Зелениково (област Пловдив): Разлика между версии

Историята на село Зелениково се губи някъде в каменномедната епоха. На 1,5 км северозападно от селото се намира селищната Балджийска могила, висока 6 метра и с диаметър при основата 80 м. Селището съществувало през каменно-медната епоха. Праисторически селища са открити в доста от съседните на Зелениково села. Землището на селото изобилствува с тракийски могили (десетина на брой), някои от които проучени от археолозите. Две от могилите се намират в югозападния край на селото. Проучените могили представляват гробници на знатни тракийски граждани и в тях са намерени интересни археологически находки, като например около 50 мраморни плочки с образа на тракийския конник. Археолозите отнасят могилните погребения в с. Зелениково към последното десетилетие на IV в пр.н.е. Районът на с. Зелениково е бил обитаван от тракийското племе беси. В подножието на хълма Гьолтепе са открити големи делви и работилница за делви от тракийския период, а така също римски монети. Как се е наричало селото в тракийския и римския период, имало ли го е тогава и на кое място не е известно. Носи се легенда, че от герана Бабунар почти до хълма Аитепе на протежение от няколко километра се е простирало непроучено, значително по размери селище. Има логически основания да се предполага, че е възможно това да е средновековното селище Белятово. В археологическо отношение землището на селото е слабо проучено. Археологически проучвания в района на с. Зелениково са правили историците Б. Дякович, Е. Кесякова, Иван Велков, проф. Богдан Филов, братята Шкорпил. Според историците част от сегашното землище на с. Зелениково е влязло в границите на българската държава по време на управлението на кан Крум (800 – 814 г.г.). Територията източно от протичащата през с. Зелениково Рахманлийска река (река Гюл дере), която по онова време, поради вековните гори, е била със значително повече вода, е влизала в България, а територията западно от реката оставала във Византия. По време на управлението на кан Маламир (831 – 836 г.г.), цялата територия на селото влиза в границите на българската държава. През 1084 г. павликянинът Травъл с павликяните от Пловдивско (сегашните католици), подкрепян от жителите на градчето Белятово и от печенегите от Силистренско, вдигнал въстание против византийците и се укрепил в района на сегашните села Розовец и Зелениково. Въстанието било потушено след двегодишна борба. Византийската писателка Ана Комнина, дъщеря на тогавашния византийски император Алексей I Комнин, описва разбунтувалите се в Белятовската долина, като безчетно множество. Логично е да се предположи, че землището на сегашните горепосочени две села е било достатъчно заселено, за да се изгради като укрепен лагер на въстаниците. През 1208 г. българският цар Борил е дал решително сражение на рицарите кръстоносци на 1 – 2 километра южно пред сегашното с. Зелениково. Дали селото е съществувало в този период и на сегашното място, не се знае, но убитите българи са били погребани на източния бряг на реката, а убитите кръстоносци в т.нар. „елински гробища“ в южното подножие на хълма Сакартепе. От документи оставени от местния учител Тодор Георгиев Гогов, писани преди 1944 г., предполагат, че сегашното село Зелениково, област Пловдив е създадено преди повече от 700 години от цар Иван Шишман чрез преселване на население от Търновския край за създаване на опорни пунктове, снабдителни бази на войската отвъд Стара планина за отпор на нахлуващите турски войски. Няма данни за името на селото по това време. Тази версия буди съмнения, защото когато турците завладяват района, в землището на с. Зелениково заварват 5 действащи манастира, разположени в кръг от 5 – 6 километра един от друг, които опожаряват: манастирът „Свети Илия“ на връх Сакартепе, манастирът „Свети Спас“ в Дъмлалий, манастирът „Света Троица“ на връх Юнчал, манастирът „Свети Костадин“ на връх Гьолтепе. На стотина метра от северозападния край на селото е било разположено манастирището „Свето Възнесение“. Едва ли толкова много манастири са обслужвали безлюдна местност. Турците завоюват областта между Пловдив и Стара планина при султан Баязид I (1389 – 1402 г.г.). Ордите на Лала Шахин завземат Пловдив през 1364 г. Вероятно малко след това започва владичеството и на населението от района на сегашното с. Зелениково. Историците предполагат, че след завладяването на столицата ни Търново, турците прекарват на заточение в Бачковски манастир пленения Патриарх Евтимий по тогавашния път (сега нашенско шосе) от Търново през Габрово, през прохода Шипка, през прохода Свети Никола в Средна гора, през землищата на с. Розовец и с. Зелениково, за Пловдив и Бачково. През турското владичество селото се е казвало Хамзаларе на името на владеещия го турски бей Хамза. В селото има следи от много стар водопровод от глинени тръби с три чешми, строен преди повече от 300 години. В „Списък на селищата и брой на немюсюлманските домакинства в района на Пловдив и Пазарджик предвид облагането им с данък „джизие“. 28.02.1651 г.“ е записано, че село Хамзалари има 52 ханета. В същото време с. Аджар (с. Свежен) имало 80 ханета, с. Бурнусуз (с. Братя Даскалови) – 38 ханета, с. Юнд-и Чирпан (гр. Чирпан) – 48 ханета, с. Мюслим (с. Православ) – 5 ханета, с. Баялджилар (с. Медово) – 9 ханета + 2 нови = 11 ханета, с. Чешнигир (гр. Садово) – 3 ханета + 1 ново = 4 ханета. „Джизие (харадж)“ е паричен данък, събиран като правило в полза на държавата от мъжкото немюсюлманско население на Османската империя. До 1690 г. джизието било изисквано от всяко немюсюлманско домакинство. „Джизие хане“ е облагателна единица за събиране на данъка джизие. През ХVII-то столетие джизие хането съответствало най-често на мъж, жена и техните незадомени деца. С оглед на демографските проучвания джизие хането се приема средно като петчленно семейство. Приведените данни показват, че в началото на османската власт с. Зелениково е било голямо селище в района на Пловдив, второ от посочените след с. Аджар – районният център на нахия Караджадаг по онова време. „Нахията“ е териториална единица с районен център и около десетина села към него, приблизително съответстваща на сегашната „община“. За сравнение през същата година Пловдив наброявал 397 домакинства без евреите и арменците. По време на османското владичество селото е преживяло 3 големи чумни епидемии. През всичките години на османската власт, чак до 1850 г. с. Зелениково е било по-голямо, по-богато и по-развито от сегашния районен център с. Брезово. Йоаким Груев в „Уроци по естествено гражданско и изчислително земеописание“ (1870 г., с. 68) пише, че нахия Караджадаг (така турците са наричали района на нашата Сърнена Средна гора) е с 3 главни села: Аджар (с. Свежен), Абрашлар (с. Брезово) и Хамзалар (с. Зелениково). В брой 32 на в-к „Македония“ от 10.08.1871 г., редактиран от П.Р.Славейков, се дават сведения, че с. Амзалари (Зелениково) е със 180 къщи чисти българи, с една църква и едно училище, което посещават през летните дни около десетина момчета, а зимно време се събират от 80 до 90 деца. Църквата на с. Зелениково се предполага, че е строена по време на Второто българско царство, навярно в началото или средата на дванадесетия век. През 1834 г. църквата била ремонтирана и престроена и получила сегашния си вид без камбанарията. Камбанарията е построена през 30-те години на ХХ век. До 1820 г. в с. Зелениково съществувала някаква частна училищна дейност. Основата на истинско училище полага даскал Георги Иванов, който от 1820 г. до 1838 г. води занятията в собствената си одая. През 1838 г. занятията се преместват в новопостроената училищна сграда в църковния двор. През ХIХ век с. Зелениково пръска образование и култура не само сред собственото си население, но и сред населението на съседните села. Пръв учител в с. Розовец в 1837 г. е бил даскал Георги Цветков от с. Зелениково. Поп Спас от Хамзаларе е първият общински учител и първият, който заменя килийното обучение с взаимноучителната метода в с. Медово. Общината му заплаща 500 – 600 гроша на година. При обучението учениците са сядали на земята, учили са по 5 – 6 месеца през годината. През зимата учели цял ден, а през лятото до обед. След това отивали край реката за 2 – 3 часа, а след завръщането си са четели и пеели черковни текстове. На раздяла всеки ученик бил длъжен ” да се сбогува „ с учителя си, а след това да поздравява всеки срещнат възрастен човек. Исторически известно е, че апостолът на българската свобода Васил Левски е посещавал с. Зелениково на 07.03. 1872 г., похарчил е в селото 10 ½ гроша и е организирал таен революционен комитет. Това е записано в личното тефтерче на Апостола. Старозагорското въстание е било задушено в самия зародиш, а отговорникът Димчо Стаев за с. Хамзаларе заловен и обесен. Априлско въстание в района не е избухнало. Селото е дало един четник Стоян Енев Шекерджията (истинското му име е Пеню Енев Еневски) в Четата на Таню Стоянов, преплувала Дунава в помощ на Априлското въстание на 16.05.1876 г. В Освободителната война селото е дало 4 души опълченци: Иван х. Грозев Йовев, Иван Куцаров Иванов, Димитър Христов Кехайов и Стефан Кунчев. Таен революционен комитет е бил организиран и преди Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Във войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г. Зелениковци дават 16 души убити офицери и подофицери и 47 души убити редници. Със Заповед № 2820/ 09.08.1934 г., публикувана в Държавен вестник № 109/ 14.08.1034 г. с. Хамзаларе е преименувано на с. Зелениково.

* Георги Цветков (25.10.1822 г. – 30.10.1880 г.) – спасителят на с. Зелениково, както и на цялата околност от турски зверства в 1877 г. по време на боевете на връх Шипка. Чорбаджията на с. Зелениково. Според летописната книга на училището в с. Розовец той е първият учител в Розовец, където учителствувал 3 години. Благодарните зелениковци го погребали в църковния двор, източно от църквата, до олтаря;

* Стоян Енев Шекерджията (1830 г. – 04.04.1909 г.) – Рожденото му име е Пеньо Енев Еневски. Четник от четата на Таню Стоянов (28 души), преплувала река Дунав на 16.05.1876 г. при с. Пожарево Тутраканско в помощ на Априлското въстание. След разбиването на четата на 27.05.1876 г. на височината Керчан баир при с. Априлово заловен на 7.06.1876 г. в Търговище. На 29.07.1976 г. турският съд в гр. Русе го осъдил на 15 години затвор в окови. Заточват го в гр. Аккия. След Освобождението амнистиран и се завърнал в България;

** Иван х. Грозев Йовев (1850 г. – 30.03.1918 г.) от 3-та опълченска дружина, 4-та рота;

* Цаню Пенчев Цветков – роден на 16.06.1938 г. Учи в икономически техникум гр. Пловдив. Завършва Висшия икономически институт „К.Маркс“ гр. София. От 1964 г. до 1968 г. редовен аспирант в Московския инженерно-икономически институт „С.Орджоникидзе“ (СССР). Доктор по икономика. Старши научен сътрудник от 1975 г. Хоноруван асистент и преподавател във ВМЕИ „В.И.Ленин“, във ВИИ„К.Маркс” и в Центъра за усъвършенствуване на ръководни кадри при АОНСУ. Бивш Генерален директор на Института за развитие на промишлеността гр. София. Бил е изп.директор на „Интерстандартс“ АД гр. София и член на съвета на директорите на: „Агробиохим“ АД гр. Ст. Загора, „Атлаз-В“ АД гр. Враца, „Монтана“ АД гр. Монтана, „Интелинтер“ АД гр. София, „Аналитик“ АД гр. Монтана и „ЗИИУ Стандарт“ гр. Благоевград. Публикувал множество книги, студии, статии, доклади в областта на организацията и управлението на промишлеността. Занимава се и с поезия и история. Публикувал четири книги със стихове: „Дори кръвта е грях“– 1993 г., „Мое време“– 1994 г., „Пледирам за човешка доброта“– 2010 г. и „Съдбата на поета“ – 2018 г. Той е автор на историята на с. Зелениково „Наше село Зелениково“, 2007 г.;