Старобългарски език: Разлика между версии

|родно име=ѩзꙑкъ словѣньскъ </br> ѩзꙑкъ блъгарьскъ

'''Старобългарският език''' е най-ранният писмено засвидетелстван [[славянски езици|славянски език]]. В старите паметници този език първоначално бива наричан '''ѩзꙑкъ словѣньскъ''' - – славянски език, а впоследствие '''ѩзꙑкъ блъгарьскъ''' - – [[български език]]. Извън [[България]] този език е известен с различни наименования като староцърковнославянски, старославянски и др. Църковнославянският език, развил се от старобългарския, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви (и в Румъния до към 1865 г.) и се употребява в различни [[униатство|униатски]] църкви.

От различните си изследователи този език се нарича различно. [[Йерней Копитар]] и [[Франц Миклошич]] го наричат ''„старословенски език“'', тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в [[Панония]]. [[Александър Христофорович Востоков|А. Х. Востоков]] въвежда през 1820 г. термина ''„старославянски език“'', който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. [[Йозеф Добровски]] в ''„Institutiones linguae slavici dialecti veteris“'' (''Студия върху стария диалект на славянския език'') ([[1822]]) открива в този език ''„старосръбско наречие“''. Но още в средата на [[19 век]] [[Аугуст Шлайхер]], [[Мартин Хатала]] и [[Леополд Гайтлер]] виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на [[Български език|българския език]]. Те въвеждат наименованието ''„старобългарски език“'' (нем. ''Altbulgarisch''), възприет изцяло в България. В съвременното [[езикознание]] освен термина ''„старобългарски език“'' са разпространени и названията ''„старославянски език“'' и ''„староцърковнославянски език”език“''.

Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. ''„канон“,'' т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]] и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. ''„канон“'' откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50–6050 – 60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]] може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, [[праславянски език]]. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина ''„Кирило-Методиев език“''. Що се отнася и до термините ''„старославянски“'' и ''„старочерковнославянски“'', те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Много изследванияНаправени са направенимного досегаизследвания и днес българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на [[фонетика]]та (в рефлексите на праславянските съчетания ''*tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj'' и в широкия гласеж на ''ятовата гласна''), в областта на [[Лексикология|лексиката]] (в заемките на някои гръцки думи от народния [[гръцки език]], с който само българските [[славяни]] са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на [[синтаксис]]а:

[[Руси]], [[сърби]], [[хървати]], и за някое време и [[чехи]] (моравци) бяха приели старобългарски за църковен език. Моравци, които бяха станали католици, на края оставиха старобългарски. Същевременно, в Русия, Сърбия, и католическа Хърватия, заети църковен език продължаваше да се използва за книжовен. Всичко, което се пишеше, пишеше се на църковния език; разговорния език служеше изключително като ''patois''.

С времето, единия старобългарски език почнеше да се дроби. Разговорните елементи проникваха в този абсолютно книжовен език един след друг. Във всяка страна която е приела езика, неговото влияние, макар да беше много силно, все пак се поддаваше на натуралните процеси. Евентуално, към времето когато Европа се вдигаше от феодализма (15-ия век), имало е три редакции на езика: българска, сръбска, и руска. Българска редакция на езика тогава вече беше за българите един чужд език, който изискваше специална подготовка, защото падежи вече прилично бяха се распали. В Сърбия, църковния език служеше за църквата; простия пак народ, както и в България, най-често не можеше да чете, а подчинението на Турция правеше трудности за престижа на славянския език. Сръбската редакция е дала да се знае за нея когато, след завоюването на Сърбия от турците, сръбските духовници отидоха в Русия, носейки със себе си много текстове на своя език; това често се нарича "второто„второто южнославянско влияние"влияние“ на руския език. В Хърватия, където църковния език все още се пишеше на глаголица, негово употребление в светски цели не е било разпространено. В Русия, езикът беше по-близък до говорния език отколкото в Сърбия и България и имаше по-добро начало. Неговото влияние беше силно и важно. Гражданските кръгове още във времето на [[Иван Грозни]] са се служили с говорен език който беше настояща смес на източнославянски руски език и един потомък на старобългарския. Много руски паметници от това време са писани на църковен език, и предполага се, че той се е говорил в градовете от аристокрацията. [[Александър Курбски]], предател на Иван Грозни, когато пишеше писма и ги изпращаше на Грозни, използваше от 70 до 80% църковни думи. -->

* Смесване на носовките: носовите гласни (ѧ, ѫ) изравняват гласежа си след меки съгласни, а в някои говори съвсем изгубват носовия си призвук и се стига до характерната за паметниците от 13- – 14 век безразборна употреба на буквите ѧ и ѫ.

* [[Супин]]ът е заместен напълно от [[инфинитив]]а, който към 14- – 15 век започва да се замества от съчетанието ''да'' + лични глаголни форми.

Първите паметници на [[български език|новобългарски език]] са дамаскините от 17- – 18 век.

* [[Иван Дуриданов|Дуриданов]], Иван. ''Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис.'' (Гл. ред. и автор) - – София, [[1991]], стр. 16, 87- – 97, 538- – 539, 549- – 557

* [[Иван Дуриданов|Дуриданов]], Иван. ''Старобългарският език в синхрония и диахрония.'' В: Славянска филология: Т. 19. Езикознание. - – [[София]], 1988, стр. 5- – 18

* [[Кирил Мирчев|Мирчев]], Кирил. [http://www.promacedonia.org/pdf/mirchev_starobylgarski.html''Старобългарски език — – кратък граматичен очерк''], София, [[1972]]

* [http://www.scribd.com/doc/107841186/Vittore-Pisani-mater-Europa11111 Vittore Pisani. "Old„Old Bulgarian Language"Language“.Sofia, Bukvitza], [[2012]]. ISBN 978-954-92858, English, Bulgarian, Italian