Разлика между версии на „Шарл дьо Гол“

м
дребни
(Козметични редакции и добавяне на препратки)
Етикети: Визуален редактор Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение
м (дребни)
 
== Първата световна война ==
От началото на [[Първа световна война|Първата световна война]] на [[12 август]] [[1914]] г. [[лейтенант]] Дьо Гол взема участие във военните действия, като е раняван три пъти. В [[Битка при Вердюн|битката при Вердюн]] получава последната си рана, изоставен е от [[рота]]та си, тъй като е смятан за мъртъв и посмъртно му е връчен [[Орден на Почетния легион|Орденът на Почетния легион]]. Въпреки това Шарл остава жив и попада в плен на немците, където прави пет опита за бягство. Заедно с него в плен е и [[Михаил Тухачевски|Михаил Н. Тухачевски]], бъдещ [[маршал]] на [[Червена армия|Червената армия]]. Докато е в плен, Дьо Гол чете немски автори, научава повече за [[Германия]] и в бъдеще това му помага във военното командване. Именно тогава той пише и първата си книга – „Смут в противниковия лагер“ (публикувана през [[1916]] г.).
 
== 1920-те години. Семейство ==
От август [[1944]] г. Дьо Гол е министър-председател на [[Франция]] (Временното правителство). Това свое управление той счита за „спасение“. „Да спасява“ Франция му се налага от плановете на англо-американския блок: частична ремилитаризация на [[Германия]] и изключване на [[Франция]] от Великите сили. И в Думбартон-Окс, на конференцията на Великите държави по създаването на [[Организация на обединените нации|ООН]], и на [[Ялтенска конференция|Ялтенската конференция]] през януари [[1945]] г. няма представители на Франция. Дьо Гол заминава за [[Москва]] с цел подписването на договор със [[Съюз на съветските социалистически републики|СССР]] пред лицето на англо-американската опасност. Генералът за първи път посещава Москва от 2 до 10 декември 1944 г. В последния ден на тази визита в [[Кремъл]] [[Йосиф Сталин]] и Дьо Гол подписват договор за „съюз и военна помощ“, като основното значение на този акт е възвръщането на Франция към Великите сили и причисляването ѝ към страните-победителки. Френският генерал [[Делатр дьо Тассини|Делатр дьо Тасини]], заедно с пълководците на другите страни, приема в [[Карлсхорст]] през нощта на 8 срещу 9 май [[1945]] г. капитулацията на германските въоръжени сили. За Франция са предвидени [[Окупационни зони на Германия|окупационни зони]] в [[Германия]] и [[Австрия]].
 
Но за сметка на стабилното външнополитическо състояние, самата страна е в тежка икономическа и социална криза – запазва се ниският стандарт на живот, увеличава се броят на безработните. Даже не се определя с точност политическото устройство на страната. Изборите за Учредително събрание не дават мнозинство на нито една партия и се сформира трипартийна коалиция (относително мнозинство получават комунистите, [[Морис Торез]] става вицепремиер), проектът на [[Конституция]]та е отлаган неведнъж. След един от поредните сблъсъци по повод разширението на военния бюджет, на 20 януари 1946 г. Дьо Гол напуска поста си и се оттегля в провинциалното семейно имение Коломбе ле Дьоз Еглиз (''Colombey-les-Deux-Eglises''). Той сравнява сегашното си положение с изгнанието на [[Наполеон]], но за разлика от своя кумир, той следи отблизо политическите действия в страната и запазва надеждата да се завърне.
 
== В опозиция ==
По-нататъшната политическа кариера на генерала е свързана със „Съюз„Съюза на френския народ“ (''Rassemblement du Peuple Francais, RPF''), с чиято помощ Дьо Гол смята да се върне на власт по парламентарен път. RPF организира шумна агитационна кампания. Лозунгите продължават да са същите: национализъм (борба с влиянието на САЩ), спазване на традициите на Съпротивата (емблема на RPF става отново Лотарингският кръст), борба срещу голямата комунистическа фракция в Националното събрание. Успехът сякаш съпътства Дьо Гол. През есента на [[1947]] г. RPF печели местните избори, а през [[1951]] г. взима 118 места в [[Национално събрание|Националното събрание]]. Но има още много време до така мечтаната от генерала победа. RPF не взима пълно мнозинство на тези избори, за сметка на все по-стабилните позиции на комунистите. Известният английски аналитик [[Александър Верт|Алекзандър Верт]] пише: „Той не е бил роден за демагог. Тогава, през 1947 г., се създава впечатлението, че той е решил да бъде такъв, като използва всички позволени трикове и уловки. Това е било неприемливо за хората, уважаващи в миналото Дьо Гол за неговото сурово достойнство“. Действително, генералът обявява война на [[Четвърта френска република|Четвъртата република]], като постоянно отбелязва, че като освободител на страната той трябва да я управлява, разпространява навсякъде оскърбителни антикомунистически лозунги и т.н. Към него се прилепят множество кариеристи, както и отхвърлени от режима на Виши хора – всичко това логично води до разпада на партията на [[6 май]] [[1953]] г. След това той прекарва пет години в уединение в своето имение и се отдава на работа над своите знаменити „Военни мемоари“ – един от най-ярките символи на Втората световна война, в три тома („Призив“, „Единство“ и „Спасение“). Генералът не просто излага на показ историческите събития, но и се опитва да намери отговор на въпроса: как става така, че от никому известен бригаден генерал, той се превръща в национален лидер? Единствено дълбокото убеждение, че „нашата страна пред лицето на другите страни трябва да се стреми към велики цели и да не се прекланя пред никого, защото в противен случай може да се окаже в смъртна опасност“.
 
== Връщане на власт ==
На [[15 май]] [[1958]] г. информационните агенции разпространяват призива на Дьо Гол:
 
{{цитат|…Ето вече 12 години, Франция се опитва да разреши проблеми, непосилни за партийния режим, и върви към катастрофа. Преди време, в труден момент, страната ми се довери, за да я поведа към спасението. Днес, когато ѝ предстоят нови изпитания, нека знае, че съм готов да приема всички пълномощия на Републиката.}}
 
Ако това изявление беше прозвучало преди година, в разгара на икономическата криза, то би се приело като подстрекателство към държавен преврат. Сега, пред реалната заплаха от преврат, на Дьо Гол се надяват и центристите на Пфлимлен, и умерените социалисти на Ги Моле, и – преди всичко – алжирските бунтовници. Везните се накланят в полза на Дьо Гол, след като бунтовниците за броени часове завладяват остров Корсика. Генерал Дьо Гол твърдо апелира към метежниците да изпълняват заповедите на своето командване. На [[27 май]] „призрачното правителство“ на Пиер Пфлимлен подава оставка. Президентът Рене Коти, в обръщение към Националното събрание, предлага Дьо Гол за министър-председател, както и за предоставянето на генерала на извънредни пълномощия, включително за промяна в Конституцията. На [[1 юни]] с огромно мнозинство от 329 гласа Дьо Гол е утвърден за министър-председател. Яростни противници срещу идването му на власт са радикалите на Мендес-Франс, левите социалисти (в това число бъдещият президент [[Франсоа Митеран]]) и комунистите, начало с Торез и Дюкло. Всички те настояват за безусловно спазване на демократическитедемократичните основи на държавата, които Дьо Гол смятал да промени в близко време.
 
== Конституционна реформа. Петата република ==
Само след два месеца – през август, на бюрото на премиера вече е проектът за нова Конституция, която действа във Франция и днес. Пълномощията на [[Парламент на Франция|парламента]] значително са ограничени, като е запазена принципната отговорност на правителството пред [[Национално събрание (Франция)|Националното събрание]] (то може да гласува [[вот на недоверие]] на правителството, но президентът, който назначава премиера, не е длъжен да внесе неговата кандидатура за утвърждаване от парламента). Президентът, съгласно чл. 16, в случаите, когато „независимостта на Републиката, нейната териториална цялост или изпълнението на международните ѝ задължения са под пряка и сериозна заплаха, а нормалното функциониране на държавните институции е в колапс“ (като какво се разбира под тази фраза, никой не уточнява), може временно да вземе в свои ръце абсолютно неограничена власт. Коренно се променя и принципът за избор на президента. Държавният глава изразява вече не волята на парламента, а на целия народ. Отначало се предвижда президентът да бъде избиран от разширена колегия на избирателите, а в перспектива – от целия народ.
 
На [[28 септември]] [[1958]] г. приключва дванадесетгодишната история на IV Република. Френският народ категорично подкрепя Конституцията с повече от 79% от гласовете. Това е пряк вот на доверие за генерала. Ако до този момент всички негови претенции, започвайки от [[1940]] г. като „Глава на свободните французи“, произхождат от неговото субективно „призвание“ или просто от тщеславието му, то резултатите от референдума са красноречиви: да, френският народ призна Дьо Гол за свой лидер и му възлага цялата отговорност за излизането от кризата.
На първо място Дьо Гол поставя проблема с [[Деколонизация|деколонизацията]]. Наистина, на вълната на алжирската криза той идва на власт и като национален лидер той ясно съзнава, че е длъжен да изведе народа и страната си от нея. В опитите си да реши тази колосална задача, президентът среща страхотната съпротива не само на алжирските военни, но и на цялата десница в правителството. На 16 септември 1959 г. държавният глава предлага три варианта за решаване на алжирския въпрос: скъсване с Франция, „интеграция“ с Франция (пълно равенство на Алжир с метрополията) и „асоциициране“ (алжирско правителство, базирано на помощта на Франция, което има тесни икономическо-външнополитически връзки с метрополията). Генералът явно предпочита последния вариант, който среща подкрепата на [[Национално събрание (Франция)|Националното събрание]]. Но това консолидира ултрадесните, подкрепени от несменените френски военни власти в Алжир.
 
На [[8 септември]] [[1961]] г. е извършен атентат срещу Дьо Гол – първипървият от петнадесет, които са дело на дясната „Организация на Секретната армия“ (Organisation de l’Armée Secrète) – съкратено OAS (ОАС). Историята на атентата е в основата на световноизвестната книга на Ф. Форсайт „[[Денят на Чакала]]“. Алжирската война завършва с подписването на двустранните [[Евиански споразумения|споразумения в Евиан]] ([[18 март]] [[1962]] г.), довели до създаване на независимата [[Алжир|алжирска държава]]. Потресаваща е декларацията на Дьо Гол: „Епохата на независимите континенти идва на смяна на епохата на [[Колониализъм|колониализма]]“. И наистина Дьо Гол е основоположник на новата постколониална политика на Франция: политика на културни връзки между франкофонските (т.е. френскоговорещите) държави и територии. Алжир не е единствената страна, напуснала „Френската империя“, за която Дьо Гол се бори още в 40-те години. Само през 1960 г. („Годината на Африка“) стават независими повече от двадесет африкански държави. [[Виетнам]] и [[Камбоджа]] също стават независими. В тези държави остават хиляди французи, които не скъсват своите връзки с метрополията. Наивно е да се мисли, че те не са служили на целта на Дьо Гол – велика Франция, като алтернатива на [[Студена война|двуполюсния модел САЩ – СССР.]]
 
През 1959 г. новоизбраният президент поставя под френско командване ПВО, ракетните войски, както и войските, изтеглени от Алжир. Еднолично взетото решение не може да не предизвика конфликт с [[Дуайт Айзенхауер|Айзенхауер]], а по-късно и с [[Джон Кенеди|Кенеди]]. Дьо Гол неведнъж отстоява правото на Франция да прави всичко „като господарка на своята политика и по собствен начин“. Първият опит с атомно оръжие, извършен през февруари 1960 г. в пустинята [[Сахара]], дава началото на цяла поредица френски ядрени опити, прекратени при управлението на [[Франсоа Митеран]] и за кратко възобновени при [[Жак Ширак]]. Дьо Гол нееднократно лично посещава атомните обекти, като отделя огромно внимание както на мирното, така и военното развитие на най-новите технологии.
От този момент официалната френска позиция в международната политика става крайно антиамериканска. Генералът осъжда действията на [[Израел]] в Седемдневната война през 1967 г., а после и [[Виетнамска война|Виетнамската война]].
 
Голям скандал се разразява през 1967 г. по време на визитата на Дьо Гол в [[Квебек]] (франкофонската провинция на Канада) за Експо 67. Президентът на Франция, в края на речта си, пред огромна публика възкликва: „Да живее Квебек!“, а после добавя знаменитите думи: „Да живее свободният Квебек!“ (фр. ''Vive le Québec libre!''). Дьо Гол и официалните му съветници впоследствие предлагат множество версии, които да парират обвиненията в сепаратизъм, сред които – това, че се е имала предвид свободата на Квебек и цяла Канада от чуждестранните военни блокове (т.е. отново НАТО). Така или иначе, този инцидент много дълго е бил в основата на исканията за независимост на Квебек.
 
=== Франция и Европа. Особените отношения с ФРГ и СССР ===
Първият компромис на Дьо Гол се отнася до създадената през 1949 г. [[Западна Германия|Федерална република Германия]]. Тя бързо възстановява своят икономически и военен потенциал, като силно се нуждае от политическо признание, постигнато с договора със [[Съюз на съветските социалистически републики|СССР]]. Дьо Гол обещава на канцлера Аденауер да се застъпи против английския план за „европейска зона за свободна търговия“, в замяна на посредничество в отношенията със СССР. Визитата на Дьо Гол във ФРГ шокира целия свят – човек, воювал в две войни срещу Германия, е първият, който ѝ подава приятелска ръка; но всичко това е само първата стъпка към създаването на [[Европейския съюз]].
 
Вторият компромис е свързан с това, че в борбата срещу НАТО, генералът се нуждае от подкрепата на СССР – страната, която за него е не просто „комунистическа тоталитарна империя“, а по-скоро „вечната Русия“. Личната неприязън на Дьо Гол към комунизма минава на заден план заради националните интереси на страната. През 1964 г. двете страни сключват търговски договор, по-късно – договор за научно-техническо сътрудничество. През 1966 г. по покана на [[Председател на Президиума на Върховния съвет на СССР|председателя на Президиума]] на [[Върховен съвет на СССР|ВС на СССР]] Николай Викторович Подгорни Дьо Гол е на уникална по продължителността си официална единадесетдневна визита в Съветския съюз. Президентът посещава, освен [[Москва|столицата]], [[Санкт Петербург|Ленинград]], [[Киев]], [[Волгоград]] и [[Новосибирск]], където е в току-що създадения Сибирски научен център. Политическите успехи на посещението включват договори за разширение на политическите, икономическите и културните връзки. И двете страни осъждат американската намеса във вътрешните работи на Виетнам, създават особена политическа френско-руска комисия. Даже е подписано съглашение за създаване на директна връзка между [[Кремъл]] и [[Елисейски дворец|Елисейския дворец]].
 
== Криза в администрацията на Дьо Гол. 1968 г. ==
През 1965 г. приключва седемгодишнияседемгодишният президентски мандат на Дьо Гол. Според Конституцията на V-таата Република, новите избори трябвало да се проведат сред разширена колегия. Но президентът настоява за всенароден избор на държавен глава. Това са вторите преки избори за френски президент: първите са през 1848 г., и на тях побеждава Луи Наполеон Бонапарт, бъдещият Наполеон III. Победа на първи тур, на която така разчита генералът, няма. На второ място, със значителен брой гласове, е социалистът [[Франсоа Митеран]]. Въпреки че на втория тур Дьо Гол удържа победа, тези избори са тревожен сигнал.
 
Непопулярен е наложеният държавен монопол върху телевизията и радиото (свободни са само печатните медии). Съществена причина за загубата на доверие към Дьо Гол става неговата социално-икономическа и аграрна политика, както и рязкото спадане на качеството на живота. Накрая, все по-голямо раздразнение предизвиква самата личност на Дьо Гол – за някои, най-вече за младите, той е неадекватно авторитарен и несъвременен политик. За падането на Дьо Гол пряка причина стават [[Май 68 във Франция|Майските събития във Франция от 1968 г.]]
 
На [[2 май]] [[1968]] г. в Латинския квартал – парижки район, където са концентрирани много институти, факултети и студентски общежития към университета [[Сорбона]] – избухва студентска стачка. Повод е искането на студентите да се открие факултет по социология в парижкото предградие Нантер, който е закрит заради подобни стачки, провокирани от старинните, „механически“ методи на образование. Започват да се подпалват коли. Около Сорбоната са издигнати барикади. Веднага са изпратени полицейски отряди, в борба с които са ранени стотици студенти. Към изискванията на бунтовниците се прибавя и освобождаване на арестуваните им колеги и изтегляне на полицията от квартала. Правителството не удовлетворява тези искания. Профсъюзите обявяват денонощна стачка. Позицията на Дьо Гол е, че с бунтовниците не може да се водят преговори. Министър-председателят Жорж Помпиду предлага да се отвори Сорбоната и да се приемат исканията на студентите –, но вече е късно.
 
На 13 май профсъюзите излизат на грандиозна демонстрация по целия Париж. Минали са 10 години от идването на Дьо Гол на власт след алжирската криза. Сега над хилядите манифестанти са издигнати лозунги: „Дьо Гол – в архива!“, „Сбогом, Дьо Гол!“. Стачката не просто не свършва, но и прераства в безсрочна. 10 милиона души не работят в цяла Франция. Икономиката е парализирана. Вече всички са забравили за студентите – работниците искат 40 часа-часова работна седмица и повишаване на минималната заплата до 1000 франка. На 24 май президентът прави изявление по телевизията, в което говори за нуждата от „обновление“, но не предлага нищо конкретно.
 
На 30 май, в Елисейския дворец, Дьо Гол чете поредното радиоизявление, в което казва, че няма да напусне поста си, разпуска Сената и Камарата на депутатите и насрочва предсрочни избори. За последен път в живота си Дьо Гол има шанс с твърда ръка да сложи край на бунта. Изборите се приемат и като косвен вот на доверие към генерала. На 23 – 30 юни голистите взимат 73,8% от местата в Камарата на депутатите. С това става ясно, че народът не иска смяна на властта, а смяна на президента.
 
== Подаване на оставка и смърт ==
Съдбата на генерала е предрешена. Като последен опит да се задържи на власт се счита замяната на [[Жорж Помпиду]] с Кув дьо Мюрвил и планът за реорганизацията на Сената – горната камара на парламента – в икономически и социален орган, защитаващ интересите на [[предприемач]]ите и [[профсъюз]]ите. През февруари 1969 г. генералът предлага тази реформа на [[референдум]] и обявява, че ако тя не бъде приета, ще си подаде оставката. В навечерието на референдума Дьо Гол се оттегля в Коломбе и очаква резултатите, спрямо които няма никакви илюзии. След като в 10 часа вечерта на [[27 април]] [[1969]] г. поражението е очевидно, след полунощ на [[28 април]] президентът по телефона предава на Кув дьо Мюрвил следният документ: „Аз преставам да изпълнявам задълженията на президент на Републиката. Това решение влиза в сила от днес в 12 часа.“.
 
На [[9 ноември]] [[1970]] г. в 7 часа вечерта Шарл дьо Гол умира в Коломбе ле Дьоз Еглиз. На погребението на [[12 ноември]], съгласно завещанието на генерала, присъстват само най-близките роднини и приятели от Съпротивата.
Партията на Дьо Гол претърпява няколко преобразувания и преименувания, днес (след парламентарните избори през 2017 г.) е втората по големина партия в Националното събрание и се нарича „Републиканците“.
 
При съобщението за смъртта на Дьо Гол по телевизията, неговият приемник Помпиду казва: „Генерал Дьо Гол умря, Франция осиротя“осиротя. В негова чест са наречени парижкото летище (фр. ''Roissy-Charles-de-Gaulle'', Международно летище „Шарл дьо Гол“), парижкият площад Етоал (на Звездата) и още много паметни места. Паметник на Дьо Гол е издигнат и на [[Елисейски полета|Елисейските полета]] в Париж.
 
== Външни препратки ==