеловския род, Литературен фронт, бр. 10, 29.02.1968</ref>, от който е близкият на [[Карл XII|Карл ХІІ Шведски]] Маринчо Страшния<ref>Ив. Дуйчев, За пътуването на Карл ХІІ шведси в България, Родина, 1939 кн. 1, стр. 170 – 171</ref><ref>Ферманджиев, Н. Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 144 – 145</ref><ref>Ст. Парашкевов, Историческо очерк за с. Факия, Бургас, 1943, стр. 58, 96</ref>. Според „Факийското предание“ Момчил има сестра на име Стоянка, приела по-късно монашеското име Ефросина. Стоянка има трима сина – Вълко, Пейо и Нико. Братята заедно с Момчил воюват срещу султан Мурад І. Освен тях, във войската на Момчил служи и Райко, братовчед на Момчил и Ефросина. При битката около [[Перитор]] (Буруград) Райко остава начело с 50 войници в крепостта. След поражението на Момчил, Вълко заедно с братята си продължава да воюва срещу Мурад І, когато след 1362 г. последния започва да атакува южните предели на Българското царство, които те охраняват. След като силите на братята отслабват /към края на 60-те г. на ХІV век/ Нико и Пейчо предлагат на Вълко да приемат предложението на Мурад І да му се подчинят в качеството на васали, срещу което той ще им съхрани за тях и поколенията им земите и привилегиите. Вълко, чул това от Пейчо, отказва предложението и даже убива брат си. Веднага след това с останалата му вярна войска напуска земите си и се отправя на север, където се присъединява към армията на българския деспот [[Добротица]]. Прякора [[Вълко Добруджански]] е получил, защото е бил на служба при деспот [[Добротица]], в неговите земи, известни като „Добротичеви земи“ или както османците на техния език са произнасяли „Добрудж ели“, „Добруджан“. Продължава военната си служба и при сина му деспот [[Иванко (деспот)|Иванко]] /Йоанко/ Тертер. Води сражения с османски отряди при техните походи в източните предели на Българското царство. Воюва в Канлъбуджак, Бабадаг и др. Бил е тежко ранен при крепостта Мара, западно от град Тулча. Умира от раните си при [[Вилково]] край делтата на Дунав.
 
* Момчил
Заради внушителния си вид, борбения си нрав и самонадеяната политика Момчил скоро се превръща във [[фолклорен]] герой, закрилник на Родопите, който язди крилат кон и има вълшебна [[сабя]].
 
Една от най-популярните песни с негово участие е [["Женитбата на крал Вълкашин"]]. В нея се разправя как Момчиловата жена [[Видосава]], го е предала в ръцете на [[Вълкашин]], който го е убил пред собствената му крепост. Когато Вълкашин искал да нарами доспехите на Момчил и установил, че са прекалено големи за него, се обърнал към Видосава с думите: „Ти предаде такъв юнак, мен ли няма да предадеш...“, след което я убил и взел за жена сестрата на Момчил – Ефросина От техния брак се родил [[Крали Марко]], един от най-големите фолклорни герои на [[българи]] и [[сърби]].
 
Нито за Видосава, нито за Ефросина обаче има някакви исторически сведения. Като жена на Вълкашин и майка на Марко в историческите източници, както и в някои версии на песента се посочва името Елена.
 
Почти документално реалистичен разказ от народния епос е публикуван в изданието [http://dc205.4shared.com/doc/gr9I77u9/preview.html „Българската историческа народна песен“ Български Писател, София 1961], където Хр. Васкаралски пише:<br />
 
''„Особено богато е представена драматичната борба на българите с турците при нахлуването им в пределите на българските земи. В този случай е твърде характерна песента за Момчил юнак, известна в Родопския край не в обичайния стил на юнашките песни, както са всички други мотиви за този знаменит български войвода на Родопско през XIV в. Християните биват пленявани от турците. Те бягат, искат да се скрият в „Буруград“ – крепостта на Момчил на брега на Бяло море (при днешния залив Буругьол), Когато той пристига с коня си и поисква от жена си Рада да отключи крепостта, тя в духа на известното и в другите песни вероломство не му отваря. Съкрушен от постъпката на жена си, той се хвърля в морето.“''
 
== В съвременното изкуство ==
* „Ден последен, ден господен“ е роман на [[Стоян Загорчинов]], в който се описва времето на Момчил войвода, и той е един от главните персонажи в романа.<br />
* „Момчил“ е [[опера]] на [[Любомир Пипков]], за живота на Момчил войвода. [[Либрето]]то е написано от [[Христо Радевски]] по романа „Ден последен, ден господен“ на [[Стоян Загорчинов]]. За първи път е изпълнена в [[София]] на 24 септември 1948 г.<br />
* Видният живописец [[Йоан Левиев]] рисува монументалното платно „Момчил юнак“ [http://www.google.bg/imgres?imgurl=http://photo-zona.net/images/user63499/album24617/preview/1285099894_fpmr1168_mom4il-yunak-leviev.jpg&imgrefurl=http://www.forum.buntarite.com/viewtopic.php%3Ft%3D915&usg=__zno-wZ9HxUBtOyFSJW7FxQlsIeY=&h=369&w=400&sz=32&hl=bg&start=1&zoom=1&tbnid=HdvAR4pCLvd4KM:&tbnh=109&tbnw=135&ei=RxBjUMuSHdOGswa7o4GgBA&prev=/search%3Fq%3D%25D0%25BC%25D0%25BE%25D0%25BC%25D1%2587%25D0%25B8%25D0%25BB%2B%25D1%258E%25D0%25BD%25D0%25B0%25D0%25BA%26tbnh%3D130%26tbnw%3D141%26num%3D10%26hl%3Dbg%26sig%3D101203450597195696217%26biw%3D1024%26bih%3D602%26tbs%3Dsimg:CAESEgkd28BHikIu9yFg8fPNOUrcig%26tbm%3Disch&itbs=1&iact=hc&vpx=91&vpy=160&dur=1644&hovh=216&hovw=234&tx=162&ty=158&sig=101203450597195696217&page=1&ved=1t:429,r:0,s:0,i:73 .]
 
== Памет ==
* Връх Момчил, намиращ се на [[остров Гринуич]], [[Антарктида]].<br />
* На връх [[Свобода (връх)|връх Момчил]] (наричан и връх Свобода) в [[Родопи]]те е издигната плоча в памет на Момчил войвода.<br />
* На Момчил е кръстен град [[Момчилград]], село [[Момчиловци]], хижа [[Момчил юнак (хижа)|Момчил юнак]] (до с.<br />[[Славейно]]) и много различни други обекти.
На Момчил е кръстено село [[Момчиловци]].<br />
[[Момчил юнак (хижа)|Хижа Момчил юнак]] до с. [[Славейно]] и много различни други обекти също са кръстени на Момчил войвода.<br />
 
== Вижте също ==