Просвещение: Разлика между версии

'''Просвещението''' ({{lang|en|Enlightenment}}; {{lang|fr|Siècle des Lumières}}; {{lang|de|Aufklärung}}) е интелектуално и философско движение в Европа от края на [[XVII век|XVII]] до началото на [[XIX век]]. Епохата е известна също като "'''''век на разума'''''" или "'''''век на философите'''''". Многобройните учени и мислители нямат обща и стройна система от идеи, повечето не се познават или си противоречат.<ref>Андрей Пантев и Борислав Гаврилов, ''Пътят на модерния свят'', София 1994, с. 243</ref> Това е логично, като се има предвид, че са "разпръснати от плантациите по източните брегове на Северна Америка до повечето европейски столици".<ref>Андрей Пантев и Борислав Гаврилов, ''Пътят на модерния свят'', София 1994, с. 243</ref> Обединява ги само разумното и [[Светски|светско]] отношение към света, издигането в култ на човека и неговата мъдрост и съзнанието, че е нужна промяна на обществения ред. Просвещението наследява [[Научната революция (ХVІІ в.)|научната революция от ХVІІ столетие]] и ражда една от основните политически идеологии на по-късните епохи - [[Либерализъм|либерализма]].

В същността си Просвещението е движение на зараждащата се [[буржоазия]] и е насочено против опорите на своята епоха - [[Феодализъм|феодалните отношения]], [[Абсолютизъм|абсолютизма]] и [[Религия|религията]]. Просветителите работят със съзнанието, че слагат край на мрачното Средновековие, като дават светлина на останалата част от населението. Ето защо те наричат своето време "светлина", "осветяване", какъвто е точният превод от френски, английски и немски език. Името си пробива път през втората половина на ХVІІІ в. и се налага окончателно чрез статията на [[Имануел Кант|Имануил Кант]] "Що е това Просвещението?" от 1784 г. Обща е вярата, че разумът ще помогне за по-доброто подреждане на обществото. Както всяко нещо в природата има разумно обяснение, така и същият подход би следвало да се приложи по отношение на хората. "Аз вярвах, пише френският философ Клод Хелвециус, че отношенията между хората са като останалите науки; че могат да се анализират като физически явления."<ref>Frank Edward Manuel, ''[https://archive.org/stream/ageofreason00manu#page/38/mode/2up The Age of Reason]'', Ithaca 1951, p. 39</ref> Просветителите са оптимисти, те вярват в историческия прогрес.

Главният принцип на просветителите осносно [[Икономика (наука)|икономиката]] се отнася до [[Свободна търговия|по-свободна търговия]] и за [[Промишленост|индустрия]] по-малко ограничена от държавата. В известната си книга "'''''[[Богатството на народите|За богатството на народите]]'''''" професорът от [[Глазгоу]] [[Адам Смит]] се противопоставя на практикувания до този момент [[меркантилизъм]].<ref>Атанас Атанасов, ''[https://markethink.bg/lab/%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D0%BC-%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%82/ Основоположници на икономиката: Адам Смит]'', на сайта '''markething.bg''', посетен на 1 дек. 2019</ref> Той отхвърля [[Навигационен акт|навигационните актове]], тарифите, търговските [[монополи]] и регулирането на труда и [[Манифактура|манифактурното]] производство.<ref>E. G. West, ''[https://archive.org/stream/isbn_9780913966075#page/14/mode/2up Adam Smith: the man and his works]'', Indianapolis 1976, p. 14</ref> Според него в основата на меркантилизма стои желанието на една нация да запази богатството си за сметка на останалите нации. Това може да бъде от полза, но не води до икономически ръст, тъй като другите нации прилагат същите мерки. Ето защо той стига до извода, че само изцяло свободната икономика, без държавни регулации, а ръководена от стопанската инициатива на членовете на обществото, може да осигури истинско богатство. Смит отрича достигналото до неговото време средновековно схващане, че суровините и стоките са ограничени по количество и вярва, че природата може да осигури всичко необходимо за икономическа експанзия. Това е неговата формулировка за ''безкрайните наличности'', която се приема от повечето икономисти и до днес.

В книгата си "'''''[[Два трактата за управлението]]'''''" англичанинът [[Джон Лок]] формулира първата важна идея на епохата - че божествените права на владетелите са неприемливи.<ref>Веселин Гръцманов, [http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp10/7/7-32.pdf ''Джон Лок и краят на доминацията на патерналистичната теория за структурирането на държавната власт''], Научни трудове на Русенския университет - 2010, том 49, серия 7, с. 173-179</ref> Той смята, че източник на върховната власт са всички човешки създания в държавата, което произтича от природните закони. Въвежда понятието "''политически договор''" - споразумение между народа, [[Монарх|монарха]] и [[Законодателна власт|законодателната власт]], че с дадената власт последните трябва да се грижат най-вече за защита на законните и неотменими права на гражданите. Тази власт не е абсолютна и вечна,а само дотолкова и дотогава, че да се постигне дадената цел.<ref>Калин Тодоров, ''Хронологична енциклопедия на света'', т. ІV, В. Търново 1998, с. 690</ref> Така Лок поставя основни [[Конституционализъм|конституционни]] принципи, възприети възторжено от дейците на [[Американска революция|Американската революция]]. Негов продължител става [[Шарл дьо Монтескьо]] във Франция. В "'''''[[За духа на законите]]'''''" той изтъква, че съдейки от опита на минали и съвременни държави, не може да се определят универсални политически правила, че няма идеално държавно устройство. Дали формата на управление ще бъде [[монархия]] или [[република]] зависи от големината на политическата единица, а постигането на идеалния модел може да стане чрез умелото съчетаване на това, което различните държави са постигнали. За Франция например Монтескьо приема, че монархията е удачна, но не абсолютна, а ограничена от различни представителни институции.<ref>''Пак там'', с. 691</ref> Към това отделните общности трябва да имат гарантирани специални права и самоуправление. Друго е положението във [[Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия|Великобритания]] и от нея философът взаимства най-прочутата си формула - че властите в държавата трябва да са разделени и да се контролират взаимно.

В действителност повечето просветители не са против религията по принцип, а срещу [[Религиозен фанатизъм|религиозния фанатизъм]], [[Суеверие|суеверията]] и [[Предразсъдък|предразсъдъците]], свързани с нея. Това, което ги ужасява, е изконният принцип на християнството "вярвай без да мислиш". Затова те приемат и доразвиват принципите на Рене Декарт, че човекът трябва да се съмнява във всичко и да го приема, едва когато го е обмислил. Те отричат средновековната [[схоластика]] и се опират на чисто научни аргументи, за да формулират идеите си. Явно негативно отношение към [[Католическа църква|Църквата]] се вижда главно при френските философи. Волтер например е неин ожесточен противник, тъй като вярва, че фанатизмът е най-омразното човешко качество. е Той е против всякаква намеса на църковни дейци в управлението и обществения живот и е първият, който иска светска държава. Русо е още по-краен, тойТой е автор на известния вик "''Смажете гадината''!",<ref>Will Durant, ''[https://archive.org/stream/voltairefrenchen512dura#page/64/mode/2up Voltaire and the French enlightenment]'', Girard 1924, p. 65</ref> имайки предвид тъкмо религиозния фанатизъм. След него [[Пол-Анри Дитрих Холбах|Пол-Анри Холбах]] става първият значим обществен деец, който признава, че е [[Атеизъм|атеист]]. Епохата на Просвещението привнася едно толерантно и разумно тълкувание на религията, наречено [[деизъм]] - за чиста вяра в [[Бог]], без съсловие от духовници, без секти и без религиозни разделения.

=== Възгледи относно чочовека ===

Първият философ, който формулира ясна концепция по този въпрос, е [[Джон Лок]]. Според него човекът се ражда с чисто съзнание и в него няма ''вродени идеи'', както приемат [[Християнство|християните]]. Човешкото съзнание следователно се формира благодарение на сетивата и на натрупания опит.<ref>Manuel, <em>The Age of Reason,</em> p. 30</ref> Човекът може да изразява много сложни идеи, но те не са породени само от заобикалящата го среда, а от разумното ѝ осмисляне. Лок приема, че човешката природа може да се променя с възрастта и да се влияе от околната среда и личните преживявания. Отхвърля концепцията за [[Първороден грях|първородния грях]] и твърди, че хората не трябва да се борят за спасението на душата си, а за подобрението на живота, който водят.

Голямо влияние в тази посока имат радикалните твърдения, изказани от Русо. В книгата "'''''Разсъждения върху произхода и неравенството между хората"''''' той започва с прочутите думи: "''Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови''". Русо твърди, че човекът е бил най-щастлив в [[Първобитна история|първобитната]] си фаза на развитие – без грижи, нужди и суета. Стремежът му към прогрес и способността му да разсъждава оказват фатално влияние върху него, тъй като благодарение на това се появява собствеността – най-неестественото нещо в неговия живот, тъй като тя предопределя неравенство, каквото липсва в природното състояние на човека. В друго свое произведение обаче - "<strong>''Емил''</strong>" - философът дава пророчески препоръки за отглеждането и възпитанието на децата – повече внимание, повече каляване, повече досег с природата, повече изпитания на волята, които ще ги превърнат в пълноценни граждани. Тази книга има революционна роля за развитието на науката [[педагогика]].<ref>''[https://gallica.bnf.fr/ark:/12148/bpt6k12005115/f836.item.r=louvois Dictionnaire de l'histoire de France],'' sous la direction de Jean-François Sirinelli, Paris 2006, p. 825</ref>

Просвещението сее развивадалечен впродължител многона страни[[Ренесанс|Ренесанса]], но честоза сразлика конкретниот местнинего черти.не Такаостава напримерсамо въвзападноевропейско Францияявление, тоа започваобхваща дацяла се[[Европа]]. свързваВзависимост сот антиправителственияспецификата ина антицърковнияотделните радикализъмдържави, докатоПросвещението все Германияразвива достигас доразлични среднатачерти. класаТака например във Франция, то придобива антиправителствен и сеантицърковен развивакурс, докато в духовенГермания е по-скоро духовно и националистичен[[Национализъм|национално]] тондвижение, без да застрашава правителствата или църквата.<ref>David N. Livingstone and Charles W. J. Withers, ''Geography and Enlightenment'' (1999)</ref> На [[Балкански полуостров|Балканите]] Просвещението е част от националното [[Българско възраждане|възраждане]] на народите. Отговорите на правителствата варират в широки граници. Във Франция правителствотокрал [[Луи XV|Луи ХV]] е враждебно,враждебен и философите воюват срещу наложената им [[цензура]], катоа понякога дори са хвърляни в затвора или изпращани в изгнание. Британското правителство обикновено игнорира водачите на Просвещението в [[Англия]] и [[Шотландия]], макар че дава на [[Исак Нютон]] [[Орден на Британската империя|рицарско звание]] и доходна правителствена служба.

В някои държави с т.нар. [[просветен абсолютизъм]], могъщи владетели – наричани ''просветени деспоти'' от историците, приветстват водачите на Просвещението в двора си и им помагат за въвеждането на закони и програми, насочени към реформиране на системата, обикновено с цел да изградят по-силна [[национална държава]].<ref>Stephen J. Lee, ''Aspects of European history, 1494 – 1789'' (1990) pp. 258 – 66</ref> Най-известни от тези владетели са [[Фридрих Велики]] в Прусия, [[Екатерина Велика]], императрица на Русия (1762 – 1796) и [[Йозеф II]], император на Австрия (17801765 – 1790). Йозеф е толкова ентусиазиран и обявява толкова много реформи, които имат твърде малко подкрепа, че избухват бунтове и почти всички програми са отменени.<ref>Nicholas Henderson, „Joseph II“, ''History Today'' (March 1991) 41:21 – 27</ref> Високопоставени министри, като [[Себастиао Жозе де Карвальо е Мело, маркиз де Помбал|Себастиао Жозе де Помбал]] в [[Португалия]] и [[Йохан Фридрих Щрунзе]] в [[Дания]], управляват според просветителските идеали.