Луи XV: Разлика между версии

Противоречиви са оценките за качествата на френския крал. Зад всеобщата представа, наложена от френските историци през ХІХ в., за един напълно покварен и безотговорен човек се крие личност, която не е за подценяване. Христо Глушков го описва като „интелигентен човек, добре ориентиран в европейската политика и френската администрация, но допуснал до управлението интриганти, ласкатели и фаворитки, които сериозно накърнили авторитета на кралската власт.“<ref>Христо Глушков, ''История на страните от Европа и северна Америка 1640 – 1870'', В. Търново 1993, с. 110</ref> Силно критично е описанието на Е. Уилямс: „Кралят може и да беше красив, благороден и елегантен, но беше и твърде мързелив и самовлюбен, за да се превърне в разумниятразумния монарх, за който се представяше. Ловът и жените така запълваха дните му, че той нямаше сили и желание за тежките всекидневни задължения на отговорния владетел…“<ref>Williams, ''English and European History''…, p. 276</ref> Това се допълва от впечатлението на кардинал дьо Тенсин: „Онова, което става в кралството, не представлява никакъв интерес за него. На заседанията на съвета той демонстрира пълна незаинтересованост и приема всички предложения, които му се отправят, като апатията го принуждава да върви по пътя на най-малкото съпротивление.“<ref>Борислав Гаврилов, ''Векът на абсолютизма 1648 – 1788'', София 1999, с. 102</ref> В масовото съзнание той се свързва най-вече с прочутите си фаворитки и с фразата „След нас и потоп“ (''Après nous, le deluge''), за която по-новите изследвания отчитат, че е извадена от контекста и че не представя действително отношението му.<ref>Michel Antione, ''Louis XV'', Paris 1989, p. 741</ref> Недостатъците му като владетел нямат отношение към неговите качества като съпруг, баща и човек. Известно е например, че през първите години след брака си остава верен на съпругата си и дори когато този период приключва, той е все така грижовен към нея. Той е достатъчно умен, за да поддържа по-късно приятелство с маркиза дьо Помпадур много след като са приключили сексуалните им отношения.<ref>''Любовница и съветник. Как маркиза дьо Помпадур покорява краля и Франция'', статия на сайта history.nakratko.com, посетена на 18.09.2019</ref> След смъртта му маршал дьо Крой пише: „Той никога не изрече лъжа… Беше учтив, отличен баща и изобщо – най-честният човек на света. Обичаше да учи и беше много компетентен по астрономия, физика, химия и ботаника. Никога не каза нищо грубо или обидно… Единственото, което му липсваше, беше умението да решава сам.“<ref>Цитирано по Bernier, ''Louis the Beloved…'', p. 250</ref>

С възцаряването на Луи ХV започва втората фаза от т. нар. стар режим във Франция. Това е [[Съсловие|съсловно общество]], при което произходът определя социалния статус, а не личните качества и богатството. Само че през ХVІІІ в. трите стари съсловия – аристокрация, [[Духовенство|духовници]] и селяни<ref>William Doyle, ''The Old European Order 1660 – 1800'', Oxford 1978, p. 73. Според някои изчисления има 350 000 аристократи, 120 000 духовници и над 20 млн. селяни, цитирано по Глушков, ''История на страните''…, с. 102</ref> – са изменени спрямо [[Средновековие|средновековиетосредновековие]]то, от което произлизат. Към старата наследствена и титулувана аристокрация (или ''аристокрация на шпагата'') се добавят новите аристократи, които получават титли като награда за заслугите си или просто ги купуват.<ref>Гаврилов, ''Векът на абсолютизма''…, с. 99</ref> Но тази ''аристокрация на тогата'', появила се при Луи ХІV, е презирана от класическите знатни. Съсловието на селяните също вече се е развило в най-различни групи и се нарича по-общо ''[[Трето съсловие|Третото съсловие]]''. Тук вече има богати търговци, манифактуристи, адвокати, както и бедни работници и селяни.<ref>Подробен анализ на съсловията виж в Frank Manuel, ''The Age of Reason'', Ithaca 1951, pp. 54 – 63</ref> Всъщност, в най-голяма степен, обществото се дели на привилегировани и непривилегировани. Разликата между тях е в това дали плащат данъци или не. Най-голямото предизвикателство пред управляващите във Франция е да наложат справедлив модел на събиране на данъците – нещо, което те не правят (включително поради липсата на централна банка)<ref>Haine, ''The History of France'', p. 65</ref> и така не отвръщат адекватно на общественото развитие.

Смъртта на Помпадур през 1764 г. поставя началото на кратък период на борби за мястото ѝ. Кралят е привлечен от 33 години по-младата от него [[Мадам Дю Бари|Мари-Жан Бекю]]. Превръщането ѝ в кралска фаворитка е въпрос на политически борби. Граф дю Бари иска да я постави на върха на управлението, за да победи стария си враг Шоазьол. Той предлага на краля да я омъжат за брат му, за да получи аристократична титла (1768), след което, без да му позволят дори първа брачна нощ, го отпращат.<ref>Joan Haslip, ''Madame du Barry. The wages of beauty'', New York 1992, p. 28</ref> Връзката на Луи ХV с младата графиня се случва въпреки ненавистта на повечето дами в двора. Графиня дю Бари го надживява и загива на [[Гилотина|гилотинатагилотина]]та по време на революцията.