Западна Тракия: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м без интервал |
м Поправка на правописни грешки от списък в Уикипедия:AutoWikiBrowser/Typos |
||
Ред 113:
Само за година след като Беломорието става част от България до средата на ноември 1914 г. български инженерни бригади изработват първите регулационни планове и прилагат върху терена уличната и дворната [[регулация]] на селата [[Макри]], Дикилиташ, Хасанлар, Обалар, [[Шахин]]лар, [[Лъджакьой]], Урунджик, [[Окуф]] и [[Фере]]. <ref>[http://www.kroraina.com/knigi/giliev/st/st_3_2.html Стайко Трифонов, Тракия – Административна уредба, политически и стопански живот, 1912 – 1915, стр.201]</ref>
През 1915 г. се образува и [[Одрин]]ски окръг (с център одринското предградие гара [[Караагач (Одрин)|Караагач]]). По конвенцията с Турция от 1915 г. към България е присъединена територия от 2588 кв. км с над 160 населени места, между които градовете Караагач (ж.п. гарата на Одрин), [[Димотика]] и [[Кулели Бургас]], ж.п. линията до [[Дедеагач]] (прекръстен днес на Александруполис) и двата бряга на р. [[Марица]] вливането ѝ в [[Бяло море]] стават български.[[Файл:Stamp Thrace Allied occ 1919 5s ovpt vert.jpg|150px|мини|Българска поща в Беломорска Тракия 1920]]
По време на Първата световна война през 1915 г. и 1916 г. 40-ти пехотен Беломорски полк организара Макренската позиция от с. Макри до устието на р. Марица и осъществява отбраната и охраната на гр. [[Дедеагач]] и на беломорския бряг.<ref>[http://www.militarymuseum.bg/Polkove/pz.html 1]</ref> <ref>[http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=70 2]</ref>
Ред 121:
След Първата световна война цялото българско Беломорие от 8712 кв. км, в съответствие с наложения на България мирен договор, е окупирано от френски войски. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като се уточнява, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те, от своя страна, „се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“.
По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. Под мандат на Антантата остават около 180 000 българи<ref>Стайко Трифонов, Антантата в Тракия 1919 – 1920 г., Университетско издателство „Климент Охридски“, София 1989, стр. 105.</ref>. В „Междусъюзническа Тракия“ се установява „автономен“ режим (15.10.1919 – 28.5.1920 г.), начело с френския генерал Шарпи. На мирната конференция през 1919 г. САЩ и лично президентът [[Удроу Уилсън]] категорично се противопостовят на политиката България да бъде жестоко наказана провеждана най-вече от Британия. Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, в оформянето на тази позиция участва и американският шарже д'афер в София [[Доминик Мърфи|Мърфи]], известен българофил, представил на конференция в Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците склоняват на „компромис“ с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава (август 1919 г.), предложението не решава нищо и е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия включваща българските малцинства, това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк (Polk), но Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която трябва да се даде на Гърция. В края на краищата президентът Уилсън крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Тогава на международно ниво на България, въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление, Великите сили предлагат на България да се отстъпи зона от 3 000 000 кв. м (3 км по брега с 1 км дълбочина) на крайбрежието между Макри и [[Дедеагач]], където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет<ref>История на България т.ІV Българската дипломация от древността до наши дни, под редакцията та доц. Емил Александров, С. 2004, стр. 366 – 369</ref>, но Стамболийски поради липсата на териториална връзка и възможния статут на арендувана за 100 години територия отказва, в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на [[Бяло море]] с чл. 48 от [[Ньойски договор|Ньойския договор]], което свое задължение тя напълно погазва. Единствената тракийска територия, придобита в годините на Първата световна война, която остава в пределите на България, са южните склонове на [[Сакар]] планина с 16 села.
На 2 юни 1920 г. ген. Шарпи напуска областта.<ref>[http://www.history.swu.bg/PDF/19.pdf М.Павлова, Ролята на ОН за разрешавене проблемите на българското малцинство в Егейска Македония и Западна Тракия]</ref>
Ред 148:
След преврата на 9 септември 1944 г. новата комунистическата власт не дава заповед за изтеглянето на българските войски от Беломорието цял месец, и [[Съветски съюз|Съветският съюз]] смята да включи региона в следвоенните граници на [[България]], още повече, че районът незабавно е посетен съветски разузнавателни части. Но [[Великобритания]] особено настоятелно, а донякъде и [[САЩ]], които вече броят [[Гърция]] в своята сфера на влияние, заявяват на преговорите за подписване на примирие с България, че предварително условие за подписване на примирие е опразването от българските войски на Беломорска Тракия в 15-дневен срок. Несъгласни с решението комунистите са принудени да го приемат с цел да не усложняват международния климат, но и България не разполага с козове да запази територията, тъй като по силата на международното право тя трябва да притежава международен договор с какъвто германците през 1941 г. не я сдобиват, а дават територията за временно управление, от който факт се възползват западните съюзници през 1944 г.<ref>„Национално освободителните борби на македонските и тракийските българи“, том 4 1919 – 1944 г.</ref> Независимо от това до 1947 г. се правят упорити опити да защитят българските интереси в областта, но те, след като на България не се признава правото на съвоюваща страна, за разлика от запазването на [[Южна Добруджа]] в българските предели, остават безуспешни заради настояванията на [[Великобритания]], на които САЩ не се противопоставят, за присъединяване към [[Гърция]], влязла вече в западния лагер. Единствената символична отстъпка на [[България]] е свободен икономически коридор до [[Бяло море]] с две корабни места на Солунското пристанище, от които тя така и не успява пълноценно да се възползва.
Гражданската война в Гърция изтребва по
=== Религия и съвременно състояние ===
| |||