Българо-руски протокол (1909): Разлика между версии

Опирайки се на правата си по [[Берлинския договор]], след [[Обявяване на независимостта на България|обявяването на българската независимост]] на 22 септември 1908 империята предявява претенции за данъка, който България ѝ дължи като [[трибутарно княжество]] за последните 30 години. [[Високата порта]] иска София да поеме също така част от османския държавен дълг. [[велик везир|Великият везир]] [[Кямил паша]] настоява да получи и [[Източнорумелийски данък|невнесения данък]] от [[Източна Румелия]] (дотогава формално османска провинция, въпреки [[Съединение на Източна Румелия с Княжество България|Съединението]] ѝ с [[Княжество България|Княжеството]] през 1885), както и компенсации за национализираните железници. [[Париба|Френските]] и английските банки, които държат основна част от османския и българския държавен дълг, се опитват да използват дипломатическата криза, за да наложат на България пълен финансов контрол, но срещат решителен отпор от [[Правителство на Александър Малинов (1908–1910)|правителството на Александър Малинов]]. В циркуляр до [[Великите сили]] през декември 1908 то изразява готовност да плати само за железниците и румелийския данък – пет пъти по-малко от исканите 429 милиона лева.<ref>{{cite book | last = Тодорова | first = Цветана | coauthors = Мартин Иванов, Даниел Вачков | year = 2009 | title = История на външния държавен дълг на България 1878- – 1990 г., част 1 | publisher = Българска народна банка | location = София | pages = 118- – 121 | url = http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/pub_np_research_01_bg.pdf | isbn = 978-954-8579-18-6}}</ref> В отговор Париж и Лондон предлагат варианти за заеми, вариращи между 100 и 160 милиона лева. Офертите са обвързани с увеличаване на държавните приходи, заложени при предишните български заеми, и назначаване на френски пълномощен министър, който ще ги управлява в София.{{hrf|Тодорова|2009|121- – 122}} Българското правителство ги отхвърля и демонстрира готовност за война с Турция, като мобилизира [[Осма пехотна тунджанска дивизия|8-ма Тунджанска дивизия]].

До компромис се стига след намесата на руския външен министър [[Александър Изволски]]. В началото на март 1909 той постига [[Руско-турски протокол (1909)|споразумение с османците]], с което опрощава част от задълженията им към Русия, а в замяна Високата порта оттегля почти всичките си претенции към София. Малко по-късно в [[Петербург]] пристига българска делегация начело с министъра на външните работи [[Стефан Паприков]] и министъра на финансите [[Иван Салабашев]], които трябва да договорят компенсациите за Русия. Двамата изчакват развоя на паралелните преговори на колегата им [[Андрей Ляпчев]] в [[Цариград]] преди да сключат сделката. Българо-руският протокол е подписан от Салабашев и Изволски едновременно с [[Българо-турски протокол (1909)|българо-турския]], договорен от Ляпчев. Със споразумението в Петербург България поема дълг към Русия в размер от 82 милиона лева, платими за 75 години при лихва от 4,75 %, без да се обвързва с гаранции и да отстъпва контролни права.{{hrf|Тодорова|2009|123- – 125}} Русия приема за основа 125-те млн., която сума изплаща пряко на Високата порта, като я приспада от турския дълг по контрибуциите от войната 1877- – 1878 г., дължими на Русия, и които не са изплащани от 1878 г.<ref>[http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/pub_np_research_01_bg.pdf Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878- – 1990 г., част 1]</ref> Ден по-късно (на 7 април) Русия признава независимостта на България.<ref>Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 228- – 229</ref>