Антоан Вирц

белгийски художник

Антоан Йозеф Вирц (на френски: Antoine Joseph Wiertz) е белгийски романтически художник и скулптор.

Антоан Вирц
Antoine Joseph Wiertz
белгийски художник
Автопортрет (1860)
Роден
Починал
18 юни 1865 г. (59 г.)
ПогребанИксел, Белгия
Кариера в изкуството
СтилРомантизъм, Символизъм
АкадемияКралска академия за изящни изкуства в Антверпен
УчителиВилем-Якоб Херейнс
Направлениеживопис, скулптура
ПовлиянРубенс, късния Микеланджело
НаградиPrix de Rome (1832)
Антоан Вирц в Общомедия

Биография редактиране

Роден в Динан в сравнително бедно семейство, Вирц постъпва в Кралската академия за изящни изкуства в Антверпен през 1820. Благодарение на своя благодетел Пеир-Йозеф дьо Пол дьо Меб, член на горната камара на парламента, крал Вилем I отпуска на Вирц годишна стипендия след 1821 г. Между ноември 1829 и май 1832 той изучава старите майстори в Лувъра.

През 1828 Вирц взима участие в Големия конкурс, известен и като Римски конкурс, но остава втори. Спечелва престижния приз „Рим“ едва с втория си опит през 1832, което му позволява да отиде до Рим, където работи от май 1834 до февруари 1837. След завръщането си се установява в Лиеж заедно с майка си.

По време на престоя си в Рим Вирц започва работа върху първата си знаменита творба „Гърци и троянци се бият за тялото на Патрокъл“ (завършена през 1836). Тя е изложена в Антверпен през 1837, къде постига среден успех. Вирц я предлага на парижкия Салон от 1838, но картината пристига прекалено късно и е отхвърлена.

На Салона в Париж от 1839 Вирц излага не само „Патрокъл“, но и три други платна: „Мадам Летиция Бонапарт на смъртното ѝ ложе“, „Мита за трите желания – човешката ненаситност“ и „Полагането на Христос в гробницата“. Лошо окачени и осветени, неговите картини остават безразлични за част от публиката и предизвикват сарказъм сред критиците. Това второ унижение поражда ненавист към критиците и към Париж, изразена в злостния памфлет „Столица Брюксел, провинция Париж“.

През 1844 Вирц рисува втора версия на „Патрокъл“ в по-голям мащаб (първата картина е с размери 3,85 м на 7,03 м; втората – 5,20 м на 8,52 м). Римската версия сега е в Музея на валонското изкуство в Лиеж, а тази от 1844 в Музея „Вирц“ в Брюксел.

След неуспеха в Париж Вирц променя посоката си към все по-прекомерното. Добър пример за това е „Падението на бунтовните ангели“ (1841) – кръгло платно с размери 11,53 см на 7,93 см.

Смъртта на майка му през 1844 е голям удар за художника. Той напуска Лиеж през 1845 и се установява в Брюксел. В този период той рисува сблъсъкът между Красотата и Смъртта, „Две млади момичета или красивата Розин“ (1847), която остава вероятно най-известната му творба.

Недоволен от блестящия ефект на маслените бои, Вирц развива нова техника, комбинираща гладкостта на маслените бои с бързината на рисуване и матовостта на фреските. Тази техника на матово рисуване позволява използването на смесени цветове, терпентин, петрол и груби ленени платна. „Омировия сблъсък“ (1853) е първата мащабна картина, нарисувана чрез тази техника. Използваните съставки са причина за бавното гниене на картините, нарисвани по този начин.

Много от картините му от 50-те години имат социално или философско послание, често представено чрез бълнуващи образи, като „Глад, лудост и престъпление“ (1853), „Четящият романи“ (1853), „Самоубийството“ (1854), „Преждевременно погребение“ (1854) и „Последното оръдие“ (1855).

Вирц е и способен портретист и прави автопортрети на различна възраст. Като скулптор той създава най-ценните си проекти в края на живота си – серия пластири, представящи „Четирите етапа на човечеството“ (1860 – 62), възпроизведени от мрамор за Музея „Вирц“ от Огюст Франк.

След дълги преговори с белгийското правителство, Вирц успява да реализира мечтата си да превърне последното си студио в музей на творбите си. Белгийската държава закупува голям парцел земя и финансира строителството на голяма зала, в която да се помещават монументалните произведения на художника. В замяна на това Вирц дарява всичките си творби на белгийската държава, със задължението те да останат при живе и след смъртта му в студиото.

Вирц умира в студиото си. Тялото му е балсамирано в съответствие с древноегипетските погребални ритуали и погребано в гробница в общинското гробище на Иксел.

Повлиян основно от Рубенс и късния Микеланджело, манументалните картини на Вирц се колебаят между класическия академизъм и яркия романтизъм, между грандиозното и абсурдното. Изобразителният му език предвещава идването на символизма, а донякъде и на сюрреализма – две много силни течения в белгийската живопис.

Копие на скулптурата на Вирц „Триумфът на светлината“ е разположено на хълма Маунт Олипмус (в миналото смятан за географски център на града) в Сан Франциско, между Хейт-Ашбъри и Корона Хайтс. Идеята е осъществена през 1887 от тогавашния кмет Адолф Сутро. През годините поради неподдържане статуята се срутва и така и е изпратена за поправка. В края на 1930-те историята и произхода на статуята не са обещствено известни в Сан Франциско, а към средата на 50-те години, статуята изчезва. Днес на хълма стои само постаментът.

Музеят „Вирц“ редактиране

Днес Музеят „Вирц“ е част от Кралските музеи за изящни изкуства на Белгия. Намира се в района Леополд, в Брюксел, близо до люксембургската жп гара и днес е „засенчен“ от комплекса на Европейския парламент. Улица „Вирц“ започва от музея и стига до парламента, като непреднамерено ехо на вирцовия призив Брюксел да стане столица на Европа.

Галерия редактиране

Външни препратки редактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Antoine Wiertz в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​