Византийци: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м без интервал |
м неправилно членуване - предлог и пълен член |
||
Ред 3:
== Етимология ==
Названието ''ромеи'' (от гръцки език – Рωμαίοι – и в буквален превод на български език означаващо ''римляни'') идва от името на град [[Рим]] - на латински език: ''Roma''; а на гръцки език: ''Ρώμη''. [[Термин]]ът "Византийска империя" е рожба на по-късната [[историография]] от [[XVI]]-[[XVII век]], получил по-голямо разпространение чак през XVIII-XIX век. Целта е била да се направи разграничение между античната и средновековната Римска империя. През Средновековието арменските, славянските и най-вече западните хронисти почти винаги наричат римската държава "Гръцка империя" (предвид ролята на
Голяма част от поданиците на източната част от античната Римска империя били гръкоговорящи, които след едикта на [[Каракала]] от 212 г. (в случай, че са свободни граждани) били задължени да се считат за ромеи (римляни). Когато християнството възтържествува окончателно към края на IV в. (381 – 392 г.), а също така и след условната подялба на Римската империя през 395 г., под ''ромеи'' се подразбират всички поданици на Източната Римска империя, които изповядват християнството; считат се за лоялни данъкоплатци, признавайки императора в Константинопол за свой господар; и на които гръцкият език е матерен или пък се налага да го използват в ежедневието – факт, който се наблюдава при почти всички народи от римският Изток. Съответно наричайки неофициално държавата си от VI-VII в. нататък – Βασιλεία τῶν Ρωμαίων, т.е. Царство на римляните – времена в които латинският език на Изток вече е обречен на забвение, а останките от езичеството са сравнително недалечен спомен.
Ред 13:
Интересна е позицията и правният статут на [[арменци]]те-григориани, на [[асирийци]]те-яковити (асирийците-несториани отдавна са намерили убежище в Сасанидска Персия) и на [[копти]]те с техните монофизитски Църкви след [[451]] г. Религиозните, често фундаментални противоречия, натрупани между правителството в Константинопол и тези три народа, водят до своего рода "''средновековен национализъм''" при последните, които създават своя собствена литература и мироглед – често диаметрално противоположни и разминаващи се с официалната доктрина на имперската власт и Константинополската Църква, което е предпоставка за бъдещи граждански неподчинения и политически сътресения в Империята. След Шестият Вселенски събор (680-681 г.) и към края на VII век, под "ромеи" вече се подразбирали само гръкоезичните православни християни, които са поданици на Римската империя (римляните от Картагенският екзархат преди окончателното му завоюване от арабите през 698 г. били латиноезични, т.е. "романи"). Православните християни от Изтока извън пределите на тогавашната Римска империя (края на VII – началото на VIII век) били наричани "мелкити" от монофизитите в подвластните на арабите Сирия и Египет, което ще рече – "царски люде", т.е. съхранили вярност към константинополския император, поддържащ православието. Мелкитите продължавали да бъдат считани за "царски люде" и по времето на иконоборците, та дори и през XIV век.
Не може да се установи със сигурност кога точно се появява терминът "ромеи" в елинистическия общ гръцки език (т. нар. [[койне]]) – ако не се броят търговските връзки, първият политически допир между римляните и гърците датира едва от 224 г. пр. Хр. – но при всички случаи около началото на II пр. Хр. е бил налице в Източното Средиземноморие. Изглежда, че още преди това е придобил популярност под формата "ромайои" в
== История ==
В наши дни "византиец" (през средните векове – ‛Pωμαĩος = ромеос, т.е. ромей) често е приемано като тъждествено на [[грък]], понякога дори без самият византиец да е етнически грък. Причината за това е гръцкият език, който наред с християнството и елинистическата култура в рамките на източната част от Римската империя, още от средата на IV в. е в доминантно положение, независимо от факта, че на Балканите има и твърде голяма част романизирано (латиноезично) население (от какъвто произход е например император Юстиниан I Велики). Латинският език е официален във Византия почти до края на VII век. Впрочем византийци са не само гръкоезичните и латиноезичните жители на Византия. Например на Балканите византийци са елинизираните [[траки]] и [[македонци]], романизираните илирийци и епироти, както и по-голямата част от [[славяни|славяните;]] в Мала Азия византийци са [[мизи]]те, [[галати]]те, [[Исаврия|исаврите]], [[кападокийци]]те, [[фригийци]]те, [[Пафлагония|пафлагонците]], лидийците, пизидийците, киликийците, [[карийци]]те, [[арменци]]те-халкидонити и други; византийци са полуцивилизованите кюрдски племена [[асирийци|и асирийците-яковити]] в [[Сирия]], мардаитите в планините на [[Ливан]], [[копти]]те в Египет, [[либийци]]те по Северна Африка и т. нат. Всичките тези народи имат свои собствени езици, но с течение на времето се налага да използват все по-често и гръцки език. От своя страна латинският език е практически непознат на по-голямата част от населението на Източната империя и се използва най-вече в армията и администрацията. Към края на VI в. - по времето на [[Маврикий (Византийска империя)|Маврикий]] (582-602) - гръцкият език е обявен наравно с
На Балканите голямата част от заселилите се през VI-VII в. [[славяни]] постепенно асимилират немалко от местното византийско население, оцеляло от нашествията на германските племена, на [[хуни]], [[авари]] и българи. Почти пълна славянска асимилация търпят останките от [[готи]] и [[карпи]] в северната част на полуострова; сравнителна асимилация претърпяват [[илири]] и [[траки]] в неговата западна и централна част; а на юг - в континентална Гърция, самите [[гърци]] са редуцирани почти до заличаване, вследствие на войните и естествената асимилация. Когато по-късно през вековете Източната империя отново стъпва на крака, нейното военно и културно превъзходство си казва думата – славяните, които не са в територията на българската държава на свой ред също са асимилирани в гръкоезичната православна среда, превръщайки се във византийци. Населението по крайбрежията на Мала Азия и Южните Балкани е съставено предимно от етнически гърци, но при всички случаи самосъзнанието му отдавна вече е римско (ромейско), когато към средата и краят на IV в. християнството се разпростира из цялата държава. В западната част на Римската империя, латинският език продължава да бъде основен и продължава да се използва от местното романизирано население дори и след нейното падение и образуването на германските варварски кралства през V в.
| |||