Разлика между версии на „Парадигма“

м
интервал след точка в текст
м (излишен празен ред)
м (интервал след точка в текст)
- как трябва да се проведе един експеримент и какво оборудване е достъпно за провеждането му
 
Така в рамките на нормалната наука парадигмата е набор от примерни експерименти, които е вероятно да бъдат копирани или подражавани. Преобладаващата парадигма често представя по-специфичен начин на виждане на реалността или ограничения на приемливи програми за бъдещи проучвания отколкото много по-обобщения научен метод.
 
Пример за изцяло приета парадигма е стандартния модел на физиката. Научният метод взема предвид ортодоксални научни изследвания на много феномени, които могат да се противопоставят или опровергаят стандартния модел. Обаче финансирането на такива експерименти би било по-трудно, пропорционално на сумата на отклоненията от приетия стандартен модел теория, която експеримента би тествал. Например един експеримент, който тества масата на неутриното или разтварянето на протона (малки отклонения от модела) е по-вероятно да получи пари, отколкото експерименти, търсещи нарушенията в запазването на силата или начини да се постигне пътуване обратно във времето.
По-пренебрежителният термин „групово мислене” и терминът „групово съзнание” имат много близко значение, което се отнася до малки или големи по мащаб примери за дисциплинирана мисъл.
 
Обикновена аналогия: опростената аналогия за парадигма е навик в разсъждаването или кутията в широко използваната фраза „мислене извън кутията”. Мисленето „вътре в кутията” е присъщо на нормалната наука. Кутията обхваща мисленето на нормалната наука и по този начин тя е аналогична на парадигма. ”Мисленето извън кутията” би могло да бъде това, което Кун нарича революционна наука. Революционната наука е обикновено неуспешна и рядко води до нови парадигми. Когато е успешна тя води до големи проблеми в научния мироглед.
 
=== В експерименталната наука ===
В „Структурата на научните революции” Кун пише, че: „Следващия преход от една парадигма към друга чрез революция е обичайният модел на развитие на развитата наука”. Идеята на Кун сама по себе си е революционна за времето си, тъй като довежда до значителна промяна в начина, по който академиците говорят за науката. Така тя причинява или е сама по себе си част от „промяната на парадигмата” в историята и социологията на науката.
 
Философите и историците на науката, вкючително самия Кун, накрая приемат променена версия на модела на Кун, която синтезира неговите първоначални виждания с постепенния модел, който го предхожда. Оригиналния модел на Кун сега е възприеман за много ограничен.
 
Самият Кун не смята, че идеята за парадигмата е подходяща за обществените науки. Той обяснява в предговора си към „Структурата на научните революции”, че е измислил концепцията за парадигмата с цел да различи обществените от естествените науки. Той обяснява също така, че е написал тази книга за да покаже ясно, че няма и не може да има някакви парадигми в обществените науки. Матей Доган, френски социолог, в статията си „Парадигми в обществените науки” разработва оригиналната теза на Кун, че изобщо няма парадигми в обществените науки откакто понятията са многозначни. Доган дава много примери за несъществуването на парадигми в обществените науки в есето си, особено в социологията, политическата наука и политическата антропология.
- Източници на доходи за бъдещи изследвания на парадигмата
 
Думата парадигма също така все още се използва за означаване на модел, образец или очевидно ясен, типичен пример или архетип. Терминът често се употребява с този смисъл в дизайнерските професии. Дизайнерските архетипи обхващат професионални прецеденти за дизайнерски решения. Най-добрите примери за дизайнерски парадигми са: ”Книга източник на творчески визуализации” от Уейк и „Дизайнерски парадигми” от Петровски.
 
Този термин също се използва и в [[кибернетика]]та. Тук той значи (в много общ смисъл) идеен пъроначален модел за намаляване на хаотичната маса до някаква форма на ред (подобно на концепцията на [[ентропия]]та в химията и физиката, парадигмата там е един вид забрана да се продължи всяко действие, което би увеличило крайната ентропия на системата).