Гранд Жорас (на френски: Les Grandes Jorasses) е връх в Алпите, в масива Монблан, висок 4208 м. Издига се на границата между Франция и Италия, източно от Монблан.

Гранд Жорас
Grandes Jorasses
Северната стена на Гранд Жорас
Северната стена на Гранд Жорас
Карта
Местоположение в Шамони, Курмайор
Общи данни
МестоположениеФранция, Италия,
Част отКотски Алпи
Надм. височина4208 m
Изкачване
Първо изкачване30 юни 1868 от Хорас Уокър, Мелхиор Андерег, Йохан Яун и Жулиен Гранж
Гранд Жорас в Общомедия

Описание редактиране

Още от името се вижда, че този връх се състои от цяла редица издигнати скалисти точки, тъй като е в множествено число. Те са разположени на централното било между две „седловини", които са толкова високи, че могат да бъдат преминати само от алпинисти със специална екипировка: от север е седловината Ирондел, от юг - седловина, наречена като върха Гранд Жорас. Глациалната дейност през последната ледникова епоха е придала на върха изключително стръмен и заострен вид. Траверсът от първата до последната точка представлява шеметен тесен ръб, взел не една жертва. Не е случайно, че Северната стена на Гранд Жорас се счита за една от трите големи северни стени на Алпите.

Връхни точки редактиране

Всички те са наименовани на личности, като се използва френската дума поант (pointe – острие, връх) или италианската пунта. Подредени от изток на запад, тоест започвайки от най-високата, те са:[1][2]

Изкачване редактиране

 
Южната страна на масива Гранд Жорас – Дан дю Жеан

Първите изкачвания стават от юг. През 1865 г. британският катерач Едуард Уимпър и водачите Мишел Кро, Кристиян Алмер и Франц Бинер успяват да изкачат втората по височина връхна точка, 4184 м, наречена после Поант Уимпър.

Първото изкачване на самия връх, 4208 м, е дело на Хорас Уокър с трима водачи: Мелхиор Андерег, Йохан Яун и Жулиен Гранж на 30 юни 1868 г.[2] Тези изкачвания стават по югозападната стена.

Първото изкачване на Поант Маргарита и Поант Елена е извършено през 1898 г. от Луиджи Амедео ди Савоя-Аоста, херцог Абруци, заедно с водачите Жозеф Петигакс, Лоран Кру, Сезар Олие и носача Феликс Олие. Херзогът ги кръщава в чест на леля си Маргарита и снаха си Елена.[3] Първото изкачване на Поант Йънг е извършено през 1904 г. от Валънтайн Дж. Е. Райън (Valentine J.E. Ryan) с водачите Йозеф Лохматер и Франц Лохматер След това алпинистите насочват вниманието си към ръбовете. Ръбът Де-з-Ирондел, „който има чистотата на парабола“ (Гастон Ребюфа), бива победен едва през 1927 г. от италианците Матеода, Равели, Ривети и планинските водачи Адолф Рей и Алфонс Шено. Остава най-трудното – Северната стена.[4]

Северната стена редактиране

 
„Върховете“ на Гранд Жорас (на италиански)

Тя е един от най-известните алпийски обекти в Европа, заедно със северните стени на Айгер и Матерхорн. Привлича стотици ентусиасти всяка година, някои от които неминуемо загиват. Висока е 1200 м и широка 1500 м. Върху нея са оформени няколко отвесни ребра, едно от които – реброто Уокър – се счита за класически маршрут за изкачване и стига до самия връх.

Истинските опити за изкачването ѝ започват от 1928 г. Прицелна точка е реброто Уокър. Най-бележитите алпинисти по онова време правят многобройни опити, има загинали; на 30 юли 1934 г. по стената са цели 4 свръзки, но безуспешно.[4] През юни 1935 г. е преодоляно средното реброто, завършващо на Поант Кро, от германците Рудолф Петерс и Мартин Майер. Върхът на Гранд Жорас, Поант Уокър, остава недостижим до август 1938 г., когато италианците Рикардо Касин, Джино (Луджи) Еспозито и Уго Тицони успяват да изкачат Северната стена по този пряк път (Via Cassin)[2] – „най-красивото изкачване в целите Алпи“, по думите на Гастон Ребюфа.[4]

 
Гранд Жорас, погледнат от северозапад

Реброто Уимпър е преминато едва през 1964 г. от Валтер Бонати и Мишел Воше (Via Bonatti-Vaucher).[2][5]

В зимни условия първото изкачване на Северната стена е направено през 1963 г. по ръба Уокър от Валтер Бонати с партньор Козимо Цапели: от 25 до 30 януари с пет тежки бивака при температура -30° и силен вятър, преминал накрая в буря със снеговалеж. Няколко дена по-късно при също така драматични обстоятелства стената е премината и от французите Рене Демезон и Жак Баткен.[6]

Първото соло изкачване е направено на 8 юли 1968 г. от Алесандро Гоня.

Първото дамско зимно соло е през януари 1993 г. – Катрин Дестивел.

Българско изкачване по Северната стена на Гранд Жорас е осъществено за пръв път през 1967 г. от Христо Проданов и Атанас Кованджиев (по реброто Уокър).[7] Първото зимно българско изкачване е на 13 март 1990 г. от Красимир Щерев и Илиян Кинов също по реброто Уокър.[8] През септември 1990 г. българският алпинист Тодор Ангелов загива на слизане от върха, след изкачване на Северната стена.[9] През 2019 г. Станислав Атанасов и Благовест Цолов имат по-голям успех и изкачват върха по същия маршрут за 48 часа от Шамони до Kурмайор.

През 2018 г. швейцарецът Дани Арнолд поставя рекорд, като се изкачва за 2 часа и 4 минути.[10]

Заслони редактиране

Край върха има пет заслона за алпинистите – четири от италианска страна и един от френска. Най-високият, „Еторе Канцио“, е на височина 3825 м, най-големият е „Бокалате-Пиолти“ с 30 легла.[1]

Галерия редактиране

Бележки редактиране

  1. а б Grandes Jorasses, summitpost.org
  2. а б в г Grandes-Jorasses, Encyclopedie Larousse en ligne
  3. Tenderini, Mirella, Мichael Shandrick. Vita di un esploratore gentiluomo. Il Duca degli Abruzzi. Milano, Corbaccio, 2006. pp. 33-34 ISBN 88-7972-832-6
  4. а б в Ребюфа, Гастон. ЗВЕЗДИ И БУРИ – ГРАНД ЖОРАС // verticalworld.net.
  5. Bonatti, Walter. Montagnes d'une vie, Arthaud, Paris, 1997. ISBN 2-7003-1144-2, chapitre Éboulements et tempêtes à l'éperon Whymper (1964)
  6. Репнински, Георги. Завладяване на планините. София, Медицина и физкултура, 1968, с.147–148.
  7. Бешев, Сандю. Христо Проданов: От Сучурума до Еверест // climbingguidebg.com.
  8. 1990, 13 март // climbingguidebg.com.
  9. Александър Гигов, Гранд Жорас - цената на мечтите, публ. във в. Диалог, 9. 11. 1990; може да се открие на сайта Вертикален свят
  10. Двама български алпинисти изкачиха знаменитата Северна стена на Гранд Жорас в Алпите, на сайта на БНТ