Върховен македоно-одрински комитет: Разлика между версии

{{цитат|Македоно-одринската организация се превръща в най-голямата обществено политическа сила в страната... Общо членовете на МОО заедно с помощните ѝ структури достигат до 50 – 60&nbsp; 000 души...<ref>Елдъров, Светлозар. Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 36.</ref>}}

На VIII извънреден конгрес, който заседава от 4 до 8 април 1901 година, за председател на ВМОК е избран [[Стоян Михайловски]], а в новия състав на комитета са представени трите идеологически течения в македоно-одринското дело. За подпредседател е избран [[Владимир Димитров (ВМОК)|Владимир Димитров]], секретар [[Иван Кепов]] и членове&nbsp; – доктор [[Димитър Владов]] и Георги Минков и [[Георги Петров (революционер)|Георги Петров]].<ref>Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 – 1944 в документи, том 1 1878 – 1912, част втора, стр. 377.</ref> Михайловски и Владов са привърженици на крилото на Цончев, Кепов и Димитров на ВМОРО, а Минков и Петров са сарафисти.<ref>Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том 1, София, 1933, стр. 154.</ref> За редактор на „Реформи“ е избран [[Никола Харлаков]].

Последвалите преговори между ВМОК, ВМОРО и Освободителните братства, целящи да стоплят изострените в края на мандата на Сарафов отношения, се увенчават с Майското съглашение от 16 май 1901 година, подписано от членовете на комитета, задграничните представители и Цончев и [[Стефан Николов (полковник)|Стефан Николов]]. Според него офицерите получават право да се включват в [[Централен комитет на ВМОРО и ВМРО|ЦК на ВМОРО]] и другите структури на Вътрешната организация, да запазят владение над складовете за оръжие и боеприпаси по границата на България, с което на практика печелят преимущество при бъдещото решение за вдигане на въстание.<ref>Елдъров, Светозар. Генерал Иван Цончев&nbsp; – Биография на два живота, Военно издателство, София, 2003, стр. 87.</ref>