Синклер Луис: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м fixlink; козметични промени
м неправилно членуване - предлог и пълен член
Ред 32:
„[[Главна улица (роман)|Главна улица]]“ (известна още като „[[Главната улица]]“) излиза късно през есента на [[1920]] г. и до Коледа става бестселер. „Нов глас зазвуча в Америка“, пишат критиците. Журито, което определя носителите на наградата „[[Пулицър]]“, гласува за него, но управителният съвет на Колумбийския университет отхвърля решението и дава наградата на [[Едит Уортън]] за романа ѝ „[[Невинни години]]“. Обаче славата вече е дошла при Синклер Луис. Романът е признат за майсторска картина на идеализма и реалността в ограничената среда на малкия град. Тази Главна улица е продължение на много други главни улици. Тя представлява поредица от евтини магазинчета, грозни обществени сгради. Градът е като много други малки градове в средна и западна Америка, населяван от хора, които взаимно се задължават да спазват остарели, потискащи ги правила. Главната героиня, Керъл Кеникът, е еманципирана жена в конфликт с конформизма в Гофър Преъри (гофър е голям гризач, срещащ се в западните щати на САЩ). Преди да се омъжи за д-р Уил Кеникът от Гофър Преъри, Керъл е следвала библиотекарство в Чикаго. Градът, в който пристига, няма нищо общо с романтичните ѝ представи за отворено и демократично американско общество. Керъл става член на Библиотечния съвет, насърчава гражданите да четат и се научава да играе бридж, но скоро разбира, че теми като работническите профсъюзи и справедливото разделяне на печалбата са нежелателни в разговор с местните хора. Керъл се запознава с млад шведски моряк, но той напуска града, преди да успеят да стигнат по-далече от разговори и разходки. Тя напуска съпруга си и заминава за Вашингтон. В крайна сметка се завръща отново в Гофър Преъри, без обаче да се чувства победена. „Не смятам, че Главната улица е толкова красива, колкото трябва да бъде! И не смятам, че миенето на съдове е напълно достатъчно за жените!“
 
Следващият роман на Луис, „Бабит“ (1922), е безмилостно сатиричен портрет на провинциален бизнесмен. Този път градът се нарича Зенит, но е версия на Гофър Преъри, макар и доста по-голям. Джорж Бабит, 46-годишен, копнее за свобода, но в неговиятнеговия свят изкуството и културата са подчинени на бизнеса. Краткият му бунт започва, когато Бабит се запознава с млада, очарователна клиентка, а жена му тъкмо е заминала извън града за няколко месеца. Младата чаровница го въвежда в бохемски кръгове и той започва да води двойствен живот – сериозен бизнесмен през деня и човек на живота през нощта. В крайна сметка Бабит е уморен от шумните компании и безсънните нощи и се връща в обичайното си русло, доволен, че се е отървал без последици за репутацията си. „Бабит“ става нарицателно име за самодоволен, ограничен човек.
 
В „Ароусмит“ (1925) се описва живота на лекар, Мартин Ароусмит, който е пристиснат между идеализма и комерсиализма си. Книгата е предложена за наградата „Пулицър“, която Луис скромно отказва, обяснявайки, че тази награда се дава за книги, които прославят американските ценности, а неговото творчество е с критична насоченост. Същевременно пише в писмо до издателя си: „''Някаква идея да намерим връзки за Нобелова награда?''“ „Елмър Гантри“ (1927) е атака срещу лицемерието на духовенството, написана в гневен, искрящ стил. Елмър е бивш футболист, изключен от семинарията за пиянство, но се проявява като енергичен баптистки пастор и става първият свещеник, който прави собствено радио шоу. В „Дотсуъртови“ (1929) семейна двойка пред развод, Сам и Френ, заминават за Европа. Там се разделят, Сам се жени за американка вдовица, а Френ иска да се омъжи за благородник от Виена, но майка ѝ се намесва и забранява на дъщеря си да се свързва с човек, който има „фон“ в името си.