Луи XV: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Vodnokon4e (беседа | приноси) м форматиране: 24x тире-числа, 3x А|АБ, 2x тире, 6lokavica, 8 интервала, нов ред (ползвайки Advisor) |
||
Ред 26:
}}
'''Луи ХV''' (на [[Френски език|френски]] '''Louis XV''') (15 февруари 1710 – 10 май 1774) е крал на [[Франция]] и [[Кралство Навара|Навара]] от 1715 до 1774 г.<ref>Кратка статия за Луи ХV виж в E. N. Williams, ''Dictionary of English and European History 1485
На полето на международната политика Франция се развива възходящо през първата половина от управлението на Луи ХV. Разтърсената през [[Война за испанското наследство|Войната за испанското наследство]] могъща монархия бавно се съвзема по време на регентството и управлението на [[Андре-Еркюл дьо Фльори|кардинал Фльори]], като се съюзява с [[Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия|Великобритания]] и [[Съединени провинции|Обединените провинции]] срещу [[Испания]]. Франция участва успешно във [[Война на четворния съюз|Войната на четворния съюз]] и [[Война за полското наследство|Войната за полското наследство]]. Дори когато променя курса и привлича Испания на своя страна (във [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]]), успехите продължават. От 1744 до 1748 г. френските войски покоряват цяла [[Австрийска Нидерландия]], което не са постигали дори при [[Луи XIV|Краля Слънце]]. Когато Луи ХV неочаквано връща всичко завладяно, настъпва първото голямо разочарование от него.
Като единствен оцелял представител на [[Бурбони
== Ранни години ==
=== Кризата на френското наследство ===
Луи ХV е правнук на [[Луи XIV|Луи ХІV]], внук на [[Луи дьо Бурбон, Великият дофин|Луи, Великия дофин]] и син на [[Луи, херцог дьо Бургон]] и неговата съпруга [[Мария-Аделаида Савойска|Мари-Аделаид от Савоя]]. В дългия си живот Луи ХІV вижда смъртта на сина си (1711), на първородния си внук (1712), на друг от своите внуци (1714). 1712 г. е особено фатална, защото тогава след тежка болест умира Мари-Аделаид, после съпругът ѝ, който силно я обича,<ref>Vincent Cronin, ''Louis XIV'', Boston 1965, p. 328</ref> накрая и техният първороден син – [[Луи дьо Бретан]] (роден 1707 г.). Така цялото наследство на Краля Слънце, което допреди две години е изглеждало стабилно, се стопява. Остава само малкият двегодишен херцог на Анжу, известен по-късно като Луи ХV. Всички очакват и той бързо да почине, поради което Луи ХІV обмисля да предаде престола на някой от извънбрачните си синове.
[[Файл:Louis XIV of France and his family attributed to Nicolas de Largillière.jpg|ляво|мини|259x259пкс|Луи ХІV със семейството си през 1710 г.
Единственият друг жив наследник на френския престол е испанският крал [[Филип V (Испания)|Фелипе V]], внук на Луи ХІV. Той обаче, след като приема испанския престол, се отрича от правата си върху френския, което е потвърдено от международни договори (виж [[Утрехтски мирен договор]]).<ref>Ian Dunlop, ''Louis XIV'', New York 2000, p. 451</ref> Права има и [[Филип II Орлеански|Филип ІІ Орлеански]], племенник на стария крал. Съгласно Утрехсткия договор той се отрича от всички претенции към испанския престол, но френският би бил негов, ако Луи почине без деца.<ref>Olivier Bernier, ''Louis the Beloved. The Life of Louis XV'', New York 1984, p. 2</ref>
Line 42 ⟶ 41:
[[Файл:LouisXV DucOrléans.jpg|ляво|мини|260x260пкс|Регентът Филип Орлеански и малкия Луи ХV]]
=== Регентството на Филип Орлеански (1715
В завещанието си Луи ХІV определя за регент на малкия си наследник орлеанския херцог. В последния момент той прибавя в числото на регентите двамата си извънбрачни синове – херцог дю Мен и граф дьо Тулуз. Причината е, че орлеанският херцог е независимо мислещ човек, привърженик на янсенизма (критично движение спрямо ортодоксалната [[католическа църква]], обявено за [[ерес]]) и идеен противник на краля. Аристокрацията на шпагата (старата родова [[аристокрация]]) се надява чрез него да се ограничи апаратът на [[Абсолютизъм|абсолютната власт]] и да си върне някогашната независимост. Ето защо [[Парижки парламент|Парижкият парламент]] отхвърля промените в завещанието и го превръща в единствен регент.<ref>Arthur Hassall, ''The Balance of Power 1715
Регентът обаче не възвръща правата на благородниците, нито позволява на парламента да управлява. След като няколко пъти са блокирани негови финансови мерки, той изпраща парламента в изгнание в Понтоаз.<ref>E. N. Williams, ''English and European History''…, p. 274</ref> Те се сблъскват и по религиозните въпроси – Филип, от държавнически съображения, смята да въведе в действие наскоро издадената папска була срещу янсенистите, докато парламентът се възпротивява. В същото време Филип предприема нестандартни финансови ходове, за да реши стария проблем на короната с недостига на пари. Той се доверява на шотландския финансист Джон Лоу, прави го финансов министър и в обращение се пускат книжни пари, непокрити с достатъчно [[злато]] и [[сребро]]. В началото това раздвижва икономиката, но скоро парите се обезценяват и схемата рухва. Въпреки това икономиката се съживява след изтощителните войни на Краля Слънце и се развива с бързи темпове.<ref>Представата, че след смъртта на Луи ХІV френската икономика преживява „стремителен упадък“, както приема Андрей Пантев, ''Революции и реформи в западна Европа и северна Америка ХVІІ-ХVІІІ век'', София 1993, с. 115 си остава твърде повърхностна. За обратното становище виж W. Scott Haine, ''The History of France'', Greenwood press 2000, p. 63</ref>
Външната политика през този период е в ръцете на абат [[Гийом Дюбоа]], Тя е ориентирана към съюз с Великобритания, за да се усмирят амбициите на Испания за реконкиста в [[Италия]]. Филип Орлеански има всички основания да се страхува от опитите на Фелипе V да вземе френския престол. Дюбоа и английският пръв министър Станхоуп създават с Обединените провинции тройния, а после (след присъединяването на [[Австрия]]) – и Четворния съюз.<ref>Pevitt, ''Philippe, duc d’Orleans...,'' p. 198</ref> Съюзът успешно блокира операцията на испанците в [[Сицилия]] (1716
[[Файл:Maria Lescynska; Queen of France- François Stiémart.jpg|мини|Мария Лешчинска, портрет от Франсоа Стемар]]
Line 53 ⟶ 52:
След смъртта на Филип д’Орлеан пръв министър става друг кръвен принц – Луи Анри дьо Бурбон, който всъщност е глава на рода Конде (пра-правнук на [[Луи II дьо Конде|Великия Конде]]). Неговата първа задача е да намери съпруга на младия крал, за да осигури продължаването на династията и по този начин да възпре възхода на Орлеанския дом. Той обсъжда списък с 99 принцеси, включително от Холандия, [[Португалия]], [[Дания]], [[Херцогство Лотарингия|Лотарингия]] и две негови сестри. Той се спира на дъщерята на полския аристократ [[Станислав Лешчински]] – Мария. Лешчински се появява като марионетка на шведския крал [[Карл XII|Карл ХІІ]] и от 1704 до 1710 г. е обявен за полски крал. След [[Полтавска битка|битката при Полтава]] той бяга във Франция и остава да живее в [[Елзас]].<ref>Pierre de Nolhac, ''Louis XV et Marie Leczinska'', Paris 1928, p. 2</ref> Там с него се запознава маркиза дьо При – фаворитката на Бурбон. Именно тя харесва [[Мария Лешчинска]] и урежда сватбата ѝ с краля.<ref>Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 52</ref>
Бедна и от далечен род, Мария не е и сънувала да стане френска кралица. Тя се премества в [[Страсбург]], където под ръководството на маркизата е подготвена за високата чест. Сватбата се състои през септември 1725 г. в прочутата [[страсбургска катедрала]]. На пищната церемония смутените младоженци носят бляскави дрехи, а на гърдите на булката искри прочутият диамант ''Le Régent''. Цялата градска знат е дошла да ги види,<ref>''Ibid''., p. 54</ref> но „те не се възхищаваха на дрехите и диамантите, а на нейната скромност, добронамереност и нежност – качества по-хубави от самата хубост“.<ref>Imbert de Saint Amand, ''The Court of Louis XV'', New York 1893, p. 28</ref> Присъстват и стотици видни личности от Версай и Париж. След това кралската двойка вечеря пред събраното множество и наблюдава фойерверки. В този момент кралят е едва 15-годишен, а новата кралица е със седем години по-възрастна.
Още от деня на сватбата си Многообичаният Луи се заема да осигури наследниците, които цялата страна очаква. Той се влюбва в своята кралица, затова не му е трудно да постигне бърз резултат – през 1727 г. се ражда първата му дъщеря, а през 1729 – син на име [[Луи, дофин на Франция (1729 – 1765)|Луи]],<ref>''Ibid''., p. 41</ref> с което за първи път от 1712 г. монархията получава дофин. Радостта сред народа и всички слоеве е огромна. Момчето оцелява
[[Файл:Louis XV by Alexis Simon Belle.jpg|мини|Портрет на Луи ХV от А. С. Бел]]
=== Личността на Луи ХV ===
Противоречиви са оценките за качествата на френския крал. Зад всеобщата представа, наложена от френските историци през ХІХ в., за един напълно покварен и безотговорен човек се крие личност, която не е за подценяване. Христо Глушков го описва като „интелигентен човек, добре ориентиран в европейската политика и френската администрация, но допуснал до управлението интриганти, ласкатели и фаворитки, които сериозно накърнили авторитета на кралската власт.“<ref>Христо Глушков, ''История на страните от Европа и северна Америка 1640
== Френската монархия при Луи ХV ==
Line 65 ⟶ 64:
=== Обществено устройство ===
С възцаряването на Луи ХV започва втората фаза от т. нар. стар режим във Франция. Това е [[Съсловие|съсловно общество]], при което произходът определя социалния статус, а не личните качества и богатството. Само че през ХVІІІ в. трите стари съсловия – аристокрация, [[Духовенство|духовници]] и селяни<ref>William Doyle, ''The Old European Order 1660
Франция при Луи ХV безспорно е [[абсолютна монархия]], при която всичко в обществения, политическия и стопанския живот зависи от волята на краля, но това не означава, че няма опозиционни структури. Регионалните парламенти, начело с Парижкият, продължават през цялата епоха да се борят за дял във властта и да оспорват кралски решения. Събранието на духовниците си поставя подобни цели. През 1771 г. парламентите са разпуснати, но това е твърде закъсняла мярка.<ref>''Ibid.''</ref> В духовно отношение главна алтернатива на властта са янсенистите, противници на католическата църква. Кралят опитва да се справи с тях, но се сблъсква с популярността им сред чиновниците и новите аристократи.
[[Файл:Louis XV Gold.jpg|мини|197x197пкс|Златни монети (''Louis d'Or'') с лика на Луи ХV]]
Line 73 ⟶ 72:
През по-голямата част от управлението си Луи ХV се доверява на различни министри и им позволява да ръководят страната по свое усмотрение. Връзки, интриги и борба за власт, която той не опитва да ограничи, са най-честите фактори за издигането и падането на тези министри. Понякога това са безотговорни хора, които поставят личните си интереси над държавните, но има и случаи, когато изборът на краля е сполучлив. За разлика от своя велик предшественик Луи ХV се оказва неспособен да управлява сам и въпреки че има период на „лично управление“, всъщност не той взема решенията.
[[Файл:Jean-Baptiste de Machault d'Arnouville.jpg|мини|234x234пкс|Министър Жан-Батист Машо д'Арнувил]]
От 1726 до 1743 г. Франция е управлявана от миролюбивия и разумен кардинал Фльори, бивш наставник на Луи. Луи го избира за пръв министър, защото по това време има респект към възрастните и опитни хора и защото като учител Фльори се е отнасял добре с него.<ref>Williams, ''English and European History''…, p. 275</ref> Кардиналът показва на краля ползите от стабилността в управлението – той запазва 12 години на поста финансовия министър [[Филибер Ори]] и десет години – външния министър [[Жермен Шовлен]]. С разум и спокойствие правителството понижава държавния дълг, реорганизира данъчната система и разширява четирикратно [[Международна търговия|външната търговия]].<ref>Bernier, ''Louis the Beloved''…, p. 63</ref>
След смъртта на Фльори през януари 1743 г. [[Адриен Морис дьо Ноай|херцог дьо Ноай]] показва на краля писмо от Луи ХІV до внука му Филип д’Анжу, в което го съветва да се вслушва в мнението на останалите, но сам да взема решенията. Впечатленият Луи ХV обявява начало на личното си управление, доверявайки се на двама ключови министри: [[Жан-Батист Машо д’Арнувил|Машо д’Арнувил]] (на финансите) и [[Марк Пиер, граф д’Аржансон|граф д’Аржансон]] (на армията). След края на Войната за австрийското наследство д’Арнувил се опитва да наложи данъка ''vingtième'' на всички съсловия, но не успява – привилегированите, с решителната подкрепа на парламентите, отхвърлят идеята. Данъкът остава само за селяните и дори е повишен на два пъти по време на Седемгодишната война.<ref>Haine, ''The History of France'', p. 65</ref>
[[Файл:Choiseul, Etienne François duc de.jpg|мини|242x242пкс|Етиен Франсоа дьо Шоазьол, худ. Мишел ван Лоо]]
На 5 януари 1757 г. един луд на име [[Робер Франсоа Дамиен|Робер-Франсоа Дамиен]] извършва покушение над Луи ХV. Той си пробива път през стражите и го ранява отстрани с малък нож.<ref>Evelyne Lever'', Madame de Pompadour. A life'', New York 2002, p. 209</ref> Въпреки обилната загуба на кръв, кралят се възстановява бързо, но събитието се отразява на настроението му. От този момент той по-често е замислен и често споменава убиеца на [[Анри IV|Анри ІV]] – [[Франсоа Раваяк|Раваяк]].<ref>Франсоа Раваяк (François Ravaillac) през 1610 г. убива Анри ІV. Оттогава не е имало покушение срещу френски владетел.</ref> Дамиен е подложен на мъчения, за да обясни постъпката си, но без резултат. После е съден от Парижкия парламент, който в този случай показва лоялност и го изпраща на смърт.<ref>''
От 1758 до 1770 г. правителството е доминирано от [[Етиен Франсоа, херцог дьо Шоазьол|херцог дьо Шоазьол]],<ref>Roger Soltau, ''The Duc de Choiseul'', Oxford 1909, p. 24</ref> препоръчан от [[Мадам Дьо Помпадур|мадам Помпадур]]. Той заема различни постове, впоследствие включва свои роднини и съмишленици и по този начин здраво заема властта. Най-значимото събитие през неговото управление е отстраняването на йезуитите през 1764 г. Това явление, което засяга цяла католическа Европа, се корени в твърде силното влияние на ордена, неговата интернационалност и автономност, което противоречи на стремежите на националните държави към реформиране и централизация на образованието. Във Франция йезуитите имат около 150 училища, включително най-добрите колежи, а техни ученици са Волтер и Дидро. Атаката е подета от парламентите, които от 1762 г. започват да забраняват дейността им в своите провинции. Дворът се разделя по въпроса, но накрая Луи се вслушва в съвета на Помпадур и Шоазьол и разширява забраната върху цялото кралство.<ref>Joseph McCabe, ''The Jesuits. Religious rogues'', Haldeman-Julius Publications 1927, p. 56</ref>
В последните години от управлението на Луи ХV, особено след края на Седемгодишната война, финансовото състояние става най-важният въпрос във Франция. Кралят отдава доверието си на умния икономист [[Франсоа Кене]], който предлага либерализация на пазара на [[Пшеница|жито]], тоест безмитна търговия в границите на кралството. През 1763
[[Файл:Marie-Anne de Mailly-Nesle.jpg|ляво|мини|210x210пкс|Мари-Ан дьо Майи, херцогиня дьо Шатору]]
Line 91 ⟶ 90:
Тя е родена с името Жан-Антоанет Поасон, дъщеря на финансист с буржоазен произход. Отгледана е от богатия си чичо-банкер, който ѝ урежда брак с Шарл Гийом д’Етиол, собственик на имение точно до ловната гора на краля. Това отваря пред младата дама вратите към висшето общество, но не и към двора. Едва след смъртта на графиня дьо Шатору Жан-Антоанет успява да си уреди присъствие на кралски бал (февруари 1745). Изглежда, че усилията ѝ да се срещне с краля са били съвсем целенасочени и носят очаквания успех.<ref>Lever'', Madame de Pompadour…'', p. 55</ref> Скоро тя вече е новата фаворитка, каквато остава до смъртта си 20 години по-късно. Става толкова влиятелна, че може да назначава и сваля министри (тя назначава могъщия после Шоазьол, както и [[Волтер]] – за придворен историограф),<ref>''Любовница и съветник. Как маркиза дьо Помпадур покорява краля и Франция'', статия на сайта history.nakratko.com, посетена на 18.09.2019</ref> да напътства краля във вътрешната и външната политика. Дори след края на интимните им отношения, те остават приятели и той продължава да се допитва до нея по всякакви въпроси.
[[Файл:Benczúr Louis XV and Dubarry 1874.jpg|мини|247x247пкс|Луи ХV и мадам дю Бари]]
Жан-Антоанет получава титлата маркиза дьо Помпадур. Тя става голям покровител на изкуствата и науките. С нейната намеса се появява стилът [[Рококо]]. По нейно желание е изграден [[Конкорд (площад)|площад Конкорд]] в Париж. Тя издига до върха интелектуалци като Жорж Буфон, Франсоа Кене, [[Дени Дидро]] и Шарл Дюкло.<ref>Пак там</ref> Събира си огромна колекция от картини и защитава проекта на [[Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите|Енциклопедията]] от атаките на църквата. Вероятно успява да приобщи краля към някои от идеите на [[Просвещение
Смъртта на Помпадур през 1764 г. поставя началото на кратък период на борби за мястото ѝ. Кралят е привлечен от 33 години по-младата от него [[Мадам Дю Бари|Мари-Жан Бекю]]. Превръщането ѝ в кралска фаворитка е въпрос на политически борби. Граф дю Бари иска да я постави на върха на управлението, за да победи стария си враг Шоазьол. Той предлага на краля да я омъжат за брат му, за да получи аристократична титла (1768), след което, без да му позволят дори първа брачна нощ, го отпращат.<ref>Joan Haslip, ''Madame du Barry. The wages of beauty'', New York 1992, p. 28</ref> Връзката на Луи ХV с младата графиня се случва въпреки ненавистта на повечето дами в двора. Графиня дю Бари го надживява и загива на [[Гилотина|гилотината]] по време на революцията.
=== Просвещението ===
През управлението на Луи ХV започва забележителен възход на френската обществена и философска мисъл, наречен просто Светлина (''lumière''), а на български език известен като Просвещение. Това не е само френско, а общоевропейско явление, но безспорно най-значимите произведения се появяват във Франция. „През този век умовете се просветиха много повече, отколкото през всички предишни“,<ref>González-Palacios, ''The Age of Louis XV'', p. 19</ref> твърди един от просветителите – Волтер. Просвещението се случва при крал, който е чужд на умствените занимания и не допринася за всеобщия напредък на мисълта. Мадам Помпадур е много повече привлечена от идеите на просветителите и тя става връзка между тях и краля.
[[Файл:Salon de Madame Geoffrin.jpg|ляво|мини|312x312пкс|Дейци на Просвещението събрани да четат трагедия от Волтер в салона на мадам Жофрен
Просвещението не е единно явление, не се откриват особени връзки и влияния между просветителите.<ref>Norman Hampson, ''The Enlightenment'', New York 1976, p. 10</ref> Идеите им са разнопосочни, има умерени и крайни, критични към короната и критични към обществото, но едно обединява всички – преклонението към разума и отричането на религиозните [[Предразсъдък|предразсъдъци]]. Дейците на това явление са учени, енциклопедисти, философи и обществени дейци. Те са изказали твърдения, които и до днес се приемат за основа на общественото познание. Пионер на просвещението е [[Шарл дьо Монтескьо]], който в книгата си ''De l’esprit des lois'' (За духа на законите) разсъждава върху устройството на държавите и формите на управление.<ref>William Doyle, ''The Old European Order''…, p. 184</ref> [[Волтер|Франсоа Волтер]] става известен с ''Le Siècle de Louis XIV'' (Векът на Луи ХІV), но най-значимото му произведение е ''Dictionnaire philisophique'' (Философски речник). Той предпочита държава, начело с крал-философ, с което теоретически аргументира просветеният абсолютизъм. [[Жан-Жак Русо]] е най-радикален (схващан като баща на Френската революция). В ''Du contrat sociale'' (Обществения договор) той се обявява срещу [[Социално неравенство|социалното неравенство]] и потъпкването на личната свобода. Критиката му е насочена включително срещу абсолютната монархия на Луи ХV.
[[Файл:François-Marie Arouet, dit Voltaire (1694-1778) portrait (A).jpg|мини|241x241пкс|Франсоа Мари Аруе, наречен Волтер, худ. М. К. дьо Ла Тур]]
Най-значимият проект на Просвещението е създаването на първата в света енциклопедия, наричана просто Енциклопедията. Редактирана от Дени Дидро<ref>Philip Furbank, ''Diderot. A critical biography'', New York 1992, pp. 34
== Външна политика и войни ==
При управлението на Луи ХV Франция отстъпва от водещите позиции, които е заемала при неговия предшественик. Тя става част от общата система на „[[баланс на силите]]“, равностойна с Великобритания, Австрия и [[Русия]]. Липсата на компетентно ръководство води до сериозни поражения. Прекратява се и териториалното разширение. Страната нееднократно сменя съюзниците си, но това само влошава положението. Все пак това е само крайният резултат. В края на 30-те години се отбелязват недвусмислени успехи и Франция „се радва на престиж, какъвто не е имала от ранните десетилетия на Луи ХІV“.<ref>Paul Kennedy, ''The rise and fall of the great powers. Economic change and military conflict from 1500
=== Полското наследство ===
Когато Луи ХV официално поема короната през 1723 г., Франция е в приятелски отношения с Великобритания. Причината е в несигурното наследство и непредвидимото поведение на Испания. След като поема властта, Фльори запазва за известно време тази конфигурация. През 1733 г. обаче обстановката в Европа се изостря по въпроса за [[Война за полското наследство|полското наследство]]. Франция без желание заема страната на единия кандидат – Станислав Лешчински, който е баща на кралицата. Другият – [[Курфюрство Саксония|саксонският курфюрст]] [[Август III|Август ІІІ]] – е подкрепен от Австрия и Русия. Макар че печели симпатии заради това (Станислав се смята за символ на свободата, а Август – на чуждия диктат), Франция не е готова да воюва ефективно.<ref>Robert Rayner, ''European History 1648
[[Файл:Europa 1721.svg|мини|276x276пкс|Европа през 1721 г., в началото на управлението на Луи ХV]]
Във Войната за полското наследство Франция за пореден път окупира [[херцогство Лотарингия]], което представлява досаден анклав в територията ѝ.<ref>Всъщност след 1713 г. Франция прави усилие да привлече на своя страна херцозите на Лотарнгия, една френска принцеса дори се жени за Леополд Лотарингски. Но след 1723 г., когато Лотарингия се свързва с Австрия, ситуацията изведнъж става опасна, виж Bernier, ''Louis the Beloved''…, p. 180</ref> На мирните преговори във Виена през 1738 г. се договаря мащабна размяна на владения, която задоволява всички. Тъй като на предната година умира последният херцог на [[Тоскана]] от рода на [[Медичи
=== Австрийското наследство ===
Съвсем скоро в Европа започва нова криза, свързана с наследството на Хабсбургската империя. Съгласно Виенския договор Франция е признала [[Прагматическа санкция|Прагматическата санкция]] – документът, с който император [[Карл VI|Карл VІ]] завещава всичко на първородната си дъщеря Мария Терезия. Сега, когато той умира, Фльори обявява, че ще спази ангажиментите си. Това не му пречи да изпрати войски на помощ на неговия съюзник [[Курфюрство Бавария|Бавария]].<ref>Начело стои маршал дьо Бел-Ил. Той възнамерява, както при кардинал Ришельо, да ангажира Хабсбургите с акции дълбоко в Германия, за да ги държи далеч от френските граници, виж Rayner, ''European History''…, p. 228</ref> Без официално да е обявила война, Франция участва в баварския поход към [[Виена]] и в последвалото окупиране на [[Чехия]]. Тя допринася също така за избирането на баварския курфюрст Карл Албрехт за император (с името [[Карл VII (Свещена Римска империя)|Карл VІІ]]) през януари 1742 г. – първият представител на друг род освен Хабсбургите на този пост. Така започва [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]]. Скоро французите са принудени да отстъпят обратно към родината си, давайки много жертви. Бавария е разгромена, а през 1745 г. Карл VІІ умира и цялата германска авантюра на Франция се проваля.<ref>Arthur Hassal, ''The Balance of Power 1715
[[Файл:Pierre Lenfant - La Bataille de Fontenoy, le 11 mai 1745 (Château de Versailles).jpg|ляво|мини|220x220пкс|Луи ХV и маршал Морис дьо Сакс при Фонтеноа, худ. Пиер Льонфан]]
Това е времето, в което на сцената – засега като френски съюзник – излиза младият [[Кралство Прусия|пруски крал]] [[Фридрих II (Прусия)|Фридрих ІІ]]. Много скоро французите се убеждават, че на него не може да се разчита – през 1742 г. той коварно сключва сепаративен договор с Мария Терезия и тя вече може да обърне всичките си войски против Франция.<ref>Nancy Mitford, ''Frederick the Great'', New York 1984, p. 130</ref> Това отношение изиграва важна роля по-късно и спомага за френско-австрийското сближение.
След смъртта на предпазливия Фльори Франция влиза официално във войната (1744) и тъй като кралят е поел сам властта, решава да придружи армиите си в [[Нидерландия (историческа област)|Нидерландия]]. Именно тази австрийска територия става сега основен театър на войната. С важното си положение като буфер към Холандската република тя е постоянен обект на френската агресия. Англичани, холандци, австрийци и [[Кралство Хановер|хановерци]] събират т. нар. Прагматическа армия, за да я защитават. Луи обаче разполага с блестящия маршал [[Морис дьо Сакс]] и може лично да види как съюзническата армия търпи пораженията при [[Битка при Фонтеноа|Фонтеноа]] (1745),<ref>Francis Skrine, ''Fontenoy and Great Britain's share in the war of the Austrian succession, 1741
=== Дипломатическата революция ===
Спадът в популярността на Луи ХV го потиква към нестандартни решения. Макар че инициативата за сближение със стария враг Австрия не е негова (не е дори и френска), фактът, че той я приема, показва объркването сред управляващите слоеве. Всъщност австрийският канцлер [[Венцел Антон фон Кауниц|Кауниц]] пръв осъзнава, че Прусия, а не Франция е вече главния враг на страната му. Французите също имат за какво да се реваншират на коварния пруски крал. Да се стигне до съюз между тези две държави е толкова невероятно, че историците са създали специално понятие – ''[[Дипломатическа революция|Révolution diplomatique]].''<ref>E. N. Williams, ''Dictionary of English an European History''…, pp. 117
[[Файл:Schlacht bei Roßbach.jpg|ляво|мини|234x234пкс|Поражението на французите при Росбах, худ. Джеймз Стикли]]
Австрийският канцлер проучва настроенията сред френските управляващи още от 1749 г., но първите предложения не са посрещнати с разбиране от краля. Това, което му повлиява да промени позицията си, са съветите на Помпадур.<ref>Rayner, ''European History''…, p. 244</ref> Само че тук вече умната фаворитка се надценява – да се впусне в дебрите на международната политика не е като да ръководи съдбините на двора. Сакаш в нейна подкрепа идва повишената активност на английската дипломация и договорите с Русия (1755) и Прусия (1756).<ref>Hassall, The Balance of Power…, p. 234</ref> Опасявайки се, че това може да доведе до изолация на Франция, правителството приема австрийското предложение и в средата на 1756 г. подписва с Австрия отбранителен договор във Версай.<ref>''Ibid''., p. 238</ref> Русия, притеснена от англо-пруското сближаване, рязко минава на тяхна страна. Двете източни сили са готови да нападнат Фридрих ІІ веднага, но Луи ги възпира – той не иска пълномащабна сухопътна война, защото в колониите вече се вихрят военни действия. Тогава Фридрих, подозирайки за готвената атака, напада пръв (август 1756). Започва [[Седемгодишна война|Седемгодишната война]] и през май 1757 г., след подписването на втория договор от Версай (вече нападателен), коалицията Кауниц е завършена.
Line 124 ⟶ 123:
=== Седемгодишната война ===
Това е авантюрата, която срива популярността на Луи ХV, отнема на Франция ключови колонии и показва, че управление на фаворитки и техните протежета не носи нищо добро. Изглежда, че правителството постъпва безотговорно с включването си във войната. Начело на армиите често се озовават некомпетентни лидери. И ако в началото, през 1756 г., Франция все още може да претендира за хегемон в Европа, в края, през 1763 г., тя вече е
Това е войната, която ще покаже дали малката, но здрава пруска войска ще издържи на натиска на три мощни монархии. Фридрих ІІ разчита на бързина и максимална ефективност на кампаниите си и това се вижда още в началото. През ноември 1757 г. Франция получава жесток урок, когато прусаците разбиват армията ѝ при [[Битка при Росбах|Росбах]] и унижават командващия маршал дьо Субиз.<ref>Stryienski, ''The eighteenth century'', p. 178</ref> Ново поражение на следващата година при [[Битка при Крефелд|Крефелд]] допълва картината. Като капак на всичко се случва и морска катастрофа – [[Битка при Киберон|битката в залива Киберон]] (1759). Дотам се стига след като новият силен министър Шоазьол предлага да се организира десант в [[Шотландия]]. Англичаните зорко следят френските приготовления и пресрещат флота, нанасяйки му пълно поражение. Това събитие оказва пагубно влияние върху отвъдморските владения на Франция – без господство по моретата тя не може да превозва нито войски, нито провизии. Не е случайно, че и войната в колониите завършва със сериозни английски успехи.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' p. 147</ref>
[[Файл:Nouvelle-France map-fr.svg|мини|293x293пкс|Френските владения в Северна Алерика (в синьо) през 1750 г.]]
Още през същата година англичаните завземат [[Мартиника]] и [[Гваделупа]] и след тежка обсада превземат [[Квебек (град)|Квебек]] – първата френска крепост в [[Канада (Нова Франция)|Канада]]. Настъплението продължава с падането на [[Монреал]] през 1760, с което цяла Канада попада под английска власт.<ref>James Jeffers, ''History of Canada'', Toronto 1878, pp. 29
През 1761 г. Шоазьол поема прякото командване на армията и флота с амбицията да възстанови силата и престижа им, но се сблъсква се главния проблем на страната – недостига на пари. Опитът му да притисне парламентите и търговските камари в големите градове не носи успех. Междувременно в Германия пруската армия е почти унищожена в редица битки с руснаците и австрийците, същото се готви и за самата Прусия. Неочакваната смърт на Елисавета (1762) спасява Фридрих ІІ, тъй като наследникът ѝ [[Петър III (Русия)|Петър ІІІ]] е негов почитател. В крайна сметка, въпреки съсипващите икономиката разходи,<ref>Виж подробности в James Riley, ''The Seven Years War and the old regime in France. The economic and financial toll'', Princeton 1986, pp. 132
[[Файл:Lorraine.png|мини|223x223пкс|Лотарингия (в синьо) и Франция (в червено) през 1766 г.]]
|