Разлика между версии на „Български лев“

формат изт
м (Премахнати редакции на 213.240.215.160 (б.), към версия на Craig72)
Етикет: Отмяна
(формат изт)
== История ==
=== Утвърждаване на лева ===
В първите години след Освобождението в обращение на територията на България се намират главно [[сребро|сребърни]] монети, голяма част от които са физически обезценени. Основната част от тях са сребърни [[Руска рубла|руски рубли]], навлезли масово в страната по време на войната, но има и екзотични монети, като [[Тунис|тунизийски]], [[иран]]ски или [[Индия|индийски]], част от които вече не се използват и в страните, в които са емитирани. Фискалното счетоводство се води във [[френски франк]]ове, като държавата изкуствено поддържа завишен курс на сребърните монети, за да не обезцени спестяванията. Това довежда до допълнителен прилив на сребърни монети от съседните страни, засилен и от забраната за използване на чужди сребърни монети в [[Османската империя]] през 1883 г. До 1887 г. чуждите сребърни монети се използват широко в България, наред с българския лев.<ref name="аврамов-{{hrf|Аврамов|2007|205">Аврамов, стр. 205 206</ref>6}}.
 
ЦиpкyлиpатЦиркулират 2 и половина стотинки (петак, „пет пари“, най-ниската деноминация, превърнала се в нарицателно), 5 стотинки (pyпчерупче), 10 стотинки (гологан), 20 стотинки (грош) и 50 стотинки (сто пари).
 
При въвеждането на [[Български лев|'''българския лев''']], съществуващите в обращение [[Грош|османски грошове]] са приравнени към лева в съотношенисъотношение 1:5 (20 стотинки = 1 грош). Другата османска монета, парата, е приравнена към лева в съотношение 1:200 (един турски грош е бил 40 пари). Една османска лира е била 100 гроша и приравнена към 20 лева.
 
Приетият през 1880 г. ''Закон за правото на резание монети в Княжеството'' предвижда фискалното счетоводство да се води в левове, определя количеството [[злато]], сребро или [[Мед (елемент)|мед]] в различните монети и ограничава общото парично предлагане до 15 млн. лева. Левът има стойност, равна на тази на френския франк. Допуска се използването на монети, както на [[Латински валутен съюз|Латинския валутен съюз]], така и на други страни, които държавата приема по утвърдени от [[Министерството на финансите]] курсове.<ref name="аврамов-{{hrf|Аврамов|2007|206">Аврамов, стр. 206 207</ref>7}}.
 
Въпреки че законът установява триметален стандарт и че първите отсечени монети са медни, на практика в обращението преобладават сребърните монети. Основната причина за това е по-големият [[сеньораж]], извличан от държавата от сребърните монети поради трайно спадащия курс на среброто спрямо златото в края на 19 век. В същото време емисията на сребърни левове е използвана за премахване от обращение на сребърните руски рубли. В края на 1884 г. парламентът дава възможност да бъдат емитирани сребърни монети за още 10 млн. лева, като за тази цел са претопени голямо количество рубли в монети, събрани от държавата като данъци. През 1885 г. България се доближава до парично предлагане от 7 сребърни лева на глава от населението (смятано от Латинския съюз за емпиричен оптимум), след което новите емисии на сребърни монети са прекратени до 1891 г.<ref name="аврамов-{{hrf|Аврамов|2007|207">Аврамов, стр. 207 208</ref>8}}
 
През следващите 2 г. правителството и .Българската народна банка (БНБ) успяват окончателно да изтеглят от обращение руските сребърни монети. Това става с известни загуби, тъй като те са обменяни за левове по курс, по-висок от пазарния, за да не обезценят силно частните спестявания. Този процес предизвиква значителна [[дефлация]], компенсирана в известна степен с емитирането на левови [[банкноти]] през следващите години.<ref name="аврамов-{{hrf|Аврамов|2007|209">Аврамов, стр. 209 – 212</ref>}}.
 
=== Опити за въвеждане на златен стандарт ===
БНБ започва да емитира банкноти през 1885 г. Първата емисия е сравнително малка (213 хил. лева) и е зле приета от хората. Причина за това е както недоверието в новите хартиени пари, така и златното покритие на банкнотите, което създава значително [[ажио]] между тях и масово използваните сребърни монети. Основна цел на БНБ през следващите години е да увеличи дела на банкнотната емисия и постепенно да наложи в страната фактически [[златен стандарт]], като количеството на сребърните монети бъде намалено чувствително. Опит за завършване на този процес е направен през 1890 – 1891 г., но банката започва да губи златните си резерви, а и среща съпротивата на Министерството на финансите, което се стреми към запазване на приходите от сеньоража на сребърните монети. То емитира нови 8 млн. сребърни лева, като увеличава ажиото между златото и среброто почти до нивата от преди 1887 г.<ref name="аврамов-{{hrf|Аврамов|2007|216">Аврамов, стр. 216 219</ref>9}}
 
След този неуспех БНБ, ръководена по това време от [[Михаил Тенев]], променя политиката си и през 1892 г. получава правото да емитира банкноти, обезпечени със сребро, но правителството блокира тази възможност. Въпреки съпротивата на БНБ, опасяваща се от [[инфлация]] и нарастване на ажиото, правителството на [[Стефан Стамболов]] емитира сребърни монети за 5 млн. лева през 1892 г. и за нови 12 млн. лева през 1894 г., за да използва пълния сеньораж за покриване на [[Бюджетен дефицит|бюджетния дефицит]]. Тези емисии са последвани от рязко нарастване на ажиото и в опитите си да го забави БНБ намалява златните си резерви от 12 на 2 млн. лева между август и декември 1894 г.<ref name="аврамов-{{hrf|Аврамов|2007|220">Аврамов, стр. 220 223</ref>3}}
 
След като през 1895 и 1896 г. износът на страната нараства и е получен значителен външен заем, през 1897 г. е приет нов Закон за монетите в Княжеството. Той предвижда въвеждане на златен стандарт и постепенно извеждане на сребърните монети от обращение. Законът дава възможност на правителството да проведе тези мерки, когато прецени, че е възможно, поради което те така и не са приложени на практика. Следващите 2 г. са тежки за селското стопанство и търговския баланс, ажиото се запазва високо, а златните резерви на БНБ са незначителни, което прави въвеждането на златния стандарт невъзможно.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|224 стр. 224 225</ref>5}}.
 
Със задълбочаването на кризата в края на 1899 г. БНБ прекратява обменяемостта на банкнотите в злато и започва да емитира банкноти със сребърно покритие, с което и формално се утвърждава фактическият [[сребърен стандарт]] в страната. През следващите 3 г. са емитирани банкноти за над 16 млн. лева, като основната част от тях е използвана за кредитиране на правителството. Това предизвиква нова инфлационна вълна и нарастване на ажиото между златото и среброто, достигнало в средата на 1902 г. рекордната стойност от 13,25%. В същото време големите емисии за пръв път в българската история довеждат до масова употреба на банкноти в разплащанията в страната.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|226 стр. 226 227</ref>7}}.
 
През 1902 г. правителството получава значителен заем от френската банка „[[Париба]]“, с който изплаща голяма част от задълженията си към БНБ. Това, както и подобрената обща конюнктура, довежда до намаление на ажиото до 1,5% в края на годината. Обмяната на златни банкноти срещу злато е възстановена и през следващите години банката емитира все повече златни левови банкноти, които през 1907 г. за пръв път стават повече от сребърните банкноти. През годините до началото на [[Балканската война]] в България на практика функционира система на златен стандарт, като ажиото между среброто и златото е ликвидирано и левът поддържа устойчив курс спрямо валутите на Латинския съюз. Относителната стабилност се дължи на благоприятната международна конюнктура и сключването от правителствата на няколко външни заема.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|227 стр. 227 – 230</ref>}}.
 
=== Военната инфлация (1912 – 1919) ===
Краткият период на стабилност на лева е прекъснат от [[Балкански войни|Балканските]] и [[Първата световна война]], които предизвикват силна инфлационна вълна. Още в началото на 1912 г. е приета промяна в закона за БНБ, с която за обезпечение на банкнотите се приема не само налично злато, но и вземания от чужди контрагенти. Това създава рискове за системата в случай на дестабилизация на валутата, в която са деноминирани вземанията, но по това време подобна практика е въведена и в много други страни, което поставя основата на [[златно-девизен стандарт|златно-девизния стандарт]], доминиращ в [[Европа]] през следващите десетилетия.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|230 стр. 230 232</ref>2}}.
 
На 23 октомври (10 октомври стар стил) 1912 г. – дни след началото на Балканската война, конвертируемостта на левовите банкноти в злато е отменена. Първоначално това се приема като временна мярка за времето на войната, но последвалите събития позволяват конвертируемостта да бъде възстановена едва в края на 1920-те години. До края на Балканските войни левът се обезценява с 15%, но след техния край е временно стабилизиран. Това става с помощта на външен заем, отпуснат от [[Австрия|австрийски]] банки на БНБ, и със създаването на Камбиален синдикат между БНБ и няколко големи търговски банки, който провежда интервенции на валутния пазар, поддържащи курса на лева.<ref>{{hrf|Аврамов, стр|2007|232}}. 232</ref>
[[Файл:Kasov bon 1918.jpg|мини|250п|Касов бон на БНБ от 1918 година, използван като паричен заместител]]
 
Влизането на България в Първата световна война коренно променя нещата, тъй като правителството финансира огромните си военни разходи с банкнотна емисия, която нараства десетократно между 1915 и 1919 година. Възползвайки се от промяната в закона от 1912 година, емисията е обезпечена до голяма степен с вземания в германски марки и [[Австрийска крона|австрийски крони]], които бързо губят стойността си в хода на войната. Ако през 1913 година металното покритие на левовите банкноти е над 40%, през 1920 година то спада до 1,56%. По това време германската марка и австрийската крона са в още по-тежко положение с покритие съответно 1,43% и 0,38%.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|232 стр. 232 235</ref>5}}. В края на войната вземанията на БНБ в [[Германия]] възлизат на 1 милиард марки, но поради специфичните условия на военните аванси тя не може да разполага свободно с тях и те на практика са блокирани в германски банки и са ликвидирани от [[хиперинфлация]]та в Германия в началото на 20-те години.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|238 стр. 238 239</ref>9}}.
 
За периода на войните стойността на българския лев намалява около 14 пъти. С минималните златни резерви на БНБ и обезценката на нейните вземания в чужбина, единственото покритие на лева остават вземания от българската държава, които на практика са неликвидни. През първите години след войната левът е силно нестабилен, като стойността му се променя значително, в зависимост от общата конюнктура и фискалната политика.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|239 стр. 239 – 240</ref>}}.
 
=== След Първата световна война ===
Първата световна война предизвиква значителна инфлация във всички европейски страни. След края на войната само [[Великобритания]] успява, с цената на период на силна [[дефлация]], да възстанови златния стандарт при довоенното съотношение на стойността на лирата и златото. България дори не прави опит за това, а се опитва да стабилизира лева на новото му обезценено ниво, като фиксира курса му към [[американски долар|американския долар]]. Това е успешно постигнато едва през 1929 година, след отпускането на [[Стабилизационен заем|Стабилизационния заем]] и реформиране на Българската народна банка. Така за кратко в страната е установен [[златно-девизен стандарт]], като стойността на лева е с фиксиран курс към долара, а чрез него – към златото при съотношение 1 лев = 10,86956 mg злато.
 
[[Голямата депресия]], със силната дефлация и натиска върху бюджетите, променя коренно световната финансова система. През 1931 година Великобритания, а през 1933 година и Съединените щати, се отказват от златния стандарт и девалвират валутите си. България, както много други европейски страни, се опитва да избегне открита девалвация, която би увеличила номиналната тежест на държавния дълг, но още през 1931 година отменя конвертируемостта на лева в злато.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|240 стр. 240 243</ref>3}}.
 
Макар формално левът все още да е обвързан с долара (а след 1933 година – с френския франк), задължението на БНБ да обменя левове в чужди валути със златно покритие е премахнато. Едновременно с това са въведени силни административни ограничения върху движението на капитали и вноса на стоки. През следващите години все по-голяма част от външната търговия се осъществява чрез междудържавни [[клиринг]]ови спогодби.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|243 стр. 243 244</ref>4}}.
 
През май 1935 година покритието на банкнотната емисия спада под определеното със закон ниво от 33,3%, което подтиква ръководството на БНБ да прави различни счетоводни манипулации, за да прикрие реалното състояние на банката. Към края на годината това се оказва недостатъчно и законово установеното минимално покритие на емисията е намалено на 25%.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|245 стр. 245 246</ref>6}}.
 
По време на войната левът претърпява силна инфлация, като за периода 1939 – 1945 година паричното обращение нараства 14 път, а стойността на лева пада 12 пъти. За да запази поне формално покритието на лева, от 1942 година правителството започва да издава съкровищни бонове (с номинал 8 милиарда лева само през първата година), които се приемат за законно платежно средство. Това обаче се оказва недостатъчно и БНБ търси начини за скрито субсидиране на бюджета, а през 1941 година е прието, че за обезпечение на лева може да се ползват и неконвертируеми в злато валути. Банкнотната емисия през следващите години е обезпечена главно с германските задължения по клиринговата спогодба, които представляват депозити на т.нар. „клирингови марки“ в германски банки, с които БНБ и правителството нямат възможност да разполагат на практика.<ref>{{hrf|Аврамов,|2007|248 стр. 248 – 251</ref>}}.
 
Активното включване на страната във войната след [[Деветосептемврийски преврат|Деветосептемврийския преврат]] довежда до неконтролируема инфлация. БНБ е принудена да кредитира без никакво покритие, както разходите на правителството, така и тези на съветските окупационни власти в страната.<ref>{{hrf|Аврамов, стр|2007|252}}. 252</ref>
 
=== След Втората световна война ===