Збигнев Херберт: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
{{lang-pl}} => {{lang|pl}} |
м без 'досега', неакт.; козметични промени |
||
Ред 18:
| повлиян =
| повлиял =
| брак =
| деца =
| подпис =
Ред 24:
| бележки =
}}
'''
== Биография ==
Ред 43:
=== 1956 – 1981 ===
[[
Житейската ситуация на Херберт се променя през [[1956]], когато политическото размразяване и краят на задължителния соцреализъм в изкуството създават условия за дебют. Първият му поетичен том – ''Струната на светлината'', е посрещнат ентусиазирано. Видният литературен критик Кажимеж Вика посочва „необикновената вътрешна култура, разумното търсене на собствен поетичен път, респектиращата добросъвестност и голямото познание за действителността, за нейното актуално състояние и интелектуалните
Възхищението от средиземноморската култура, от една страна, и неприспособимостта му към атмосферата в Полската народна република, от друга, са причината пътешествията да се превърнат в негова страст. В тях поетът открива нови източници за своите философски и артистични вдъхновения. Въпреки многобройните трудности Херберт се стреми да удължава срока на паспорта си, което му позволява да се завръща безпрепятствено в страната. Никога не се решава да поеме окончателно пътя на емиграцията. Поради оскъдните финансови средства от инцидентни източници (награди, хонорари от издадени книги и авторски четения) пътуванията му се осъществяват с възможно най-скромни разходи. Това се отразява по-късно на здравето му, но му позволява да опознае отблизо света – красив и много различен (''Молитвата на Пан Cogito – пътешественика'') – както чрез великите творби на материалната култура, така и чрез срещи с хора.
Ред 66:
През 1992 г., вече сериозно болен, поетът се завръща във Варшава. Подкрепата, която оказва на списание „Арка“ по въпроса за декомунизацията на елитите (1992, бр. 41), както и решителната антикомунистическа публицистика на Херберт на страниците на седмичника „Тигодник Солидарност“, предизвикват недоволство у част от неговите доскорошни приятели от опозицията. Херберт изпраща писмо до президента [[Валенса]] в защита на полковник Куклински (1994), както и до чеченския лидер [[Джохар Дудаев]], като инициира събирането на парични помощи в подкрепа на борбата на [[Чечения]]. Това не е първият жест от този тип – преди това в отворено писмо до президента [[Джордж Хърбърт Уокър Буш]] Херберт протестира срещу безразличието към съдбата на [[кюрди]]те. Подкрепя и инициативата на Републиканската лига за изясняване на обстоятелствата около смъртта на студента Станислав Пияс по време на военното положение, настоява за разсекретяване на архивите на Службите за сигурност от преди 1956 г. През 1994 г. в нашумялото интервю за „Тигодник Солидарност“ под заглавие ''„Дуелите на Пан Cogito“'' критикува не само споразуменията от Кръглата маса и живота в III Жечпосполита, но и атакува персонално редица личности, между които Чеслав Милош и Адам Михник, които са отговорни според него за състоянието на нещата в Полша. Това интервю предизвиква атаки срещу поета и спорове около личността му и защитаваните от него възгледи, спорове, продължили и след смъртта му. Този конфликт се корени в различните оценки за комунистическото господство в Полша по времето на ПНР.
[[
През 1993 г. Херберт става член на американската ''Академия на изкуствата и науките'' (Academy of Arts and Sciences). През 1994, вече на инвалидска количка, осъществява последното си пътуване – до Холандия, по повод изложба на лалета в църквата Ниюве Керк. Последните години от живота му преминават под знака на борбата с болестта. Боледува от тежка [[астма]], трудно говори, почти не излиза. Въпреки това продължава да работи интензивно – последната му стихосбирка ''„Епилог на бурята“'' се появява няколко месеца преди смъртта му.
Ред 88:
Поезията на Херберт често се гради – на което критиката обръща внимание от самото начало – върху мотиви от митологията, антични герои и произведения на изкуството; те обаче не играят ролята на мъртви елементи в една литературна конвенция. Херберт прилага особен вид демитологизиране – опитва се да отхвърли всички културни напластявания (доколкото такава манипулация изобщо е възможна), за да достигне до първоизточниците, да застане очи в очи с античните герои. В творчеството му миналото не е нещо отдалечено и затворено – оживените персонажи и събития ни позволяват да се опитаме да разберем историята, а оттам и актуалния момент. Миналото представлява мяра за настоящето.
В поезията на Херберт няма да открием единна историософична концепция. Обратното – налице е ясно заявена неприязън към мисловни конструкции, обясняващи всичко, тълкуващи развитието на събитията с неумолимата логика на историята. Това, което можем да кажем за историята, произтича от простото наблюдение – че тя е (или поне
Суровата оценка на съвременността обаче не означава идеализиране на историята. Край на наивното разбиране на миналото слага опитът от последната война. Подозрителността на демаскиращия е плод и на съзнанието, че визията за историята обикновено се създава от летописците на победителите, затова трябва внимателно да проучваме какво се крие под фреската (''Преображенията на Ливий''). Монументалният образ на древните герои може и да е фалшив или да е опрян върху критерии за оценка, които не бива да приемаме безкритично. Може би по-скоро трябва да отдадем нашата солидарност на победените.
| |||