Августин Блажени: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Bot: Automated text replacement (-\[\[(\d\d)\]\] \[\[(.*?)\]\] +\1 \2) |
м интервал след точка в текст |
||
Ред 91:
Формата, в която Августин приема християнското послание, е в съществените си части тази на неоплатоническата духовност. По-конкретно, Августиновото тълкуване на християнското съществуване се разкрива като задълбочаване и ново формулиране на античната идея за „философския живот“, съдържаща се преди всичко в платоническото мислене.
Ако подчинението на Бог е предпоставка за всяко послание, ако човешкият дух според Августиновото учение за илюминацията вижда, само доколкото е осветен от божествената светлина, то трябва това „познание – участие в битието“ (Й. Ритер) да намери своето отражение в живота – в онзи философски живот, част от който е приоритетът на познанието пред дейното битие и оттеглянето от обществото. Според платоническото учение човек намира съвършенство най-напред в отказ от света, в издигане до истинното, неизменното, божественото. Израз на този стремеж е bios theoretikos (Съзерцателен живот). В християнското мислене на Августин тази форма на съществуване наистина е освободена от нейния светски, индивидуалистичен характер, тя обаче остава определяща като образ на отвъдния живот и понеже този образ определя начина на живот в отсамното, „философският живот“ продължава да въздейства също и в християнската общност. Познаващото издигане до Бог сега вече не е дело на отделен мъдрец, то е вкарано в руслото на жизнените редове на църквата, но въздейства само индиректно и опосредено върху формата на света. Меродавна остава дистанцията от практическия живот, от светските, икономически и политически активности на човека. Тук законът за „познание на Бога и душата“ (Deum et animam scire) също запазва своята валидност. Под двойния натиск на платоническия онтоцентризъм (В. Дилтай) и религиозната връзка между Бога и Аза почти изчезва широкото поле на практиката.
Августин подчинява всички светски блага на най-висшето благо чрез едно понятийно разделяне между нещата, на които човек трябва да се наслаждава, и нещата, които трябва да ползва. Това е изказано най-ясно в съчинението „За християнското учение“: „Нещата, определени за наслаждение, ни правят блажени, тези, които са определени за ползване, насърчават нашия стремеж към щастие и ни предлагат сякаш средство да достигнем до онези неща, които ни правят блажени и да се придържаме към тях. Ние, които се наслаждаваме и ползваме, сме поставени между двете. Ако искаме да се наслаждаваме на предназначените за употреба неща, нашият ход ще бъде забавен и понякога така отклонен, че от любов към низкото ще бъдем възпрепятствани да спечелим нещата, предназначени за наслаждение, или ще стигнем до тях само колебливо“ (За християнското учение I, 3). Наслаждение и ползване, frui и uti, трябва да се разбират като приближаващи се до употребата им в библейския език. Това са форми на любов, израз на новозаветната заповед за любов в областта на социалността и културата. Те дават посоката и мярата, в които душата овладява обкръжаващите я неща. Така Августин може да каже: „Да се наслаждаваш означава да обичаш нещо заради самото него. Да ползваш обаче означава необходимите за живота неща да се обвързват с достигането до това, което човек обича, доколкото то изобщо заслужава любов“ (За християнското учение I,4).
| |||