Лайденска стъкленица: Разлика между версии

Типичният съвременен дизайн на Лайденската стъкленица се състои от стъкленица и два [[електрод]]а, вътре и вън от нея, които могат да бъдат от [[метал]]но ([[проводник|проводящо]]) [[фолио]], обвиващо външната и вътрешната повърхности, но без да имат контакт. Електрод под формата на жица се спуска в отвора на стъкленицата и се свързва електрически към вътрешното фолио, за да му позволи да се зареди с електричен [[електричен заряд]]. Зареждането на вътрешния електрод става от електростатичен генератор или друг източник, докато външният електрод е заземен. Вътрешната и външната повърхности съдържат равни, но противоположни заряди.

Оригиналната форма на устройството е стъклена бутилка, частично пълна с вода и с потопена в нея метална жица, минаваща през коркова тапа, която затваря стъкленицата. Ролята на външния електрод е играела ръката на експериментатора. Скоро се установило, че е по-добре външната част да се прикрепи към стъкленицата с метално фолио, оставяйки водата вътре действайкида действа като проводник, свързан чрез верига или жица към външниявъншната част, за да се избегнат загуби от [[коронен разряд]]. Тъй като вВ началото било прието, че електричеството е [[флуид]] и зарядът се съхранява във водата, но [[Бенджамин Франклин]] изучавализучил подробно Лайденската стъкленица и доказал, че зарядът се съхранява в стъклото. Зарядът може да се съхранява върху повърхността на проводниците или върху повърхността на [[диелектрик]]а, ако те са разделени от въздушна междина. Зарядът може да протече към повърхността на диелектрика тогава, когато има контакт или ако [[електрическо поле|електрическото поле]] е достатъчно силно. Поради това вътрешната течност може да се замени с метално фолио. От ранните експерименти се установило, че колкото по-тънък е диелектрикът, колкото по-близо са електродите и колкото по-голяма е повърхността, толкова по-голям заряд може да се съхрани при определено [[електрическо напрежение|напрежение]].