Диуретик
Диуретиците (на гръцки: διούρησις, diourētikos, от diourein – пикая) са лекарствени средства водещи до стимулирано производство на урина, а оттам първична екскреция на електролити и вторично на вода. Използват се при задръжка на течности[1].
Химически, диуретиците са разнообразна група химически съединения, които стимулират или възпират производството на различни хормони, които по естествен начин регулират отделянето на урина от бъбреците. Най-общо, работят, като повишават отделянето основно на соли, основно на вода, или и двете. Отделянето на соли от организма само по себе си води до отделяне и на вода.
В медицината диуретици се ползват за лечение на сърдечна недостатъчност, цироза на черния дроб, хипертензия (повишено кръвно налягане) и някои бъбречни заболявания. Антихипертензивното действие на някои диуретици (в частност, тиазиди и бримкови диуретици) се проявява независимо от техния диуретичен ефект. Това ще рече, че свалянето на кръвното налягане не се дължи на намаления обем на кръвта в резултат на повишеното изхвърляне на телесни течности чрез урината, а се появява вследствие други механизми, дори при по-ниски дози от тези необходими за диуреза. Някои диуретици като ацетазоламид правят урината по-алкална и спомагат за отделянето на някои вещества в случаи на свръхдози и отравяния. С диуретици често се злоупотребява от хора с нарушения в храненето и теглото, в опит да свалят килограми чрез загуба на телесни течности.
Видове Диуретици редактиране
Съществуват няколко категории диуретици:
- Бримкови диуретици. Имат силен, бързо настъпващ и относително краткотраен диуретичен ефект. Действат на нивото на възходящата част на бримката на Хенле, като инхибират Na-K-2Cl-котранспортния механизъм, пречейки на способността на тялото да реабсорбира натрия, което води до отделяне на повече вода с урината. Влияят и на реабсорбцията на калия, калция и магнезия. Силата на диуретичния им ефект се изразява в екскрецията на 25 – 30% от филтрираните натриеви йони при нормални нива от 0,4%. Действието им се проявява до 20 минути и може да трае до час-час и половина.
- Тиазидни диуретици. Действат на нивото на дисталните бъбречни тубули, като блокират реабсорбцията на натрия и хлора, а оттам – и на водата, стимулирайки диурезата. Имат по-слаб и по-бавен диуретичен ефект – изхвърлят се 5 – 10% от филтрираните натриеви йони до 1 час след приема. Продължителността на действието им е по-голямо: от 6 до 48 часа в зависимост от конкретния тиазид.
- Калий-съхранявящи диуретици. Спомагат за отделяне от организма на натрия, но не и на калия, което е нежелан страничен ефект на бримковите и тиазидните диуретици. Затова този вид диуретици често се комбинират се с първите два вида с цел превенция на предизвиканата от тях хипокалемия. Основен представител е спиронолактонът, който действа върху надбъбречните жлези, като инхибира секрецията на хормона алдостерон, задържащ натрия в организма. В резултат отделянето на натрий се засилва и се постига слаб диуретичен ефект (2 – 4% екскреция на натриевите йони) с продължителност 5 – 6 дни.
- Осмотични диуретици. Повишават отделянето както на вода, така и на електролити. Осмотичният диуретик манитол се прилага венозно, най-често при лечение на мозъчни отоци. Преди очни хирургии се приема вътрешно глицерин за снижаване на вътреочното кръвно налягане.
Външни препратки редактиране
Бележки редактиране
- ↑ Лебедев А.А. Диуретик (Мочегонные средства) // Голямата медицинска енциклопедия (в 30 тома). 3 издание. Т. 15. Меланома – Мудров (Меланома – Мудров). Москва, Издателство „Съветска енциклопедия“, 1981. с. 576. Посетен на 1 юни 2018. (на руски) ((ru))