Чумаши: Разлика между версии

Барбареньо са най-известната чумашка група. За нея има много повече данни в историческите източници, отколкото за останалите. През 1542 г. [[Хуан Родригес Кабрило]] отбелязва, че чумашите били облечени в кожи и носели косата си дълга. В нея били преплетени връвчици ссъс завързани по тях украшения от кремъчета, кост и дърво. През 1775 г. е отбелязано, че мъжете ходели напълно голи. На някои били пробити носовете и всички имали големи дупки на ушите, в които пъхали малки пръчици, подобни на рогчета дебели колкото малкия пръст, в които пък носели тютюна си. В студеното време носели голяма мантия от кожи на видри, заек или лисица. Дрехата достигала до талията, само на главния било позволено да я носи дълга до глезените. Използвали и одеяла от птичи и заешки кожи. Жените носели две престилки от еленова кожа дълги до коленете, с ресни и украсени с черупки от морски охлюви. Носели косата си на бретон и свободно падаща назад. И двата пола носели огърлици от кости, стеатит, черупки, а жените носели обеци от черупки и камъчета. Боядисването на тялото се практикувало широко като всяко село си имало отличителен модел. Някои от мъжете изтръгвали с мидени черупки космите по лицето си. Друго, което отбелязват ранните изследователи е, че чумашите били добре сложени, любезни, либерални, благоразположени към испанците, изключително интелигентни и умели.

Почти нищо не е известно за религията на тези хора. По оскъдните данни оставени от изследователи и мисионери учените стигат до извода, че чумашите не са имали фигури и идоли, които да почитат.<ref name="Grant"></ref>

Чумашите под юрисдикцията на мисиите Санта Инес и Сан Буенавентура са по-слабо документирани от Барбареньо, но при тези живеещи във вътрешните долини липсвала ориентация към океана и те наблягали повече на лов и събиране. През 1806 г. в мисията Санта Инес е имало 570 чумаши, 132 от Санта Барбара и 145 от Ла Пурисима. През 1831 г. чумашите в мисията били 436.<ref name="Grant"></ref>

Археологическите доказателства показват, че развитата материална култура по крайбрежието запада, колкото по-навътре от морския бряг се отива.<ref name="Grant"></ref>

Първото споменаване на индианците Куяма е през 1806 г., когато отец Хосе де Залвидеа предприема проучване от мисията Санта Инес до долината на Сан Хоакин. След като преминава през няколко изоставени селца, експедицията на Залвидеа навлиза в земите на Куяма. Първото селце, на което се натъкват, е само от 3 къщи и население от 7 души разположено на река Сискюос. Изкачвайки се в планините срещат второ село с 5 къщи и 11 души. Малкият брой хора в планинските села показва, че повечето от тях вече са живеели в мисиите. Слизайки в долината на Куяма, експедицията започва да среща по пътя си по-големи села, състоящи се от 25 до 45 души. През 1824 г. втора испанска експедиция преминава през областта Куяма. Тя допълва донякъде информацията за хората. Това е всичко, което се знае за района, и днес не е сигурно дали тези индианци са били чумаши или йокути. Предполага се, че в Каризо Плейнс и долината на Куяма са живели йокути. Двете експедиции споменават общо 10 села, всичките от които малки и с малобройни жители. Нищо обаче не се споменава за езика на тези хора.<ref name="Campbell Grant"></ref>

Територията на Емигдиано е най-крайната и трудно може да бъде определена. Грубо тя заема югозападния ъгъл на окръг Кърн. На север приблизително достига до Грейпвайн и Маунт Абъл, на изток до езерото Кастак и на юг до Къди Вали. За местонахождението на някои от селата им разказва отец Залвидеа в своя дневник. През 1806 г. той посещава селото Такуи на Текуя Крийк, състоящо се от 13 жители. След това посещава селото Кастеку (Кастак, Кастик) на езерото Кастак. То обаче било празно, тъй като индианците по това време били в Гуата. През 1905 г. Си Харт Мериам дава имената на 3 села, които принадлежали на Кастак. В ранчото на мисията Санта Барбара, Сан Емигдио на Сан Емигдио Крийк, се намирало чумашкото село Ташлипунау и индианците там носели същото име. Мериам записва, че тези индианци говорели диалект, подобен на този от района на Санта Барбара, а диалектът на Кастак в района на Техон си приличал с този на Вентуреньо. Алфред Крьобер изброява още едно село в горната част на Сан Емигдио Крийк, Камупау. Йокутите наричали индианците на югозападната си граница Токиа. Друга етноложка и археологическа информация за Емигдиано липсва. Според изключително оскъдните данни учените предполагат, че населението на Емигдиано е било няколкостотин души.<ref name="Campbell Grant"></ref>

Говорели 3 основни езика с няколко диалекта, които образуват малкото Чумашко езиково семейство към Пенутийските езици на Калифорния – Обиспеньо, Централна група (Пурисименьо, Инесеньо, Барбареньо, вероятно включващ и Емегдиано, Вентуреньо и Кастак) и Островни чумаши. Дали Куяма във вътрешността са говорели чумашки език е неизвестно. Имената идват от имената на мисиите, с които били свързани. На повечето оригиналните им имена не са известни. Всички чумашки езици днес са изчезнали или мъртви.<ref name="Chumash"></ref>

Името чумаш било произволно избрано от Пауъл от дума на крайбрежните чумаши за жителите на остров Санта Круз, Ми-чу-мак, или думата Чу-мак на крайбрежните чумаши за индианците на Санта Роса. Иначе всяка регионална група си имала собствено име за себе си. Жителите на Санта Роса се наричали Хел-а-уак-ску-ю. Барбареньо се наричали Уал-уа-рен-на, Инесеньо се наричали А-ла-ху-ла-по, а Вентуреньо Мич-ка-на-кан. Известни били и като Индианците Санта Барбара.<ref name="Chumash"></ref>

Преди контакта с европейците населението им се оценява между 10 000 и 15 000 души. През 1900 г. е имало само 200 оцелели от тях. Днес племето се е възстановило и наброява между 2000 и 5000 души. Единственият им официален резерват Санта Инес (127 акра, 1901 г.) се намира в окръг Санта Барбара.<ref name="Chumash"></ref>

Малко данни има за племето като цяло. Нещата, които са известни, идват най-вече от ранните испански изследователи посетили региона и от регистрите на мисиите. Срещнали за първи път европейците през 1542 г. Това били два испански кораба, командвани от Хуан Родригез Кабрило. Следващият кратък контакт бил 60 години по-късно, когато [[Себастиан Визкайно]] посещава района и именува канала Санта Барбара. Испанските мисионери и войници пристигат в земите им през 1769 г. Послушни и приятелски настроени към испанците, между 1772 г. и 1817 г. чумашите с готовност изоставили селата си и се преместили в испанските мисии, където тяхната култура и старият начин на живот бързо изчезват. Няколко последователни големи епидемии до 1844 г. почти унищожават чумашите и от тях остават всичко 900 чистокръвни. През 1855 г. американците заделят 120 акра в близост до мисията Санта Инес и 109 чумаши се заселват там. Този резерват (сега намален до 75 акра) е наречен Заня де Кота и се явява най-малкият индиански резерват в Калифорния. През 1972 г. само 40 чумаши със смесена кръв живеят в него. През 1990 г. 213 индианци живеят в резервата Санта Инес (127 акра) в окръг Санта Барбара. Групата Санта Инес на индианците от мисиите чумаш („Santa Ynez Band of Chumash Mission Indians“) е федерално призната племенна единица. Крайбрежната група на индианците чумаш („Coastal Band of Chumash Indians“) чака федерално признаване от 1997 г.<ref name="Chumash"></ref><ref name="Pritzker">{{cite book |title= Native Americans: An Encyclopedia of History, Culture and Peoples |last=Pritzker |first=Barry M. |authorlink= |coauthors= |year= 1998|publisher= ABC-CLIO|location=Santa Barbara, California |isbn= |pages=161 – 164 |url= |accessdate= |quote= }}</ref>