Дико Димитров Диков е български партизанин, офицер, генерал-полковник. Политик от Българската комунистическа партия.

Дико Диков
български офицер и политик
Роден
Починал
14 април 1985 г. (74 г.)
Учил въвВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Военна академия „Фрунзе“
ПартияБългарска комунистическа партия
НаградиГерой на социалистическия труд
Орден „Георги Димитров“
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   

Биография редактиране

Дико Диков е роден на 18 октомври 1910 г. в град Берковица. Завършва Старозагорската гимназия (1929). Учи пет семестъра в Агрономически факултет, но не завършва. След това завършва Школата за запасни офицери-артилерийски отдел (1931). Остава на служба в Българската армия. Член на БРП (к) от 1930 г. През август 1933 г. е арестуван обвинения в заговор и осъден на смърт по ЗЗД, но през 1934 г. присъдата му е заменена с доживотен затвор. Лежи в затворите в Плевен, София, Шумен, Стара Загора и Сливен. В кадрова справка за него е определян като левосектант, последовател на Борис Копчев, който впоследствие приема идеите на болшевизма[1]. Освободен през юни 1941 г.[2] Тогава е направен деловодител при ЦК на БКП.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Подновява работата си за БРП (к). По Процеса срещу Централния комитет на БРП (к) получава задочна смъртна присъда (1942). От август е изпратен във Враца. Партизанин в Партизански отряд „Гаврил Генов“. Командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона (1943 – 1944).[2]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. служи в Българската армия. Командва първи гвардейски артилерийски полк в гвардейската дивизия (септември-декември 1944). Заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска пехотна дивизия (декември 1944-октомври 1945) и на бронетанковите войски (октомври 1945 – октомври 1947). През октомври 1947 – ноември 1949 г. учи във Военната академия „Михаил Фрунзе“ в СССР. След завръщането си в България е повишен във военно звание генерал-майор и командва за първа гвардейска дивизия до октомври 1950. От 9 февруари 1950 г.[3] или октомври 1950[4] е назначен за командир на Първа армия. От 1951 г. е член на Главния военен съвет.[5] Генерал-лейтенант, кандидат-член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1945 до 1954. Член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1954 г.[2] до 1971 г.

През 1955 – 1957 г. завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР. Заместник-министър на отбраната (1957 – 1959) и завеждащ Военния отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962). Генерал-полковник от 1962 г.

В навечерието на отстраняването на Антон Югов през 1962 година Диков е поставен от диктатора Тодор Живков за министър на вътрешните работи в кабинета на Югов, след като предшественикът му Георги Цанков е отстранен под предлог, че е отговорен за издевателствата в Ловешкия концентрационен лагер. Запазва поста си и в Правителството на Тодор Живков (1962 – 1966). След Заговора на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му, така и заради неспособността на вътрешното министерство да разкрие замисляния преврат. Така през 1965 година Държавна сигурност е отделена от Министерството на вътрешните работи, а през 1968 година Диков е отстранен от министерството.[6] Освободен е от военна служба през 1969 г.

В периода 1969 – 1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира.[2] През 1981 година е обявен за Герой на социалистическия труд.

Дико Диков умира на 14 април 1985 г. в София.[2]

Образование редактиране

  • Старозагорска гимназия (1929)
  • Школа за запасни офицери-артилерийски отдел (1931)
  • Военна академия „Фрунзе“, СССР (октомври 1947 – ноември 1949)
  • Академия на Генералния щаб на армията на СССР „Климент Ворошилов“, СССР (1955 – 1957)

Военни звания редактиране

  • генерал-майор – 1949
  • генерал-лейтенант – 1954
  • генерал-полковник – 1962

Библиография редактиране

  • Ленин, Сталин и Фрунзе за единоначалието (1953)

Външни препратки редактиране

Източници редактиране