Бяла черква: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Zelenkroki (беседа | приноси) м →История: Премахване на повторени факти. |
Zelenkroki (беседа | приноси) |
||
Ред 46:
Турското село Мурад бей кьой към средата на ХVІІ в. се разраства и жителите му са принудени да наемат сезонни работници – българи от околните села – за прибиране на реколтата. За да се ориентират по-добре, българите започват да наричат помежду си село Мурад бей „Горни турчета“, за разлика от разположеното по-надолу по течението на реката турско село Омур бей, което наричали „Долни турчета“ (днес с. Стамболово). Според преданието, около 1650 г. беят на Мурад бей кьой поканил един много трудолюбив български селянин, на име Петко, да се засели постоянно в турското село и да се задоми там. Беят гарантирал за сигурността на семейството и имота му. Така Петко, наречен Келеш Петко, става първият български жител в турското село. Тази практика на заселване на първоначално сезонно работещите българи започва да се разширява и към края на ХVІІІ в. около 1/3 от къщите вече са български. Следват поредица от епидемии, при които българите се запазват като численост, защото се спасяват от болестите, като временно се изселват на десния, горист бряг на р. Росица. Турците, напротив, считайки, че болестите са пратени от Аллах и не трябва да им се противодейства, започват много бързо да намаляват числеността си. Пак по това време, българите – католици от разположеното на север село Павликени, се изселват и голяма част от турското население на Мурад бей кьой се преселва там. Така в началото на ХІХ в. Павликени става чисто турско село, докато в Мурад бей кьой българите вземат сериозен числен превес. Те пазят спомена за старата Бяла черква, чието землище става част от землището на Мурад бей кьой. Твърде малка част от българското население на Мурад бей произхожда от старата Бяла черква, по-голямата част от жителите му идват от други околни села, най-вече с. Емен. С пораснало самочувствие и с по-големи финансови възможности българите от Мурад бей строят първата черква в района през 1832 г., първото обществено училище през 1835 г. Частно килийно обучение обаче съществува значително по-рано. Нивото на образованост е доста по-високо от средното за тогавашните български земи. Още от началото на 40-те години на ХІХ в. поне десетина българи, жители на селото, имат сериозни за времето си лични библиотеки с български книги. Жаждата за знания, за нова информация е много силна.
През 1843 г. местният даскал Драгия Ненов (по-късно приел духовното име Поп Димитър) прави препис на Паисиевата история, известен днес като „Горнотурченски“ или „Белочерковски препис“ – един от малкото напълно запазени преписи (съхранява се в НБКМ).<ref>[http://www.ezik-i-literatura.eu/2012/3-4/66-84.pdf Белочерковският препис (1843 г.) на „История славянобългарска“ и процесите в книжовния български език – в сп. „Език и литература“, бр. Брой 3-4/2012]</ref> През 1849 г., когато поп Димитър създава <!--
[[Файл:BASA-2072K-1-338-105-Handicrafts of Bulgaria.JPG|мини|Снимка от фонда на българския етнограф Христо Вакарелски от Бяла черква.]]
| |||