|
'''ПолянцитеПолянцѝте'''<ref>ПОЛЯНЀЦ, мн. -нцѝ, м. Диал. Жител на полска, равнинна област; по̀ляк, полянин, поленин, поленчанин, поленец.[http://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/Полянец/ Речник на българския език, полянѐц]</ref>, наричани още '''хърцои'''<ref>[http://www.promacedonia.org/nk_etno/nk_3.htm Николай Колев, Българска Етнография, стр. 70]</ref><ref>[http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/hyrs.htm Анчо Калоянов, НАЗВАНИЕТО НА ЕТНОГРАФСКАТА ГРУПА ХЪРЦОИ И КУЛТА КЪМ БОГ ХЪРС]</ref> са етнографска група [[българи]], обитаващи ареала между [[Стара планина]] и река [[Дунав]] – от река [[Искър]] до [[Силистра]]. В района на Троянския и Тетевенския Балкан, балканджиите използват думата '''полендаци .''' Идва от поле, равнина. Така наричат на жаргон[[диалект]]но хората от полето, от ниското, от Дунавската равнина, най-вече от Плевенска и Ловешка област. Техни съседи са [[балканджии]]те, населяващи Стара планина, на изток от Искърския пролом, [[шопи]]те, живеещи на запад и [[добруджанци]]те – на изток. Една от техните субгрупи са [[капанци]]те. От османците полянците красноречиво са наричани ''„ерлии“'' от турското ''yerli'' – местен жител, кореняк.
Според носията им се отнасят към т.н. „белодрешковци“ с преходни форми към „чернодрешковците“. Женското облекло е двупрестилчено с тесни дълги коланни пояси и живописни шевици по ризите. Сред полянците в Северозападна България семейната задруга се запазва до най-късно. По занятие са предимно земеделци, живеещи в по време на османската власт в относително големи селища от уземни едноделни жилища, храната е най-вече зърнена – пшеничен хляб, качамак, наричан от тях още и мамалига, различни видове баници, трахана (булгур) и т.н.
Във фолклора най-характерни са коледуването на възрастни коледари с широк песенен репертоар и сурвакане с дрянова сурвакница на Нова година, надпяването на пръстените става на Нова година и се нарича „Ладуване“, еньовденските практики са слабо застъпени. Кукерските игри като заговезнишки обичай са запазени в Силистренско, ръководна роля тук играе бабата, а не мъжкият кукер. Подобно на от север Дунав се среща и обичая "Брезая"„Брезая“ която посещава дома преди коледарите и гони злите духове. Популярно е лазаруването с "Буенец"„Буенец“. В някои селища по това време се разиграват т.н. "мъжки"„мъжки“ (или ергенски) сватби", с които се напомня на старите ергени да се женят. Много типични за тези българи са "Русалиите"„Русалиите“, наричани още "Калушари"„Калушари“. Русалските игри имат магическо-лечебен характер и се играят през "русалската„русалската неделя"неделя“. От обичаите за дъжд тук се практикува "Герман"„Герман“, наричан "Скалоян"„Скалоян“, "Калояни"„Калояни“, както и "Гоненето„Гоненето на змей"змей“, за който се вярва, че задържа дъждоносните облаци. В народния бит преобладават обредните, седенкарските и жетварските песни. Предпочитани музикални инструменти са гъдулката, кавалът, гайдата с висок регистър (т.н. джура гайда). Песните са предимно едногласни, а танците – сключени хора и ръченици.
Полянците заедно, най-вече, с [[балканджии]] и [[Рупци (етнографска група)|рупци]] през XVIII—XIX век се разселват в Добруджа и заедно с оцелелите от завареното средновековно българско население образуват етнографската група на българите [[добруджанци]].
== Литература ==
* {{икона|bg}} [http://www.promacedonia.org/nk_etno/nk_3.htm Николай Колев, Българска Етнография, част III. ЕТНОГЕНЕЗИС И ЕТНИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ, стр. 60- – 72]
{{Български етнографски групи}}
|
