Луи XV: Разлика между версии

'''Луи ХV''' (на [[Френски език|френски]] '''Louis XV''') (15 февруари 1710 – 10 май 1774) е крал на [[Франция]] и [[Кралство Навара|Навара]] от 1715 до 1774 г.<ref>Кратка статия за Луи ХV виж в E. N. Williams, ''Dictionary of English and European History 1485 – 1789'', Penguin books 1980, ppс. 274 – 279</ref> Известен е със своето неадекватно и некомпетентно управление, което сериозно намалява силата и престижа на френската монархия – както вътрешен, така и международен. В страната той не успява да разреши основните проблеми, които разделят френското общество: враждата между [[Йезуитски орден|йезуити]] и [[Янсенизъм|янсенисти]], господстващото положение на привилегированите класи; короната не съумява да ги накара да плащат справедлив дял от [[Данък|данъците]]. Институциите на [[Стар ред|стария режим]] остават твърде бюрократични и неспособни да отговорят на променящото се общество, което се развива бързо в идейно, културно и икономическо отношение. Нерешен и дори задълбочен остава конфликтът между краля и провинциалните парламенти, които защитават привилегиите.

Луи ХV е правнук на [[Луи XIV|Луи ХІV]], внук на [[Луи дьо Бурбон, Великият дофин|Луи, Великия дофин]] и син на [[Луи, херцог дьо Бургон]] и неговата съпруга [[Мария-Аделаида Савойска|Мари-Аделаид от Савоя]]. В дългия си живот Луи ХІV вижда смъртта на сина си (1711), на първородния си внук (1712), на друг от своите внуци (1714). 1712 г. е особено фатална, защото тогава след тежка болест умира Мари-Аделаид, после съпругът ѝ, който силно я обича,<ref>Vincent Cronin, ''Louis XIV'', Boston 1965, pс. 328</ref> накрая и техният първороден син – [[Луи дьо Бретан]] (роден 1707 г.). Така цялото наследство на Краля Слънце, което допреди две години е изглеждало стабилно, се стопява. Остава само малкият двегодишен херцог на Анжу, известен по-късно като Луи ХV. Всички очакват и той бързо да почине, поради което Луи ХІV обмисля да предаде престола на някой от извънбрачните си синове.

Единственият друг жив наследник на френския престол е испанският крал [[Филип V (Испания)|Фелипе V]], внук на Луи ХІV. Той обаче, след като приема испанския престол, се отрича от правата си върху френския, което е потвърдено от международни договори (виж [[Утрехтски мирен договор]]).<ref>Ian Dunlop, ''Louis XIV'', New York 2000, pс. 451</ref> Права има и [[Филип II Орлеански|Филип ІІ Орлеански]], племенник на стария крал. Съгласно Утрехсткия договор той се отрича от всички претенции към испанския престол, но френският би бил негов, ако Луи почине без деца.<ref>Olivier Bernier, ''Louis the Beloved. The Life of Louis XV'', New York 1984, pс. 2</ref>

В завещанието си Луи ХІV определя за регент на малкия си наследник орлеанския херцог. В последния момент той прибавя в числото на регентите двамата си извънбрачни синове – херцог дю Мен и граф дьо Тулуз. Причината е, че орлеанският херцог е независимо мислещ човек, привърженик на янсенизма (критично движение спрямо ортодоксалната [[католическа църква]], обявено за [[ерес]]) и идеен противник на краля. Аристокрацията на шпагата (старата родова [[аристокрация]]) се надява чрез него да се ограничи апаратът на [[Абсолютизъм|абсолютната власт]] и да си върне някогашната независимост. Ето защо [[Парижки парламент|Парижкият парламент]] отхвърля промените в завещанието и го превръща в единствен регент.<ref>Arthur Hassall, ''The Balance of Power 1715 – 1789'', London 1896, pс. 26</ref> С този преврат се установява равновесие, което продължава докато през 1723 г. Луи ХV навършва пълнолетие (на 13 години, според тогавашните разбирания). Накрая Филип става премиер министър (август-декември 1723) преди неочаквано да умре.<ref>Christine Pevitt, ''Philippe, duc d'Orleans. Regent of France'', New York 1997, ppс. 318 – 319</ref>

Регентът обаче не възвръща правата на благородниците, нито позволява на парламента да управлява. След като няколко пъти са блокирани негови финансови мерки, той изпраща парламента в изгнание в Понтоаз.<ref>E. N. Williams, ''English and European History''…, pс. 274</ref> Те се сблъскват и по религиозните въпроси – Филип, от държавнически съображения, смята да въведе в действие наскоро издадената папска була срещу янсенистите, докато парламентът се възпротивява. В същото време Филип предприема нестандартни финансови ходове, за да реши стария проблем на короната с недостига на пари. Той се доверява на шотландския финансист Джон Лоу, прави го финансов министър и в обращение се пускат книжни пари, непокрити с достатъчно [[злато]] и [[сребро]]. В началото това раздвижва икономиката, но скоро парите се обезценяват и схемата рухва. Въпреки това икономиката се съживява след изтощителните войни на Краля Слънце и се развива с бързи темпове.<ref>Представата, че след смъртта на Луи ХІV френската икономика преживява „стремителен упадък“, както приема Андрей Пантев, ''Революции и реформи в западна Европа и северна Америка ХVІІ-ХVІІІ век'', София 1993, с. 115 си остава твърде повърхностна. За обратното становище виж W. Scott Haine, ''The History of France'', Greenwood press 2000, pс. 63</ref>

Външната политика през този период е в ръцете на абат [[Гийом Дюбоа]], Тя е ориентирана към съюз с Великобритания, за да се усмирят амбициите на Испания за реконкиста в [[Италия]]. Филип Орлеански има всички основания да се страхува от опитите на Фелипе V да вземе френския престол. Дюбоа и английският пръв министър Станхоуп създават с Обединените провинции тройния, а после (след присъединяването на [[Австрия]]) – и Четворния съюз.<ref>Pevitt, ''Philippe, duc d’Orleans...,'' pс. 198</ref> Съюзът успешно блокира операцията на испанците в [[Сицилия]] (1716 – 1718) и независимо от близките роднински връзки, французите нахлуват в испанските предели. След мира от 1720 г. приятелството с Испания се възстановява, а кралят е сгоден за една от дъщерите на чичо си.

След смъртта на Филип д’Орлеан пръв министър става друг кръвен принц – Луи Анри дьо Бурбон, който всъщност е глава на рода Конде (пра-правнук на [[Луи II дьо Конде|Великия Конде]]). Неговата първа задача е да намери съпруга на младия крал, за да осигури продължаването на династията и по този начин да възпре възхода на Орлеанския дом. Той обсъжда списък с 99 принцеси, включително от Холандия, [[Португалия]], [[Дания]], [[Херцогство Лотарингия|Лотарингия]] и две негови сестри. Той се спира на дъщерята на полския аристократ [[Станислав Лешчински]] – Мария. Лешчински се появява като марионетка на шведския крал [[Карл XII|Карл ХІІ]] и от 1704 до 1710 г. е обявен за полски крал. След [[Полтавска битка|битката при Полтава]] той бяга във Франция и остава да живее в [[Елзас]].<ref>Pierre de Nolhac, ''Louis XV et Marie Leczinska'', Paris 1928, pс. 2</ref> Там с него се запознава маркиза дьо При – фаворитката на Бурбон. Именно тя харесва [[Мария Лешчинска]] и урежда сватбата ѝ с краля.<ref>Bernier, ''Louis the Beloved…'', pс. 52</ref>

Бедна и от далечен род, Мария не е и сънувала да стане френска кралица. Тя се премества в [[Страсбург]], където под ръководството на маркизата е подготвена за високата чест. Сватбата се състои през септември 1725 г. в прочутата [[страсбургска катедрала]]. На пищната церемония смутените младоженци носят бляскави дрехи, а на гърдите на булката искри прочутият диамант ''Le Régent''. Цялата градска знат е дошла да ги види,<ref>''Ibid''., pс. 54</ref> но „те не се възхищаваха на дрехите и диамантите, а на нейната скромност, добронамереност и нежност – качества по-хубави от самата хубост“.<ref>Imbert de Saint Amand, ''The Court of Louis XV'', New York 1893, pс. 28</ref> Присъстват и стотици видни личности от Версай и Париж. След това кралската двойка вечеря пред събраното множество и наблюдава фойерверки. В този момент кралят е едва 15-годишен, а новата кралица е със седем години по-възрастна.

Още от деня на сватбата си Многообичаният Луи се заема да осигури наследниците, които цялата страна очаква. Той се влюбва в своята кралица, затова не му е трудно да постигне бърз резултат – през 1727 г. се ражда първата му дъщеря, а през 1729 – син на име [[Луи, дофин на Франция (1729 – 1765)|Луи]],<ref>''Ibid''., pс. 41</ref> с което за първи път от 1712 г. монархията получава дофин. Радостта сред народа и всички слоеве е огромна. Момчето оцелява и доживява достатъчна зрялост, за да има на свой ред синове.

Противоречиви са оценките за качествата на френския крал. Зад всеобщата представа, наложена от френските историци през ХІХ в., за един напълно покварен и безотговорен човек се крие личност, която не е за подценяване. Христо Глушков го описва като „интелигентен човек, добре ориентиран в европейската политика и френската администрация, но допуснал до управлението интриганти, ласкатели и фаворитки, които сериозно накърнили авторитета на кралската власт.“<ref>Христо Глушков, ''История на страните от Европа и северна Америка 1640 – 1870'', В. Търново 1993, с. 110</ref> Силно критично е описанието на Е. Уилямс: „Кралят може и да беше красив, благороден и елегантен, но беше и твърде мързелив и самовлюбен, за да се превърне в разумния монарх, за който се представяше. Ловът и жените така запълваха дните му, че той нямаше сили и желание за тежките всекидневни задължения на отговорния владетел…“<ref>Williams, ''English and European History''…, pс. 276</ref> Това се допълва от впечатлението на кардинал дьо Тенсин: „Онова, което става в кралството, не представлява никакъв интерес за него. На заседанията на съвета той демонстрира пълна незаинтересованост и приема всички предложения, които му се отправят, като апатията го принуждава да върви по пътя на най-малкото съпротивление.“<ref>Борислав Гаврилов, ''Векът на абсолютизма 1648 – 1788'', София 1999, с. 102</ref> В масовото съзнание той се свързва най-вече с прочутите си фаворитки и с фразата „След нас и потоп“ (''Après nous, le deluge''), за която по-новите изследвания отчитат, че е извадена от контекста и че не представя действително отношението му.<ref>Michel Antione, ''Louis XV'', Paris 1989, p.pс 741</ref> Недостатъците му като владетел нямат отношение към неговите качества като съпруг, баща и човек. Известно е например, че през първите години след брака си остава верен на съпругата си и дори когато този период приключва, той е все така грижовен към нея. Той е достатъчно умен, за да поддържа по-късно приятелство с маркиза дьо Помпадур много след като са приключили сексуалните им отношения.<ref>''Любовница и съветник. Как маркиза дьо Помпадур покорява краля и Франция'', статия на сайта history.nakratko.com, посетена на 18.09.2019</ref> След смъртта му маршал дьо Крой пише: „Той никога не изрече лъжа… Беше учтив, отличен баща и изобщо – най-честният човек на света. Обичаше да учи и беше много компетентен по астрономия, физика, химия и ботаника. Никога не каза нищо грубо или обидно… Единственото, което му липсваше, беше умението да решава сам.“<ref>Цитирано по Bernier, ''Louis the Beloved…'', pс. 250</ref>

С възцаряването на Луи ХV започва втората фаза от т. нар. стар режим във Франция. Това е [[Съсловие|съсловно общество]], при което произходът определя социалния статус, а не личните качества и богатството. Само че през ХVІІІ в. трите стари съсловия – аристокрация, [[Духовенство|духовници]] и селяни<ref>William Doyle, ''The Old European Order 1660 – 1800'', Oxford 1978, pс. 73. Според някои изчисления има 350 000 аристократи, 120 000 духовници и над 20 млн. селяни, цитирано по Глушков, ''История на страните''…, с. 102</ref> – са изменени спрямо [[средновековие]]то, от което произлизат. Към старата наследствена и титулувана аристокрация (или ''аристокрация на шпагата'') се добавят новите аристократи, които получават титли като награда за заслугите си или просто ги купуват.<ref>Гаврилов, ''Векът на абсолютизма''…, с. 99</ref> Но тази ''аристокрация на тогата'', появила се при Луи ХІV, е презирана от класическите знатни. Съсловието на селяните също вече се е развило в най-различни групи и се нарича по-общо ''[[Трето съсловие|Третото съсловие]]''. Тук вече има богати търговци, манифактуристи, адвокати, както и бедни работници и селяни.<ref>Подробен анализ на съсловията виж в Frank Manuel, ''The Age of Reason'', Ithaca 1951, ppс. 54 – 63</ref> Всъщност, в най-голяма степен, обществото се дели на привилегировани и непривилегировани. Разликата между тях е в това дали плащат данъци или не. Най-голямото предизвикателство пред управляващите във Франция е да наложат справедлив модел на събиране на данъците – нещо, което те не правят (включително поради липсата на централна банка)<ref>Haine, ''The History of France'', pс. 65</ref> и така не отвръщат адекватно на общественото развитие.

От 1726 до 1743 г. Франция е управлявана от миролюбивия и разумен кардинал Фльори, бивш наставник на Луи. Луи го избира за пръв министър, защото по това време има респект към възрастните и опитни хора и защото като учител Фльори се е отнасял добре с него.<ref>Williams, ''English and European History''…, pс. 275</ref> Кардиналът показва на краля ползите от стабилността в управлението – той запазва 12 години на поста финансовия министър [[Филибер Ори]] и десет години – външния министър [[Жермен Шовлен]]. С разум и спокойствие правителството понижава държавния дълг, реорганизира данъчната система и разширява четирикратно [[Международна търговия|външната търговия]].<ref>Bernier, ''Louis the Beloved''…, pс. 63</ref> Това е време на строеж на нови пътища и канали и в средата на века Франция се счита за образец по отношение на транспортната си система. При Фльори (от 1737 г.) започват изложения на картини и други произведения на изкуството, наречени „салони“.<ref>Alvar González-Palacios, ''The Age of Louis XV'', London 1969, pс. 26</ref> Започва разцвет на културата. [[Френска академия|Френската академия]] получава по-голяма държавна подкрепа. Кралската ботаническа градина получава статут на научна институция, оглавена от големия естествоизпитател [[Жорж-Луи Леклерк дьо Бюфон|Бюфон]].<ref>Colin Jones, ''The Cambridge illustrated history of France'', Cambridge 1994, pс. 167</ref> Впоследствие се откриват и други академии – за медицина, за флота и за земеделие.

След смъртта на Фльори през януари 1743 г. [[Адриен Морис дьо Ноай|херцог дьо Ноай]] показва на краля писмо от Луи ХІV до внука му Филип д’Анжу, в което го съветва да се вслушва в мнението на останалите, но сам да взема решенията. Впечатленият Луи ХV обявява начало на личното си управление, доверявайки се на двама ключови министри: [[Жан-Батист Машо д’Арнувил|Машо д’Арнувил]] (на финансите) и [[Марк Пиер, граф д’Аржансон|граф д’Аржансон]] (на армията). След края на Войната за австрийското наследство д’Арнувил се опитва да наложи данъка ''vingtième'' на всички съсловия, но не успява – привилегированите, с решителната подкрепа на парламентите, отхвърлят идеята. Данъкът остава само за селяните и дори е повишен на два пъти по време на Седемгодишната война.<ref>Haine, ''The History of France'', pс. 65</ref>

На 5 януари 1757 г. един луд на име [[Робер Франсоа Дамиен|Робер-Франсоа Дамиен]] извършва покушение над Луи ХV. Той си пробива път през стражите и го ранява отстрани с малък нож.<ref>Evelyne Lever'', Madame de Pompadour. A life'', New York 2002, pс. 209</ref> Въпреки обилната загуба на кръв, кралят се възстановява бързо, но събитието се отразява на настроението му. От този момент той по-често е замислен и често споменава убиеца на [[Анри IV|Анри ІV]] – [[Франсоа Раваяк|Раваяк]].<ref>Франсоа Раваяк (François Ravaillac) през 1610 г. убива Анри ІV. Оттогава не е имало покушение срещу френски владетел.</ref> Дамиен е подложен на мъчения, за да обясни постъпката си, но без резултат. После е съден от Парижкия парламент, който в този случай показва лоялност и го изпраща на смърт.<ref>''[http://en.chateauversailles.fr/discover/history/key-dates/assassination-attempt-king-louis-xv-damiens-1757 Assassination attempt on King Louis XV by Damiens, 1757]'', посетен на 19.09.2019 г.</ref>

От 1758 до 1770 г. правителството е доминирано от [[Етиен Франсоа, херцог дьо Шоазьол|херцог дьо Шоазьол]],<ref>Roger Soltau, ''The Duc de Choiseul'', Oxford 1909, pс. 24</ref> препоръчан от [[Мадам Дьо Помпадур|мадам Помпадур]]. Той заема различни постове, впоследствие включва свои роднини и съмишленици и по този начин здраво заема властта. Най-значимото събитие през неговото управление е отстраняването на йезуитите през 1764 г. Това явление, което засяга цяла католическа Европа, се корени в твърде силното влияние на ордена, неговата интернационалност и автономност, което противоречи на стремежите на националните държави към реформиране и централизация на образованието. Във Франция йезуитите имат около 150 училища, включително най-добрите колежи, а техни ученици са Волтер и Дидро. Атаката е подета от парламентите, които от 1762 г. започват да забраняват дейността им в своите провинции. Дворът се разделя по въпроса, но накрая Луи се вслушва в съвета на Помпадур и Шоазьол и разширява забраната върху цялото кралство.<ref>Joseph McCabe, ''The Jesuits. Religious rogues'', Haldeman-Julius Publications 1927, pс. 56</ref>

През 1738 г. [[Мария Лешчинска]] изгубва дете и лекарите ѝ препоръчват да се въздържа от интимност известно време.<ref>Nolhac, ''Louis XV et Marie Leczniska'', pс. 173</ref> След като получава отказ, кралят никога повече не прекарва нощта с нея. Негова първа любовница става [[Луиз Жюли дьо Майи]], придворна дама на кралицата, след което кралят има връзки с двете ѝ сестри – Полин Фелисите и [[Мари-Ан дьо Шатору|Мари Ан]].<ref>''Ibid''., pс. 208</ref> Първата умира при раждането на дете от него, а втората става негова официална фаворитка (1742). Той ѝ дава титлата графиня на Шатору. Тя изглежда всемогъща за няколко години, след което на хоризонта изгрява прочутата маркиза Помпадур.

Тя е родена с името Жан-Антоанет Поасон, дъщеря на финансист с буржоазен произход. Отгледана е от богатия си чичо-банкер, който ѝ урежда брак с Шарл Гийом д’Етиол, собственик на имение точно до ловната гора на краля. Това отваря пред младата дама вратите към висшето общество, но не и към двора. Едва след смъртта на графиня дьо Шатору Жан-Антоанет успява да си уреди присъствие на кралски бал (февруари 1745). Изглежда, че усилията ѝ да се срещне с краля са били съвсем целенасочени и носят очаквания успех.<ref>Lever'', Madame de Pompadour…'', pс. 55</ref> Скоро тя вече е новата фаворитка, каквато остава до смъртта си 20 години по-късно. Става толкова влиятелна, че може да назначава и сваля министри (тя назначава могъщия после Шоазьол, както и [[Волтер]] – за придворен историограф),<ref>''Любовница и съветник. Как маркиза дьо Помпадур покорява краля и Франция'', статия на сайта history.nakratko.com, посетена на 18.09.2019</ref> да напътства краля във вътрешната и външната политика. Дори след края на интимните им отношения, те остават приятели и той продължава да се допитва до нея по всякакви въпроси.

Жан-Антоанет получава титлата маркиза дьо Помпадур. Тя става голям покровител на изкуствата и науките. С нейната намеса се появява стилът [[Рококо]]. По нейно желание е изграден [[Конкорд (площад)|площад Конкорд]] в Париж. Тя издига до върха интелектуалци като Жорж Буфон, Франсоа Кене, [[Дени Дидро]] и Шарл Дюкло.<ref>Пак там</ref> Събира си огромна колекция от картини и защитава проекта на [[Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите|Енциклопедията]] от атаките на църквата. Вероятно успява да приобщи краля към някои от идеите на [[Просвещение]]то. За да задоволи желанието на Луи за млади момичета и за да се застрахова от съпернички, тя създава известната вила в Парка на елените.<ref>Според разказа на Bernier, ''Louis the Beloved…'', pс. 171 това е къщичка с пет- – шест стаи, обслужвана от трима дискретни прислужници. Момичета от ниските класи са набирани от специални служители, пред които версията е, че ще ги посети важен чужденец.</ref> За около десетилетие тя става тойнототайното място за сексуални срещи на краля. Внимателно са подбирани красиви, но не особено умни девойки, за които маркизата знае, че не могат да я застрашат.

Смъртта на Помпадур през 1764 г. поставя началото на кратък период на борби за мястото ѝ. Кралят е привлечен от 33 години по-младата от него [[Мадам Дю Бари|Мари-Жан Бекю]]. Превръщането ѝ в кралска фаворитка е въпрос на политически борби. Граф дю Бари иска да я постави на върха на управлението, за да победи стария си враг Шоазьол. Той предлага на краля да я омъжат за брат му, за да получи аристократична титла (1768), след което, без да му позволят дори първа брачна нощ, го отпращат.<ref>Joan Haslip, ''Madame du Barry. The wages of beauty'', New York 1992, pс. 28</ref> Връзката на Луи ХV с младата графиня се случва въпреки ненавистта на повечето дами в двора. Графиня дю Бари го надживява и загива на [[гилотина]]та по време на революцията.

През управлението на Луи ХV започва забележителен възход на френската обществена и философска мисъл, наречен просто Светлина (''lumière''), а на български език известен като Просвещение. Това не е само френско, а общоевропейско явление, но безспорно най-значимите произведения се появяват във Франция. „През този век умовете се просветиха много повече, отколкото през всички предишни“,<ref>González-Palacios, ''The Age of Louis XV'', pс. 19</ref> твърди един от просветителите – Волтер. Просвещението се случва при крал, който е чужд на умствените занимания и не допринася за всеобщия напредък на мисълта. Мадам Помпадур е много повече привлечена от идеите на просветителите и тя става връзка между тях и краля.

[[Файл:Salon de Madame Geoffrin.jpg|ляво|мини|312x312пкс|Дейци на Просвещението, събрани да четат трагедия от Волтер в салона на мадам Жофрен – хипотетична картина от Габриел Лемоние]]

Просвещението не е единно явление, не се откриват особени връзки и влияния между просветителите.<ref>Norman Hampson, ''The Enlightenment'', New York 1976, pд. 10</ref> Идеите им са разнопосочни, има умерени и крайни, критични към короната и критични към обществото, но едно обединява всички – преклонението към разума и отричането на религиозните [[Предразсъдък|предразсъдъци]]. Дейците на това явление са учени, енциклопедисти, философи и обществени дейци. Те са изказали твърдения, които и до днес се приемат за основа на общественото познание. Пионер на просвещението е [[Шарл дьо Монтескьо]], който в книгата си ''De l’esprit des lois'' (За духа на законите) разсъждава върху устройството на държавите и формите на управление.<ref>William Doyle, ''The Old European Order''…, pс. 184</ref> [[Волтер|Франсоа Волтер]] става известен с ''Le Siècle de Louis XIV'' (Векът на Луи ХІV), но най-значимото му произведение е ''Dictionnaire philisophique'' (Философски речник). Той предпочита държава, начело с крал- философ, с което теоретически аргументира просветениятпросветения абсолютизъм. [[Жан-Жак Русо]] е най-радикален (схващан като баща на Френската революция). В ''Du contrat sociale'' (Обществения договор) той се обявява срещу [[Социално неравенство|социалното неравенство]] и потъпкването на личната свобода. Критиката му е насочена включително срещу абсолютната монархия на Луи ХV.

Най-значимият проект на Просвещението е създаването на първата в света енциклопедия, наричана просто Енциклопедията. Редактирана от Дени Дидро<ref>Philip Furbank, ''Diderot. A critical biography'', New York 1992, ppс. 34 – 37</ref> със съдействието на много от най-великите умове на епохата, тя е уникално произведение. Тя събира цялото познание на тогавашните хора за света и природата. Като се започва от 1751 г., са издадени 35 тома. Първият е представен официално в присъствието на краля, който решително го одобрява, но когато става ясно, че там се оспорват тезиси на църквата, той налага забрана върху Енциклопедията.<ref>Bernier, ''Louis the Beloved…'', pс. 165</ref> Забраната обаче е само формална – енциклопедистите продължават издаването, тайно покровителствани от короната. Все пак правителството открива в текстовете на просветителите опасни идеи и си изгражда подозрително отношение. То се развива след смъртта на краля до началото на революцията.

При управлението на Луи ХV Франция отстъпва от водещите позиции, които е заемала при неговия предшественик. Тя става част от общата система на „[[баланс на силите]]“, равностойна с Великобритания, Австрия и [[Русия]]. Липсата на компетентно ръководство води до сериозни поражения. Прекратява се и териториалното разширение. Страната нееднократно сменя съюзниците си, но това само влошава положението. Все пак това е само крайният резултат. В края на 30-те години на XVIII век се отбелязват недвусмислени успехи и Франция „се радва на престиж, какъвто не е имала от ранните десетилетия на Луи ХІV“.<ref>Paul Kennedy, ''The rise and fall of the great powers. Economic change and military conflict from 1500 – 2000'', London 1989, pс. 140</ref>

Когато Луи ХV официално поема короната през 1723 г., Франция е в приятелски отношения с Великобритания. Причината е в несигурното наследство и непредвидимото поведение на Испания. След като поема властта, Фльори запазва за известно време тази конфигурация. През 1733 г. обаче обстановката в Европа се изостря по въпроса за [[Война за полското наследство|полското наследство]]. Франция без желание заема страната на единия кандидат – Станислав Лешчински, който е баща на кралицата. Другият – [[Курфюрство Саксония|саксонският курфюрст]] [[Август III|Август ІІІ]] – е подкрепен от Австрия и Русия. Макар че печели симпатии заради това (Станислав се смята за символ на свободата, а Август – на чуждия диктат), Франция не е готова да воюва ефективно.<ref>Robert Rayner, ''European History 1648 – 1789'', New York 1949, pс. 212</ref> Тя се ограничава с предпазливи акции край [[Рейн]]. Дипломатически обаче е много активна: успява да привлече Испания в т. нар. ''Pacte de famille'' ([[Семеен пакт|Семейния пакт]]), който се продължава почти през целия век, откъсва и [[Савойско херцогство|Савоя]] от австрийското влияние.<ref>''Ibid.''</ref> В крайна сметка Август е признат за полски крал, а австрийците изгубват [[Неаполитанско кралство|Неапол]] и [[Сицилианско кралство|Сицилия]], отнети от бурбонския принц [[Карлос III|дон Карлос]].<ref>Борислав Гаврилов, ''Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа 1559 – 1918'', София 2016, с. 321</ref>

Във Войната за полското наследство Франция за пореден път окупира [[херцогство Лотарингия]], което представлява досаден анклав в територията ѝ.<ref>Всъщност след 1713 г. Франция прави усилие да привлече на своя страна херцозите на ЛотарнгияЛотарингия, една френска принцеса дори се жени за Леополд Лотарингски. Но след 1723 г., когато Лотарингия се свързва с Австрия, ситуацията изведнъж става опасна, виж Bernier, ''Louis the BelovedBeloved…''…, pс. 180</ref> На мирните преговори във Виена през 1738 г. се договаря мащабна размяна на владения, която задоволява всички. Тъй като на предната година умира последният херцог на [[Тоскана]] от рода на [[Медичи]]те, неговият трон е предложен на [[Франц I|Франц Стефан]] от Лотарингия. Той е съпруг на австрийската престолонаследничка [[Мария Терезия (Свещена Римска империя)|Мария Терезия]], което означава, че в перспектива Тоскана ще стане часчаст от [[Хабсбурги|Хабсбургските владения]]. В същото време Лотарингия е дадена на Станислав Лешчински и се очаква след време да премине към Франция. Така Фльори решава най-стария териториален проблем на страната, който още Луи ХІV се чуди как да разплете.

Съвсем скоро в Европа започва нова криза, свързана с наследството на Хабсбургската империя. Съгласно Виенския договор Франция е признала [[Прагматическа санкция|Прагматическата санкция]] – документът, с който император [[Карл VI|Карл VІ]] завещава всичко на първородната си дъщеря Мария Терезия. Сега, когато той умира, Фльори обявява, че ще спази ангажиментите си. Това не му пречи да изпрати войски на помощ на неговия съюзник [[Курфюрство Бавария|Бавария]].<ref>Начело стои маршал дьо Бел-Ил. Той възнамерява, както при кардинал Ришельо, да ангажира Хабсбургите с акции дълбоко в Германия, за да ги държи далеч от френските граници, виж Rayner, ''European History''…, pс. 228</ref> Без официално да е обявила война, Франция участва в баварския поход към [[Виена]] и в последвалото окупиране на [[Чехия]]. Тя допринася също така за избирането на баварския курфюрст Карл Албрехт за император (с името [[Карл VII (Свещена Римска империя)|Карл VІІ]]) през януари 1742 г. – първият представител на друг род освен Хабсбургите на този пост. Така започва [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]]. Скоро французите са принудени да отстъпят обратно към родината си, давайки много жертви. Бавария е разгромена, а през 1745 г. Карл VІІ умира и цялата германска авантюра на Франция се проваля.<ref>Arthur Hassal, ''The Balance of Power 1715 – 1789'', New York 1907, ppс. 157 – 158</ref>

Това е времето, в което на сцената – засега като френски съюзник – излиза младият [[Кралство Прусия|пруски крал]] [[Фридрих II (Прусия)|Фридрих ІІ]]. Много скоро французите се убеждават, че на него не може да се разчита – през 1742 г. той коварно сключва сепаративен договор с Мария Терезия и тя вече може да обърне всичките си войски против Франция.<ref>Nancy Mitford, ''Frederick the Great'', New York 1984, pс. 130</ref> Това отношение изиграва важна роля по-късно и спомага за френско-австрийското сближение.

След смъртта на предпазливия Фльори, Франция влиза официално във войната (1744) и тъй като кралят е поел сам властта, решава да придружи армиите си в [[Нидерландия (историческа област)|Нидерландия]]. Именно тази австрийска територия става сега основен театър на войната. С важното си положение като буфер към Холандската република тя е постоянен обект на френската агресия. Англичани, холандци, австрийци и [[Кралство Хановер|хановерци]] събират т. нар. Прагматическа армия, за да я защитават. Луи обаче разполага с блестящия маршал [[Морис дьо Сакс]] и може лично да види как съюзническата армия търпи пораженията при [[Битка при Фонтеноа|Фонтеноа]] (1745),<ref>Francis Skrine, ''Fontenoy and Great Britain's share in the war of the Austrian succession, 1741 – 1748'', Edinburgh 1906, ppс. 158 – 202</ref> при Року (1746) и при Лауфелд (1747). Във финалните акорди на конфликта французите навлизат в [[Зеландия]], превземайки ключовата крепост [[Берген оп Зоом|Берген-оп-Зоом]]. Луи може да анексира цялата област, което дори прадядо му не е постигал. Неочаквано той се съгласява да я върне на австрийците без териториални корекции. По този начин Франция не получава нищо от [[Аахенски мирен договор (1748)|Аахенския мирен договор]] (1748). На изумените си съветници той дава надменно обяснение: „Аз съм крал, а не търговец“. Недоволството все пак остава, то преминава и сред гражданите и се превръща в грандиозен провал на краля.<ref>Подробно за настроенията сред гражданите виж в Casimir Stryienski, ''The eighteenth century'', New York 1916, ppс. 154 – 156</ref> За първи път Многообичаният Луи става обект на подигравки, а престижът му рязко спада. Понася се злобната шега ''Bête comme la paix'' (Глупав като мира).<ref>I. S. Leadam, ''The history of England, from the accession of Anne to the death of George II, 1702 – 1760'', New York 1969, pс. 418</ref>

Спадът в популярността на Луи ХV го потиква към нестандартни решения. Макар че инициативата за сближение със стария враг Австрия не е негова (не е дори и френска), фактът, че той я приема, показва объркването сред управляващите слоеве. Всъщност австрийският канцлер [[Венцел Антон фон Кауниц|Кауниц]] пръв осъзнава, че Прусия, а не Франция е вече главнияглавният враг на страната му. Французите също имат за какво да се реваншират на коварния пруски крал. Да се стигне до съюз между тези две държави е толкова невероятно, че историците са създали специално понятие – ''[[Дипломатическа революция|Révolution diplomatique]].''<ref>E. N. Williams, ''Dictionary of English an European History''…, ppс. 117 – 118</ref> Същевременно Великобритания продължава да се стреми към война с Франция, за да довърши започнатото – отнемане на френските колонии и съсипването на страната като търговски съперник. За изпълнение на плановете си тя се обвързва с Прусия, която приема срещу сериозни субсидии да бъде континенталната ѝ шпага.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' pс. 140</ref> Новият играч е Русия, която при [[Елисавета (Русия)|царица Елисавета]] е враждебна на Прусия. Така се оформя непозната до този момент коалиция, известна като коалицията Кауниц.

Австрийският канцлер проучва настроенията сред френските управляващи още от 1749 г., но първите предложения не са посрещнати с разбиране от краля. Това, което му повлиява да промени позицията си, са съветите на Помпадур.<ref>Rayner, ''European History''…, pс. 244</ref> Само че тук вече умната фаворитка се надценява – да се впусне в дебрите на международната политика не е като да ръководи съдбините на двора. Сакаш в нейна подкрепа идва повишената активност на английската дипломация и договорите с Русия (1755) и Прусия (1756).<ref>Hassall, The Balance of Power…, pс. 234</ref> Опасявайки се, че това може да доведе до изолация на Франция, правителството приема австрийското предложение и в средата на 1756 г. подписва с Австрия отбранителен договор във Версай.<ref>''Ibid''., pс. 238</ref> Русия, притеснена от англо-пруското сближаване, рязко минава на тяхна страна. Двете източни сили са готови да нападнат Фридрих ІІ веднага, но Луи ги възпира – той не иска пълномащабна сухопътна война, защото в колониите вече се вихрят военни действия. Тогава Фридрих, подозирайки за готвената атака, напада пръв (август 1756). Започва [[Седемгодишна война|Седемгодишната война]] и през май 1757 г., след подписването на втория договор от Версай (вече нападателен), коалицията Кауниц е завършена.

Това е авантюрата, която срива популярността на Луи ХV, отнема на Франция ключови колонии и показва, че управление на фаворитки и техните протежета не носи нищо добро. Изглежда, че правителството постъпва безотговорно с включването си във войната. Начело на армиите често се озовават некомпетентни лидери. И ако в началото, през 1756 г., Франция все още може да претендира за хегемон в Европа, в края, през 1763 г., тя вече е второразредна велика сила. „Авторитетът на Франция не е бил по-нисък от най-мрачните моменти на [[Стогодишна война|Стогодишната война]]“, твърди Р. Рейнър.<ref>Rayner, ''European History''…, pс. 264</ref>

Това е войната, която ще покаже дали малката, но здрава пруска войска ще издържи на натиска на три мощни монархии. Фридрих ІІ разчита на бързина и максимална ефективност на кампаниите си и това се вижда още в началото. През ноември 1757 г. Франция получава жесток урок, когато прусаците разбиват армията ѝ при [[Битка при Росбах|Росбах]] и унижават командващия маршал дьо Субиз.<ref>Stryienski, ''The eighteenth century'', pс. 178</ref> Ново поражение на следващата година при [[Битка при Крефелд|Крефелд]] допълва картината. Като капак на всичко се случва и морска катастрофа – [[Битка при Киберон|битката в залива Киберон]] (1759). Дотам се стига след като новият силен министър Шоазьол предлага да се организира десант в [[Шотландия]]. Англичаните зорко следят френските приготовления и пресрещат флота, нанасяйки му пълно поражение. Това събитие оказва пагубно влияние върху отвъдморските владения на Франция – без господство по моретата тя не може да превозва нито войски, нито провизии. Не е случайно, че и войната в колониите завършва със сериозни английски успехи.<ref>Kennedy, ''The rise and fall of the great powers…,'' pс. 147</ref>

Още през същата година англичаните завземат [[Мартиника]] и [[Гваделупа]] и след тежка обсада превземат [[Квебек (град)|Квебек]] – първата френска крепост в [[Канада (Нова Франция)|Канада]]. Настъплението продължава с падането на [[Монреал]] през 1760, с което цяла Канада попада под английска власт.<ref>James Jeffers, ''History of Canada'', Toronto 1878, ppс. 29 – 30</ref> В [[Индия]] също настъпват тежки поражения – най-вече падането на главния френски пост [[Пондичери|Пондишери]].<ref>Хайнц Нойкирхен, ''Морската мощ в огледалото на историята'', Варна 1985, с. 174</ref> И ако Луи ХV се е надявал, че в края на войната ще си върне всичко, както той постъпва с Нидерландия през 1748 г., остава излъган. Макар че така става с Пондишери, с френското влияние в Индия е свършено, а Канада е изгубена завинаги.

През 1761 г. Шоазьол поема прякото командване на армията и флота с амбицията да възстанови силата и престижа им, но се сблъсква сес главния проблем на страната – недостига на пари. Опитът му да притисне парламентите и търговските камари в големите градове не носи успех. Междувременно в Германия пруската армия е почти унищожена в редица битки с руснаците и австрийците, същото се готви и за самата Прусия. Неочакваната смърт на Елисавета (1762) спасява Фридрих ІІ, тъй като наследникът ѝ [[Петър III (Русия)|Петър ІІІ]] е негов почитател. В крайна сметка, въпреки съсипващите икономиката разходи,<ref>Виж подробности в James Riley, ''The Seven Years War and the old regime in France. The economic and financial toll'', Princeton 1986, ppс. 132 – 161</ref> в Седемгодишната война Франция не постига главната си цел – да спре възхода на Прусия, а за сметка на това понася серия унизителни поражения. Иронично е, че унижението ѝ е подписано тъкмо в Париж на 10 февруари 1763 г. Договорът потвърждава загубата на Канада, както и на част от [[Френска Луизиана|Луизиана]] (последната в полза на Испания), докато островите Гваделупа, Мартиника и [[Сейнт Лусия]] са ѝ възстановени.

Въпросът за [[Корсика]] се поставя още в края на 30-те години на XVIII век, когато населението започва да се бунтува срещу властта на [[Генуезка република|република Генуа]]. През 1755 г. водачът на бунта [[Паскуале Паоли]] обявява създаването на самостоятелна държава. Генуа няма сили да се справи с това и кани Луи ХV да потуши бунта.<ref>L. H. Caird, ''History of Corsica'', London 1899, pа. 125</ref> Армия от 27 000 души завзема пристанищата и основните пътища. През 1768 г. Генуа отстъпва острова на Франция, за да не попадне в английски ръце, а Паоли бяга в [[Лондон]].

Тъй като синът му, дофинът Луи, е починал 9 години по-рано, той е наследен на трона от внука си [[Луи XVI]]. Последиците от лошото управление на държавните финанси и възмутителният личен живот на краля остават да тежат на неговия наследник.

* [[Луи, дофин на Франция (1729-1765)]] - '''Луи Фердинанд дьо Бурбон''' (на фр. ''Louis-Ferdinand de Bourbon''), който има следните деца, доживялидоживели зряла възраст и внуци на Луи ХV:

** Елизабет Френска (1764 – 1794), убита по време на Революцията.