Цариградски договор (1913): Разлика между версии

Българо-турската граница е уредена с член 1 на договора.<ref name="IBD-219">Георгиев, В., Трифонов, Ст. ''История на българите 1878-1944 в документи''. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, т. II, стр. 219-220</ref> Той оставя в Османската империя по-голямата част от Източна Тракия, без Мустафа паша (днешен [[Свиленград]]), [[Малко Търново]], Василико (днес [[Царево]]) и някои други райони.<ref name="stat483">Стателова, Ел., Попов, Р., Танкова, В. ''История на българската дипломация 1879-1913 г.'' Фондация Отворено общество, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 483-484</ref><ref name="spassov">Спасов, Л. Дипломация през Балканската и Междусъюзническата война, стр. 317-318. В: Александров, Ем. (ред.) История на българите. Т. IV. Издателство „Знание“ ЕООД, София 2003, ISBN 954-621-213-X</ref> На България е позволено да заеме повторно [[Западна Тракия]] (крайбрежието на [[Егейско море]] между устията на [[Марица]] и [[Места]], с градовете [[Гюмюрджина]], [[Ксанти]] и [[Дедеагач]]), след като правителството в Цариград отказва да подкрепи [[Гюмюрджинска република|Гюмюрджинската автономна република]].<ref>Трифонов, Ст. ''Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915''. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, 1992, [http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_2_1.html#pregovori стр. 64-65]</ref><ref name="boeckh77">Boeckh, K. ''Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan''. Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996. ISBN 3486561731. S. 77-78</ref> Българските войски завземат повторно областта през октомври 1913 г., при минимална съпротива от страна на местната турска милиция.<ref>Трифонов, Ст. ''Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915''. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, 1992, [http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_2_1.html#zavzemane стр. 67-69]</ref> По този начин Османската империя отстъпва над 23&nbsp; 000 км² от териториите си (в това число [[Пиринска Македония]])<ref>Георгиев, В., Трифонов, Ст. ''История на българите 1878-1944 в документи''. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, т. II, стр. 224</ref>, но си връща [[Одрин]] и [[Лозенград]] (загубени през [[Първа балканска война|Първата балканска война]]).

* Чл. 9 позволява на българските бежанци от Източна Тракия да се върнат (в срок до две години) по домовете си. Османската империя се задължава да зачита българските също както останалите християнски общини на своя територия.<ref name="IBD-II-222"/> Тази клауза на договора остава неизпълнена. [[Одринско съглашение|Одринското съглашение]] от ноември 1913 г. отменя правото на източнотракийските българи (70&nbsp; 000 души) да се завърнат по домовете си в Одринския и Лозенградския [[санджак]] и поставя на тяхно място турски бежанци от новите територии на България (около 30&nbsp; 000 души). Този регламент е узаконен окончателно с [[Ангорски договор|Ангорския договор]] през 1925 г.<ref>Трифонов, Ст. ''Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915''. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, 1992, [http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_3_1.html стр. 163-169, 181]</ref>