Бяла черква: Разлика между версии

Турското село Мурад бей кьой към средата на ХVІІ в. се разраства и жителите му са принудени да наемат сезонни работници – българи от околните села – за прибиране на реколтата. За да се ориентират по-добре, българите започват да наричат помежду си село Мурад бей „Горни турчета“, за разлика от разположеното по-надолу по течението на реката турско село Омур бей, което наричали „Долни турчета“ (днес с. Стамболово). Според преданието, около 1650 г. беят на Мурад бей кьой поканил един много трудолюбив български селянин, на име Петко, да се засели постоянно в турското село и да се задоми там. Беят гарантирал за сигурността на семейството и имота му. Така Петко, наречен Келеш Петко, става първият български жител в турското село. Тази практика на заселване на първоначално сезонно работещите българи започва да се разширява и към края на ХVІІІ в. около 1/3 от къщите вече са български. Следват поредица от епидемии, при които българите се запазват като численост, защото се спасяват от болестите, като временно се изселват на десния, горист бряг на р. Росица. Турците, напротив, считайки, че болестите са пратени от Аллах и не трябва да им се противодейства, започват много бързо да намаляват числеността си. Пак по това време, българите – католици от разположеното на север село Павликени, се изселват и голяма част от турското население на Мурад бей кьой се преселва там. Така в началото на ХІХ в. Павликени става чисто турско село, докато в Мурад бей кьой българите вземат сериозен числен превес. Те пазят спомена за старата Бяла черква, чието землище става част от землището на Мурад бей кьой. Твърде малка част от българското население на Мурад бей произхожда от старата Бяла черква, по-голямата част от жителите му идват от други околни села, най-вече с. Емен. С пораснало самочувствие и с по-големи финансови възможности българите от Мурад бей строят първата черква в района през 1832 г., първото обществено училище през 1835 г. Частно килийно обучение обаче съществува значително по-рано. Нивото на образованост е доста по-високо от средното за тогавашните български земи. Още от началото на 40-те години на ХІХ в. поне десетина българи, жители на селото, имат сериозни за времето си лични библиотеки с български книги. Жаждата за знания, за нова информация е много силна. През 1843 г. местният даскал Драгия Ненов (по-късно приел духовното име Поп Димитър) прави препис на Паисиевата история, известен днес като „Белочерковски препис“.<ref>[http://www.ezik-i-literatura.eu/2012/3-4/66-84.pdf Белочерковският препис (1843 г.) на „История славянобългарска“ и процесите в книжовния български език – в сп. „Език и литература“, бр. Брой 3-4/2012]</ref> През 1849 г., когато местният свещеник поп Димитър създава първия вариант на [[Родословието на Бяла черква]], българските къщи (родове) са 107, докато турските са по-малко от 40. Процесът на нарастване на българското присъствие за сметка на турското продължава до освобождението на селото през юни 1877 г., когато и последните турски семейства панически напускат бившето вече село Мурад бей. Тази около 200-годишна демографска експанзия на българите в Бяла черква заздравява у тях убеждението, че турците могат чрез активни, макар и мирни действия, да се изтласкат от един малък район, на първо място от едно село. Така самочувствието, гордостта и в крайна сметка желанието за свободна държава на българските жители е в основата на големия принос, който дава Бяла черква през Априлското въстание. И още през 1978 г. името на селото официално е възстановено на Бяла черква. Този акт е отбелязан чрез надпис, поставен върху южната стена на паметника камбанария, издигнат със средствата на признателните белочерковци – най-характерната постройка в центъра на града.

 

Бяла черква е един от символите на [[Възраждането]] в България. През този период в селото настъпва подем, свързан с борбата за църковна независимост и национално освобождение.

 

През 1832 г. белочерковци построяват първата църква – „Свети Димитър“, а през 1866 г. е издигната нова църква, в която са вградени римски мраморни колони от античния Никополис ад Иструм и която съществува и днес. През 1843 г. роденият в Бяла черква (тогава Мурад бей) даскал Драгия Ненов прави препис на Паисиевата история „[[История славянобългарска]]“, известен днес като „Горнотурченски“ или „Белочерковски“ – един от малкото напълно запазени преписи (съхранява се в НБКМ). Началото на училищното дело е поставено през 1835 г. с откриването на първото килийно училище. През 1858 г. е построена нова училищна сграда, а през 1874 г. е открито и първото в околността класно училище. През 1869 г. [[Бачо Киро]] създава в Бяла черква [[първото селско читалище в България]] „Селска любов“, а на следващата година – и първата пътуваща театрална трупа.

 

Белочерковци активно се включват в националноосвободителните борби. През 1872 г. тук е основан революционен комитет с председател Бачо Киро и започва усилена подготовка за въстание. През бунтовния април (по стар стил) на 1876 година 103 въстаници начело с Бачо Киро тръгват към сборния пункт в с. Мусина, където се сформира чета под ръководството на [[Поп Харитон]], [[Петър Пармаков]], [[Христо Караминков]] и [[Бачо Киро]]. Четата (192 души) води десетдневни (29 април – 8 май) героични сражения с турците в [[Дряновски манастир]]. През последната нощ четата организира единствената през Априлското въстание нощна атака на силно укрепена отбранителна позиция на турците. Атаката завършва неуспешно и четата се разпръсква. Озверели от своя провал да превземат манастира, турците избиват всички пленени въстаници, повечето от тях са разфасовани като в скотобойна. 75 млади мъже от Бяла черква оставят костите си сред руините на манастира. Бачо Киро успява да се спаси и да се завърне в Бяла черква, където се укрива в продължение на няколко дни. Предаден от трима свои съселяни, той е заловен и изправен пред турски съд в Търново. Обесен е на 28 май 1876 г. През същата година трима белочерковци се сражават в редиците на Ботевата чета.