Луи XIV: Разлика между версии

Луи се ражда на 5 септември 1638 г. в замъка [[Сен Жермен ан Ле|Сен-Жермен-ан-Ле]] в семейството на Луи ХІІІ и неговата съпруга, испанката [[Анна Австрийска]].<ref>Кратко представяне на личността на Луи ХІV виж в E. N. Williams, ''Dictionary of English and European History 1485- – 1789'', Penguin books 1980, pp. 265- – 273</ref> Той е отдавна чакано дете на родители, които не са близки. Радостта от появата на престолонаследник ([[дофин]]) ги кара да го нарекат '''''Louis Dieudonné''''' (тоест Луи, даден от Бога). Шест дни парижани танцуват по улиците, гърмят с мускети и топове, за да споделят кралската радост.<ref>Vincent Cronin, ''Louis XIV'', Boston 1965, p. 22</ref> До този момент кралицата е имала четири неуспешни бременности, но през 1640 г. ражда второ момче – [[Филип I Орлеански|Филип]], по-късно [[херцог на Орлеан]]. Това не подобрява отношенията между съпрузите.<ref>Philippe Erlanger, ''Louis XIV'', London 2003, p. 14</ref> Луи и Филип са наследници на цяла плеяда бележити европейски владетели – техни дядовци са [[Анри IV|Анри ІV Френски]] (основателят на династията [[Бурбони]]) и [[Фелипе III|Фелипе ІІІ Испански]] от рода на [[Хабсбурги]]те. Така че те са по около 25% с френска и испанска кръв. Те са също така далечни наследници на [[Карл V]], [[Фридрих I Барбароса|Фридрих Барбароса]], [[Луи IX|Луи ІХ Свети]], [[Хуго Капет|Юг Капет]] и бургундския херцог [[Шарл Дръзки|Шарл Смели]].

Първоначално възпитанието на бъдещия крал е поверено на две гувернантки – Франсоаз дьо Лансак и Картрин дьо Сенсе.<ref>''Ibid''., p. 33</ref> През 1646 г. негов учител става Никола дьо Вилроа – високопоставен аристократ, пер и [[маршал]] на Франция. Луи се сприятелява с неговия син, Франсоа, също бъдещ маршал. ОбразованиетoОбразованието, което получава обаче не е достатъчно добро за кралското му положение, а това ще окаже своето въздействие в решителни моменти от живота му.

През 1643 г. Луи ХІІІ усеща приближаването на смъртта и урежда въпросите за властта във Франция до възмъжаването на сина си. Като вижда липсата на управленски умения у съпругата си, той не я превръща в единствен регент, а повелява да се създаде регентски съвет, начело с нея. Веднага след смъртта му по молба на кралицата [[Парижки парламент|Парижкият парламент]] анулира завещанието и я провъзгласява за единствен регент.<ref>Франсоа Волтер, ''[[Векът на Луи XIV|Векът на Луи ХІV]]'', т. 1, София 2015, с. 39</ref>  Ана отстранява досегашнитедотогавашните водещи министри и прави пръв министър италианския кардинал Джулио Мазарини. Той здраво окупира властта и дори след като достига пълнолетие през 1651 г., Луи продължава да бъде на заден план и всъщност да няма достъп до вземането на решения.<ref>''The Cambridge modern history'', gen. ed. by John Acton, vol. V, London 1902, p. 1</ref> Тя настоява пред него да продължи политиката на [[Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо|Ришельо]] на противопоставяне на Испания, за да може да предаде на сина си силна държава. Така тя предприема стъпки против собствените си роднини, виждайки, че интересите на страната го изискват. Отново разумно, тя запазва на поста му канцлера [[Пиер Сегюе]] (неин стар противник) и така осигурява продължение на поетия курс.

Средата на ХVІІ столетие е преломно време, в което се решава съдбата на европейските държави<ref>Концепцията за подобна криза виж разработена в книгата на Андрей Пантев и Борислав Гаврилов, ''Пътят на модерния свят'', София 1994, с. 164- – 179</ref> – ще продължат ли да бъдат предимно феодални и слабо централизирани или ще преминат към концентрация на властта. Във Франция Луи ХІV изгражда своя [[абсолютизъм]], но за пет години между 1648 и 1653 неговите регенти са изправени пред перспективата да загубят битката с центробежните сили. Този период на революционна активност се нарича [[Фронда]].<ref>Има специални изследвания по въпроса, виж например George Gordon, ''The Fronde'', Oxford 1905, както и много по-подробното Comte de Sainte Aulaire, ''Histoire de la Fronde'', Paris 1827</ref>

Това се случва в резултат от досегашнатадотогавашната политика на кардинал Ришельо и на регентството за засилване на държавната власт за сметка на големите аристократи и на местните парламенти. Когато Мазарини решава да обложи с данък членовете на Парижкия парламент (орган със съдебни функции, който обаче може да одобрява кралските декрети и да протестира срещу онези, които не му харесват)<ref>Борислав Гаврилов, ''Векът на абсолютизма 1648- – 1788'', София 1999, с. 93</ref>, омразата към чужденеца приема форма на въоръжено въстание.<ref>Множество подробности могат да се открият у Волтер, ''Векът на Луи ХІV'', с. 51</ref> Така започва Фрондата на парламентите, която е предимно конституционен конфликт, съпроводен от бунтове на градските бедняци. Тя завършва скоро, продължена от Фрондата на принцовете. По това време много от силните аристократи могат да съставят лична армия и да поставят с нея исканията си. Водени от принц д’Енгиен (известен като [[Луи II дьо Конде|Великия Конде]]), герой след [[Битка при Ланс|победата си при Ланс]] през 1648 г. те искат свалянето на италианеца и възстановяване на привилегиите им. На два пъти (февруари-декември 1651 и август 1652-февруари 1653)<ref>E. N. Williams, ''Dictionary of English and European History''…, p. 309</ref> правителството с регентката и младият крал трябва да бягат от [[Париж]], за да спасяват живота си. Проблемът на принцовете е, че нямат ясни искания и не успяват да развият постигнатите успехи. През 1653 г. тяхното недоволство замира и Фрондата приключва.

Със смъртта на кардинал Мазарини през март 1661 г. започва личното управление на Луи ХІV. Поучен от последните четири десетилетия, 22-годишният крал обявява, че ще управлява без пръв министър. Той смята също така, че не бива да се назначават повече чужденци или висши [[Духовенство|духовници]] или аристократи на толкова високи постове. Луи е подготвен да управлява най-многолюдното кралство в християнска Европа само донякъде. Най-силната му страна е неговата голяма енергия, отговорното разбиране, че благоденствието на поданиците му зависи само от него, за което той е готов да работи неуморно. Както сам пише, „[Аз трябва да съм] информиран за всичко, да чувам гласа на всеки мой поданик, винаги да знам качеството и броя на моите войски, състоянието на всяка крепост, да напътствам по всеки повдигнат въпрос“.<ref>Erlanger, ''Louis XIV'', p. 135</ref> Той умее да подбира хората, с които управлява, знае на кого да се довери. Интелигентен е, а задачата му да превърне Франция в монолитна сила изисква тъкмо това. Луи е убеден, че правото му да властва е дадено само и единствено от [[Бог]] и по този начин то е неоспоримо. Никой (личност или институция) не може да ограничава правото на краля да управлява. В своето известно произведение ''Istructions pour le Dauphin'', писано като наставления към сина му преди 1667 г. той твърди, че „този, който дава кралете на хората, иска те да бъдат уважавани като негови наместници и запазва единствено за себе си да оценява тяхното поведение“.<ref>Гаврилов, ''Векът на абсолютизма…'', с. 30</ref> Негов съветник в това отношение е епископ [[Жак Босюе]] – [[Богослов|теолог]], който е достатъчно просветен, четейки [[Томас Хобс]] и [[Жан Боден]], за да убеди краля, че несъмнено е прав да иска абсолютно цялата власт за себе си.<ref>William Doyle, ''The Old European Order 1660- – 1800'', Oxford 1978, p. 232</ref> Философията на неговото управление се изразява най-добре от прочутата му фраза „''[[L’État – c’est moi!|L’État – c’est moi]]!''“ (Държавата – това съм аз!), произнесена на 13 април 1655 пред Парижкия парламент.<ref>Цялата фраза, произнесена към парламентаристите, е „Вие мислите, господа, че сте държавата. Държавата – това е кралят, държавата – това съм аз!“, виж Петко Петков, ''Поглед към новото време. Европа през ХVІ-ХVІІІ век'', София 2001, с. 150</ref> Макар да има съмнения, че това действително се е случило (не се открива в архивите на институцията), нейното приписване на краля сполучливо отразява същината на речите му.

Когато Луи ХІV поема властта, Франция като държава няма нищо общо с днешната представа за държавите. Тя е съвкупност от провинции с различен статут, вътрешни закони, отделени от [[Митница|митнически бариери]]. Провинциите не са еднакви по размер,<ref>Схематична карта на провинциите виж в сборника ''Louis XIV and Absolutism'', ed. by Ragnhild Hatton, London 1976, p. xii</ref> някои като [[Бретан]] и [[Бургундия]] (присъединени през ХV в.) са били почти оформени нации. Във Франция има градски републики ([[Лил]], [[Страсбург]]), Артоа, Бургундия и [[Лангедок]] имат щати, които възпрепятстват кралската воля.<ref>Гаврилов, ''Векът на абсолютизма…'', с. 94</ref> Епископствата Мец, Тул и Вердюн имат мита към Франция, но не и към останалия свят. Французите дори не говорят общ език дотам, че различните езикови общности почти не се разбират. Освен двете главни групи – ланг'дол и ланг'док (диалект завършващ на „ол“ и на „ок“) – се говори също провансалски, бретонски и баски.<ref>Карта на езиковите различия в тази епоха виж в Jean Boutier, ''Atlas de l’histoire de France. La France modernеmoderne XVI^e-XIX^e siècle'', Paris  2006, p. 14 </ref>

Големите аристократи (принцовете от кралския род, [[Херцог|херцозите]] и т. н.) изгубват много от влиянието и духа си в резултат на Фрондата. Луи отказва да ги допусне в механизма на управлението, но ги привлича на своя страна чрез безгрижен и разкошен живот в двора (в новия дворец Версай, достатъчно голям, за да ги събере), чрез бляскава дипломатическа и военна кариера, чрез чинове, титли и пенсии в непознати количества. Той разчита на чиновническата аристокрация (аристокрацията на тогата), която произлиза от [[буржоазия]]та, но му е много по-вярна.<ref>Богатата буржоазия се възползва от практиката да купува постовете си, широко разпространена тогава. Колбер например купува мястото си за 700 000 ливри, виж François Bluche, ''The Social origins of the Secretaries of State'', in: ''Louis XIV and Absolutism'', p. 92</ref> До най-високите нива на управлението достигат умни представители на третото съсловие като [[Жан-Батист Колбер]] – самият той с голяма роля в процеса на централизация. Най-важен управляващ орган става Върховният съвет (''Coseil d’en haut''), извадка от традиционния Кралски съвет, където с 4- – 5 най-доверени лица се направлява курса на страната. В началото това са Колбер, [[Мишел льо Телие]] и [[Юг дьо Лион]],<ref>E. N. Williams, ''Dictionary of English and European History''…, p. 265</ref> а по-късно [[Франсоа Мишел Льо Телие дьо Лувоа|маркиз дьо Лувоа]], [[Жан-Батист Колбер, маркиз дьо Сеньоле|маркиз дьо Сеньоле]], [[Арно дьо Помпон]] и др.

В стремежа си към централизация на властта кралят поставя под още по-строг контрол църквата, която и без това му е лоялна. Той изисква от папата да събира ''régale'' (църковния данък) и издава [[Галиканска църква|Галиканските разпоредби]], които потвърждават казаното в [[Болонски конкордат|Болонския конкордат]] от 1516 г., че кралят назначава висшите духовници. През 1685 г. Луи прави необмислената постъпка да отмени [[Нантски едикт|Нантския едикт]], който гарантира правата на [[хугеноти]]те (френските [[Протестантство|протестанти]]).  Вярвайки, че така отстранява поредните пречки пред необятната си власт, той прогонва част от най-работливото население на страната. Наред с преувеличената цифра 800 000 души<ref>Такова е мнението на британските историци като Stephen Baxter, ''William III'', London 1966, p. 208, повторено в Гаврилов, ''Векът на абсолютизма...'', с. 96</ref> сериозните изследователи посочват между 160 и 200 хил. напуснали, както и 700 хил. останали и приели [[Католическа църква|католицизма]].<ref>Виж Robin Gwynn, ''Huguenot Heritage'', London 1985, p. 144, който цитира Samuel Mours, ''Les Eglises Reformées en France: tableaux et cartes'', Paris 1958</ref>

Луи знае, че за да гарантира абсолютната си власт, се нуждае от стабилни [[финанси]], а опитът на ранните модерни държави (Испания при [[Филип II (Испания)|Фелипе ІІ]], Англия при [[Чарлз I|Чарлз І]]) показва, че без цялостна реформа данъчната система не отговаря на повишените нужди. За негов късмет той разполага с Жан-Батист Колбер (1619- – 83) – може би най-способния му министър.<ref>За него има специализирани изследвания, виж например Inès Murat, ''Colbert'', Charlottesville 1984</ref> Колбер заема поста суперинтендант на финансите, отговаря за [[търговия]]та, флота и колониите. Главната му цел е да реорганизира събирането на данъците, което тъне във феодален хаос. Основни [[Данък|данъци]] като ''taille'' и ''gabelle'' (върху земята и солта) са намалени. Колбер възлага събирането им на местните интенданти и полага усилия да осуети практиката да се откупуват от частни лица, за да се прекрати произвола.<ref>''The Cambridge modern history'', vol. V, p. 8</ref> В резултат от държава с дефицит през 1661 Франция балансира бюджета си до 1666 г. Приходите на кралската институция скачат от 80 000 на 5 500 000 [[Ливра|ливри]].

В резултат от дейността на Колбер става възможно създаването на силна армия. В началото тя е сбор от различни по националност и предназначение отряди и трудно може да се нарече кралска армия. Военните министри Мишел льо Телие и синът му маркиз дьо Лувоа си поставят три цели: реорганизация, повишаване на бойния дух, повишаване на числеността. Броят на войниците нараства драстично от 72 000 през 1660 до 280 000 през 1678<ref>Съгласно цифрите на Jacques Roujon, ''Louis XIV'', Paris 1943, t. I, p. 382</ref> и до 500 000 към 1712 г.<ref>Derek McKay, ''Rise of the great powers 1648- – 1815'', London 1983, p. 15</ref> „Моите амбиции ме задължават да поддържам голяма войска…“ пише самият крал.<ref>David E. Kaiser, ''Politics and war. European conflict from Philip II to Hitler'', Harvard 1990, p. 146</ref> Той може да си позволи да запази армията в мирно време, което е непозната практика в останалите държави. Така той постига по-лесно целите си във външната политика. Реформите включват край на купуването на постове, изготвянето на точна йерархия, подобряване на набора на войници, отделянето на чужденците в свои полкове. Лувоа създава впечатляваща мрежа от военни складове и арсенали, централизира доставките и прави всичко възможно да предотврати злоупотребите с тях. През 1670 г. се въвеждат еднакви [[Униформа|униформи]] за всички войници, което подобрява дисциплината и затруднява дезертирането.<ref>Борислав Гаврилов, ''Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа (1559- – 1918)'', София 2016, с. 193</ref> Въвеждат се и новости като [[Граната|гранатите]] и [[Сапьор|сапьорските части]], [[щик]]овете, [[Сабя|сабите]], които заместват [[Рапира|рапирите]]. Геният на обсадната война [[Себастиан дьо Вобан|маршал Вобан]] открива принципите на рикошетната оръдейна стрелба.

Версай се намира на около 30 км на югозапад от Париж – местност, която до началото на строежа е представлявала гора. Трудно е да се каже откога там има малка ловна хижа, използвана от кралете, но със сигурност вече съществува в началото на ХVІІ в.<ref>Pierre Morel, ''Versailles'', Paris 1958, p. 4</ref> През 1624 г. Луи ХІІІ я превръща в „малък дворец“. Когато Луи ХІV започва разширяването, той използва “малкия дворец“. Ръководителят на проекта, архитектът [[Луи Льо Во|Луи льо Во]],<ref>Guy Walton, ''Louis XIV’s Versailles'', London 1986, p. 36</ref> прибавя няколко крила – за кухни, за конюшни, а по-късно – за прииждащите аристократи (6- – 7 хиляди, съгласно повечето оценки). [[Андре Льо Нотър|Андре льо Нотър]] става главен градинар с амбициозната задача да създаде най-красивите градини в Европа. Кралят иска в тях да има фонтани, езера, канали, геометрични полета с цветя, декоративни горички. Така те трябва да контрастират с презастроения Париж и с неговите тесни, криви улици. Главната част от двореца се състои от два симетрични апартамента – за краля и за кралицата – свързани от мраморна тераса над градините. Вътрешната декорация е възложена на [[Шарл Льобрюн]], който ръководи екип от художници и скулптори, наричани „малката академия“. След 1678 г. работата по строежа е продължена от [[Жул Ардуен-Мансар]], чиято идея е създаването на прочутата [[Огледална зала]]. Освен това като допълнително място за почивка е построен малкият дворец [[Трианон (дворец)|Трианон]].

=== Възход на френската сила (1661- – 1678) ===

На 2 май в [[Аахен]] (Екс-ла-Шапел) е подписан мирният договор. Луи връща Франш-Конте и части от Нидерландия, но задържа 12 крепости, включително Шарлероа и Лил.<ref>Пълен текст виж в ''Major peace treaties in modern history 1648- – 1967'', ed. by Fred Israel, vol. I, New York 1967, pp. 121- – 127</ref> Победата е негова, но не е това, което е очаквал.

Появата на Тройния съюз, наред с проблем, е предизвикателство пред младия френски крал. Той се справя с него бързо и ефикасно, като сключва таен договор в [[Дувър]] с [[Чарлз II|Чарлз ІІ]] и си гарантира военната му подкрепа чрез субсидии. Откъсва и шведите от Холандия по същия начин. “Годините между 1668 и 1672 бяха години на подготовка, в които Лион търсеше съюзници, Колбер пари, а Лувоа войници за плановете на Луи“, казва Камий Русе.<ref>Цитирано по Arthur Hassall, ''Louis XIV and the zenith of the French monarchy'', London 1895, p. 167</ref> Така холандците се оказват изолирани без да го знаят. Именно тях кралят смята за главни виновници за прекъсването на победната му война с Испания.<ref>Mary Caroline Trevelyan, ''William the Third and the defence of Holland 1672- – 1674'', London 1930, p. 100</ref> Толкова добра е подготовката за войната, че малката република не подозира нищо до самото нападение.

През пролетта на 1672 г. Луи, Тюрен и Конде повеждат 120-хилядна армия срещу Обединените провинции. Тя бързо преминава Испанска Нидерландия, на 12 юни се прехвърля през Рейн и на 23 юни влиза в [[Утрехт]]. Холандците са безпомощни. Освен че армията им е общо 40 хил. д., между тях няма единство. От една страна е Ян де Вит, председател на републиката, от друга – [[Уилям III|Вилем (Уилям)]], принцът на Оранж, който командва армията и е наследник на основателите на държавата. На 3 юли отчаяният де Вит отваря шлюзовете на преградните диги и позволява на морето да залее част от провинциите.<ref>Петко Петков, ''История на ниските страни. Белгия и Холандия 1300- – 1914'', София 2005, с. 102</ref> Това води до размирици, до убийството на де Вит и до издигането на Вилем Орански начело на държавата. Но води също до спирането на французите.

Атаката продължава по море, но обединеният англо-френски флот е разбит от [[Михиел Адриансзоон де Ройтер|адмирал де Ройтер]] при [[Битка при Тексел|Тексел]].<ref>Alfred Mahan, ''The influence of sea power upon history 1660- – 1783'', Boston 1918, p. 152</ref> Голямата победа връща духа на холандците. В това време се образува коалиция в тяхна подкрепа, която включва Испания, Австрия, Бранденбург и други германски сили. Постепенно французите прехвърлят войските си в Германия. Там Тюрен постига великолепни успехи и през 1674 и 1675 г. съумява да предпази страната с много по-малки сили.<ref>Луи е във възторг от своя маршал и му казва пред целия двор: “Вие върнахте свежестта на една от лилиите на моята корона“, цитирано по Jacques Boulenger, ''The Seventeenth Century'', част от ''The National History of France'', London 1930, p. 232</ref> В [[Битка при Сенефе|битката при Сенефе]] в Нидерландия Конде побеждава съюзниците. Така Луи открива, че е достатъчно силен да воюва против значителна коалиция. През 1675 г. към него се присъединяват шведите и отвличат вниманието на Бранденбург. Самите шведи скоро изпадат в критично положение, но това е далечен проблем за Франция. [[Месинско въстание (1672-1678)|Месинското въстание]], подкрепено от Франция против Испания, също е част от тази война. Разгаря се морска война, в която [[Абраам Дюкен]] надделява над обединения холандско-испански флот.<ref>Mahan, ''The influence of sea power…'', pp. 160- – 161</ref> Но истината е, че войната е решена в Нидерландия, където французите завземат две трети от крепостите.

=== Върхът на могъществото (1678- – 1697) ===

В този период Франция се ангажира с борба с [[алжир]]ските пирати, която не печели за Луи очакваните поздравления.<ref>F. Charles-Roux, ''France et Afrique du Nord avant 1830'', в: Revue Historique, t. CLXIX 1924, p. 519</ref> Една акция срещу [[Генуезка република|Генуа]] през 1684 г. (опустошителен обстрел от страна на линейните кораби и десантна операция) предизвиква гнева на Европа. Причината е, че републиката строи [[Галера|галери]] за испанския флот. Самият [[Дож на Генуа|дож]] е принуден да пътува до Версай, за да се извинява. Когато маркиз дьо Сеньоле го пита какво най-много го впечатлява от новия дворец, дожът отговаря: “Да се озова  тук!“<ref>Волтер, ''Векът на Луи ХІV'', т. 1, с. 183</ref> Но най-голямата провокация настъпва през 1685 г. с отмяната на Нантския едикт и отнемането на свободите на хугенотите. Този акт има значение и за външната политика, защото обединява повече от всичко друго протестантските сили. Той е последван от терора на ''драгонадите'' – полицейски отряди, изпратени от краля да притискат хугенотите: да напуснат страната или да приемат католицизма. Според най-разпространеното мнение тази политика е предложена от Лувоа, а твърдението на [[Франсоаз д'Обинье, маркиза дьо Ментнон|маркиза дьо Ментнон]] е, че щом е научил, кралят ги е спрял.<ref>Франсоаз Шандернагор, ''В сянката на Краля-Слънце'', София 1987, с. 332</ref>

През 1688 г. напрежението между Луи ХІV и Аугсбургската лига достига своята кулминация. Двете страни се сблъскват по въпросите за новия архиепископ на [[Кьолн]]<ref>Кандидатът на лигата Макс-Емануел Баварски е решителен френски противник, верен съюзник на императора. Ето защо Луи не може да го приеме, виж Andrew Lossky, ''“Maxims„Maxims of State”State“ in Louis XIV’s Foreign Policy in the 1680s'', в: ''William III and Louis XIV: essays 1680- – 1720'', ed. by Mark Thomson, Liverpool 1968, p. 11</ref> и за [[Пфалц|Пфалцкото наследство]]. На 18 октомври, за да се наложи в Пфалц и за да получи най-после признание за окупираните през Реюниона земи, Луи изпраща армиите си в Германия.<ref>Kaiser, ''Politics and war…'', p. 154</ref> Войната, която започва, е известна като Война на Аугсбургската лига, но най-вече като [[Деветгодишна война]]. Френският крал има и друга причина да нападне – от 1683 до 1688 г. австрийците отблъскват [[Османска империя|османската армия]] от цяла [[Унгария]], навлизат в [[Сърбия]] и [[Влашко|Влахия]]. Очертава се огромно увеличение на влиянието им. Има вероятност да изместят Франция от първото място на континента. В този смисъл войната е превантивна – ако получи признание за своите окупации, Луи ще компенсира разрастването на хабсбургската сила.

С Англия на своя страна Луи може да бъде уверен в успеха си. Но през ноември се случва нещо, което преобръща всичките му планове – поканен от парламента, [[Щатхалтер|холандският щатхалтер]] Вилем (Уилям) Орански дебаркира в Англия, сваля Джеймс ІІ от трона и го принуждава да бяга във Франция.<ref>По ирония на съдбата, оттеглянето на френските войски от Нидерландия, за да бъдат прехвърлени в Германия дава кураж на Уилям да предприема експедицията, виж Clarice Swisher, ''The Glorious Revolution'', San Duego 1996, p. 63</ref> Така протича [[Славна революция|Славната революция]] – събитие с огромно значение в английската история, което се отразява и върху международните отношения.  Тя е победа на протестантството, на антифренския курс и на парламентаризма. Луи приема Джеймс във Версай, уверява го, че съвсем скоро ще го върне на трона и му подарява двореца Сен-Жермен. За това свое решение той има пълната подкрепа на своето обкръжение и народ.<ref>Mark Thomson, ''Louis XIV and William III 1689- – 1697'', в: English Historical Review, 1961- – 76, p. 37</ref>

За първи път Луи ХІV се оказва наистина сам срещу Европа и няма друг избор, освен да приеме войната. Разчита на силни армии, талантливи маршали, на здравите си кораби, както и на неразбирателството между съюзниците. Бойните действия се водят в Германия, Италия, Нидерландия и Испания, както и в морето и в [[Ирландия (остров)|Ирландия]]. По всичките си граници французите имат надмощие и завършват войната на противникова територия. Франция е, както пише Волтер, „мощно, яко тяло, уморено от продължителното напрежение и изтощено от своите победи“.<ref>Волтер, ''Векът на Луи ХІV'', т. 1, с. 219</ref> През 1690 г. тя постига три големи победи - – [[Франсоа Анри дьо Монтморанси-Бутевил, херцог дьо Люксамбур|херцог дьо Люксамбур]] разбива съюзниците при [[Битка при Фльорюс|Фльорюс]], [[Никола дьо Катина|Никола Катина]] – савойците при Стафарда, а [[Ан дьо Турвил|адмирал Турвил]] унищожава голяма част от англо-холандския флот при [[Битка при Бийчи Хед|Бийчи Хед]]. Луи изпраща войски в католическа Ирландия, водени от Джеймс, но те претърпяват поражение при [[Битка при река Бойн|река Бойн]]. Френското присъствие остава  до падането на [[Лимерик]] през 1692 г.

=== Испанският въпрос и краят на величието (1698- – 1714) ===

Легендарната фраза на Луи ХІV „Няма вече [[Пиренеи]]“, тоест няма граница между Франция и Испания (''Il n’y a plus de Pyrénées''), за която се смята, че предизвиква [[Война за испанското наследство|Войната за испанското наследство]], е произнесена на 16 ноември 1700 г.<ref>Според Robert Rayner, ''European history, 1648- – 1789'', London 1949, p. 128 това са думи на испанския посланик, нетактични, разбира се, защото биха предизвикали страха на останалите държави.</ref> Решението да приеме завещанието на Карлос ІІ и да даде испанския трон на внука си [[Филип V (Испания)|Филип д’Анжу]] е съдбоносно и не е неизбежно. В годините преди това Луи се подготвя за всякакви други сценарии, включително да получи само малка част от наследството на испанската корона. Той и Уилям ІІІ, съзнавайки общата си сила („арбитри на Европа“, ги нарича Филип Ерланже)<ref>Erlanger, ''Louis XIV'', p. 339</ref> сключват два договора за подялба. В първия от 1698 г. по-голямата част от наследството се дава на 6-годишния [[Курфюрство Бавария|баварски]] принц Йозеф-Фердинанд, Франция получава само [[Неаполитанско кралство|Неапол]] и Сицилия, а императорът – [[Миланско херцогство|херцогство Милано]]. Това удовлетворява най-вече английския крал, защото никоя велика сила няма да погълне Испания и владенията ѝ, докато Луи е доволен, че ще се избегне войната и ще получи повече от Хабсбургите. За жалост баварският принц умира и се налага нов договор. Той е сключен през 1699 г. при удивителната отстъпчивост на френския крал. Луи се съгласява Испания, колониите, [[Сардиния]] и Милано да се дадат на втория син на Леополд – Карл, а неговият собствен внук Филип да получи само Сицилия и Неапол.<ref>McKay, ''Rise of the Great Powers''…, pp. 54- – 55</ref> Императорът възразява, искайки цялото испанско наследство за себе си, но Луи и Уилям заявяват, че ще наложат споразумението си, ако трябва, и със сила.

Тогава внезапно Карлос ІІ оставя завещание в полза на Филип д’Анжу. Смъртта му през ноември 1700 г. поставя Луи пред тложенежък избор.<ref>„Невъзможен избор“ го нарича Гаврилов, ''Война и мир''…, с. 244. Волтер разказва, че думите на Луи били: „Каквото и да реша аз, зная, че ще понеса упреци.“, ''Векът на Луи ХІV'', т. 1, с. 239. Williams, ''Dictionary of English and European history''…, p. 271 обаче смята, че приемането на завещанието е „най-мъдрият избор“.</ref> Той добре разбира колко тежка война му предстои, ако приеме завещанието. Надделява мнението на френския посланик в [[Мадрид]] маркиз д'Аркур,<ref>Mark Thomson, ''Louis XIV and the Origins of the War of the Spanish Succession'', в: ''William III and Louis XIV: essays 1680- – 1720'', p. 141</ref> който смята, че по-лесно би било да се воюва с една Бурбонска Испания като съюзник, отколкото с протестантска Англия. И така, въпреки споровете дали е произнесъл думите за Пиренеите, неговото решение е в този смисъл. Филип отива в Испания и е обявен за крал на цялата испанска монархия.

В началото цари равновесие – съюзниците побеждават в Италия, а французите в Германия. През 1704 г. се стига до голямото поражение на френската армия при [[Битка при Бленхайм|Бленхайм]]<ref>J. R. Jones, ''Marlborough'', Cambridge 1993, pp. 90- – 97</ref> и до капитулацията на нейния важен съюзник – Бавария. Пораженията продължават в Нидерландия – при [[Битка при Рамили|Рамили]] (1706) и [[Битка при Ауденарде|Уденарде]] (1708), както и в Италия при [[Битка при Торино|Торино]] (1706).<ref>Christopher Storrs, ''War, Diplomacy and the Rise of Savoy 1690- – 1720'', Cambridge 2000, p. 27</ref> Съюзниците превземат Лил, с което извършват пробив в здравата защитна линия на Вобан. Те вече могат да напреднат безпрепятствено към Париж. В отчаянието си Луи ХІV започва преговори и получава сурови условия: да се откаже от всичко завладяно след 1648 г. и да съдейства за прогонването на внука си от Мадрид.<ref>Тези условия са известни като 42-те точки от Хага, виж Robert Rayner, ''European history…'', p. 149</ref> Той използва исканията на съюзниците, за да пробуди патриотизъм у населението и да състави нова армия. Този път начело поставя опитния [[Клод Луи Ектор дьо Вилар|маршал Вилар]]. В [[Битка при Малплаке|битката при Малплаке]] през 1709 г. (най-кървавата битка до края на ХVІІІ в.) той удържа натиска на двамата генерали и спасява страната.

Междувременно в Испания бушува друга война. [[Кастилия|Кастилците]] подкрепят Филип, но северозападът подкрепя Карл. Англичани, австрийци и французи изпращат армии да защитават правата на своя кандидат. Карл два пъти влиза в Мадрид и два пъти се налага да бяга. Серия победи на французите – [[Битка при Алманса|Алманса]], Бриуега и [[Вила Висиоса (битка)|Вила Висиоса]] – накланят везните в полза на Филип.<ref>Виж подробности в ''The Treaties of the War of the Spanish Succession. An Historical and Critical Dictionary'', ed. by Linda and Marsha Frey, Greenwood Press  1995</ref> През 1714 г. той превзема [[Барселона]] и се налага като испански крал.

През 1711 г. австрийският претендент Карл става император и подкрепата на Англия и Холандия рязко спада. Скоро след това Марлборо е свален от постовете си и Англия започва да търси мир. Вилар се възползва и през 1712 г. нанася последно поражение на съюзниците при [[Битка при Денен|Денен]].<ref>Claude Sturgill, ''Marshal Villars and the War of the Spanish Succession'', Lexington 1965, pp. 112- – 126</ref> Останал сам, Евгений Савойски не може да принуди Франция към приемане на условията му. Войната отива към своя логичен завършек.

През пролетта на 1713 г. в холандския град Утрехт се сключват [[Утрехтски мирен договор|първите мирни договори на войната]]. От едната страна преговарят Франция и Испания, а от другата – Великобритания, Холандия и Савоя.<ref>Гаврилов, ''Война и мир''…, с. 249</ref> Филип е признат за испански крал, но е договорено от империята му да се отделят Неапол, Сицилия, Сардиния, Милано и Нидерландия. Той се отказва от всичките си права върху френския престол. Франция не загубва никакви територии, но все пак търпи известни унижения. Тя се съгласява да разруши укрепленията на [[Дюнкерк]]<ref>James Gerard, ''The peace of Utrecht : a historical review of the great treaty of 1713- – 14, and of the principal events of the War of the Spanish Succession'', New York 1885, p. 287</ref> – главно средище на корсарите през войната. През септември 1714 г. в нов договор в Ращад и Австрия приключва войната си с Франция. Тя обаче остава във война с Испания и не признава Филип за крал. Това ще доведе до нови военни действия през 1717 и 1718 г., но тогава Луи ХІV вече е покойник. Така той успява да изведе Франция цяла и непобедена от ужасяващо тежка война и да я остави стабилна на приемниците си.

Изчислено е, че той има над 300 [[портрет]]а, повечето идеализирани и в тях са избегнати следите от [[Едра шарка|едрата шарка]], която кралят прекарва през 1647 г. Представян е като римския бог [[Аполон]] и като [[Александър III Македонски|Александър Велики]]. С напредването на възрастта идеализацията става по-трудна и портретите са по-реалистични, особено в творбите на [[Хиацинт Риго]]. През 80-те години са издигнати около 20 статуи на краля в Париж и по-големите градове с цел пропагандата да стигне до обикновените хора. Кралят взема със себе си художници на бойните полета, които го представят като действителен командващ и като герой, винаги на кон. След победите си издига [[Триумфална арка|триумфални арки]] – също непознато от времето на Римската империя. С усет за историята, той поръчва картини за всяко важно събитие в управлението му. Днес те са важен извор за изучаването на епохата. Голяма роля за утвърждаване на кралския авторитет има и новият дворец Версай. Строежът на дворци е традиционен прийом за новите владетели, но Версай е значително по-голям и бляскав от всичко познато досегадотогава. Той става модел за подражание на други дворци – [[Бъкингамски дворец|Бъкингам]], [[Шьонбрун]], [[Сансуси]]. В него осезаемо заляга темата за [[слънце]]то – любим символ на Луи ХІV.<ref>''Ibid.'', p. 25</ref>

Първата любов на Луи ХІV, още при регентството, е племенницата на кардинал Мазарини – [[Мария Манчини]]. Младата жена е „умна, жизнена и привлекателна“<ref>Cronin, ''Louis XIV'', p. 83</ref> и оказва благотворно влияние върху него, събужда интерес към литературата и поезията.<ref>Elizabeth C. Goldsmith, ''The kings' mistresses'', New York 2012, pp. 9- – 10</ref> Кралят е готов да се ожени за нея и моли за това майка си и кардинала, но получава категорична забрана. По това време те вече имат планове за брака му с Мария-Тереза и се налага той да преодолее слабостта си, за да постъпи както му повелява дългът.

Първата фаворитка на Краля-Слънце е красавицата [[Луиза дьо Ла Валиер|Луиз дьо Лавалиер]]. Тя пристига в двора като придворна дама на [[Хенриета Английска]] – първата съпруга на Филип Орлеански. Скоро кралят е привлечен от англичанката<ref>Ernest Vizetelly, ''The Favourites of Louis XIV'', London 1912, p. 77 коментира отношенията им така: „Трябва да се отбележи, че тя го увличаше със своята 17-годишна красота; и тя, като него, беше наследила много от природата на общия им романтичен дядо – Анри Наварски; да прибавим, че тя беше сестра на двама монарси, които никак не държаха на морала – нашите Чарлз ІІ и Джеймс ІІ – и ще разберем, че не беше тя тази, която можеше да спре подобна връзка“</ref> и Ана Австрийска решава да използва Лавалиер като параван, за да прикрие слабостта на сина си. Планът излиза успешен, Луи се влюбва в чаровната придворна дама и след смъртта на майка си през 1666 г. открито обявява извънбрачната си връзка. С това прибързано действие обаче той влошава отношенията си с Луиз, която не харесва публичността. Конфликтът между тях се решава лесно, когато в двора се появява нова красавица – омъжената [[Франсоаз-Атенаис, мадам дьо Монтеспан|мадам дьо Монтеспан]]. Кралят бързо се преориентира към нея, а Луиз намира утеха в религията и през 1674 г. се оттегля в [[Кармелитски орден|кармелитски]] манастир<ref>Jan Dunlop, ''Louis XIV'', New York 2000, p. 119</ref>. Тя ражда пет деца на Луи ХІV – три починали в детска възраст, едно момиче – [[Мари-Ан дьо Бурбон]] (1666- – 1739) и [[Луи дьо Бурбон, граф дьо Вермандоа|Луи, граф Вермандоа]], починал млад през 1683 г.

Франсоаз-Атенаис дьо Монтеспан (1640- – 1707) е най-продължителната и най-известната метреса на Луи ХІV. Нейното „царуване“ като „истинска кралица на Франция“ продължава от 1667 г. до края на 70-те, когато „Аферата с отровата“ кара Луи да охладнее към нея. Макар и от 1663 г. да е омъжена за маркиз дьо Монтеспан, тя без притеснения се стреми да измести Луиз дьо Лавалиер от мястото ѝ. „Мургава, с големи сини очи, гърбав нос, малки червени устни, равни зъби, нежни ръце и пухкава, но красива фигура“ – така я описва Винсънт Кронин.<ref>Cronin, ''Louis XIV'', p. 172</ref> През 1667 г. тя за първи път танцува с краля и оттогава пътят към върха е отворен. Луи прикрива връзката си с нея през първите две години, от благоприличие, а след оттеглянето на Луиз от двора, я афишира открито. Мадам дьо Монтеспан ражда на краля седем деца, първото през 1669 г. Най-важни са трите момчетата: [[Луи-Огюст, херцог дю Мен]] (1670- – 1736), Луи-Сезар, граф дьо Вексан (1672- – 1683) и [[Луи-Александър, граф дьо Тулуз]] (1678- – 1737).<ref>„Вие имате от мен един Август и един Цезар, а сега ще имате и Александър“, казва мадам дьо Монтеспан на любовника си, визирайки синовете си при раждането на третия. Цитирано по Antonia Fraser, ''Love and Louis XIV…,'' p. 168</ref> Те са жизнени и интелигентни и видимо се отличават от дофина. Впоследствие Луи ги признава, дава им името ''дьо Бурбон'', а преди смъртта си дори ги включва в завещанието си.<ref>Волтер, ''Векът на Луи ХІV'', том ІІ, с. 47</ref>

Началото на края на Монтеспан поставя „аферата с отровата“ през 1677 г. Причината е, че вниманието на краля е привлечено от нова красавица, госпожица дьо Фонтанж.<ref>Hugh Williams, ''Madame de Montespan'', New York 1903, p. 222</ref> Появява се подозрение, че е отровена, и то именно от "властващата„властващата кралица"кралица“. През 1681 г. Фонтанж умира без видима причина и съмненията отново се насочват към Монтеспан. Нищо не може да се докаже, а днес се смята, че смъртта е настъпила по естествени причини. Така или иначе, Монтеспан остава на заден план. Неочаквано кралят се сближава с нейната приближена, по-възрастната от него мадам дьо Скарон, по-късно известна като [[Франсоаз д'Обинье, маркиза дьо Ментнон|маркиза дьо Ментнон]].